Определение № 2314 от 17.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1710/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД срещу решение № 126/27.03.2024г. по т.д. № 71/2024г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 84/28.11.23г. по т.д. № 132/22г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което са уважени предявените от „Електрохолд Продажби“ ЕАД /старо наименование „ЧЕЗ Електро България“ АД/ искове за сума в размер на 61 857,07 лв., представляваща незаплатената стойност за главница по 14 броя посочени фактури, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба 29.12.2022 г. до окончателното изплащане на сумата и сума в размер на 2 927,17 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата по 14 броя фактури, считано от датата на настъпване на изискуемостта на най-старата фактура - 12.04.2022г. до 20.12.2022г. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие на материалния закон, като цитира чл.20 ЗЗД, вр. чл.6, ал.2 от процесния договор. Поддържа, че „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД не е ползвало услугите/доставките, предмет на процесния договор и че задължено лице за ползваната в двата имота електроенергия е техният владелец „ИНТЕРБЕТОНИ“ ЕООД. Излага становище, че третото лице-владелец „ИНТЕРБЕТОНИ“ ЕООД е в договорни отношения с ищеца за доставка на електроенергия на процесните два обекта още от 2014г., като е завладяло процесните имоти повече от 4г. преди закупуването им от ответника „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД. По силата на сключените между „ИНТЕРБЕТОНИ“ ЕООД и ищеца за процесните два обекта договор за продажба на електрическа енергия № 11025/17.12.2019г. и последващ договор от 15.12.2022г., третото лице - владелец е получавало фактури по тези два договора. Намира, че с тези факти се доказва упражняваното от „ИНТЕРБЕТОНИ“ ЕООД неправомерно владение върху двата обекта, което никога не е прекъсвано и съответно “СОВТРАНС АУТО“ ЕООД никога не е ползвало процесната електроенергия, поради което не дължи стойността на използваната електроенергия. Ответникът по жалбата и ищец по делото, „Електрохолд Продажби” ЕАД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, апелативният състав е приел за установено, че обектите, предмет на споразумението към договора, са собственост на „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД, като са придобити с нотариален акт от 27.12.2018г. за покупко - продажба на недвижими имоти № 39, том. X, рег. №18257, дело 1606 от 2018г. по описа на И. Н. - нотариус, вписан под рег. № 040 в НК, с район на действие СРС. Констатирал е, че договорни отношения между „Интербетони“ ЕООД и двете дружества-доставчици на ел. енергия касаят периоди, предхождащи или следващи процесния период, за който се иска заплащане на стойност за главница и лихви по издадени 14 броя фактури по сключен договор между „Електрохолд продажби“ ЕАД и „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД, а именно м.03.2022г. - м.09.2022г. Позовал се е на: договор за продажба на електрическа енергия № 11025/17.12.2019г., сключен между „Електрохолд Трейд“ ЕАД и „Интербетони“ ЕООД и спогодба от 22.02.2023г., касаеща неплатени задължения по издадени фактури за период 01.11.2021г. -30.11.2021г. и 01.12.2021г. - 30.12.2021г. /т.е. период преди сключване на процесния договор/; комбиниран договор за покупко-продажба на електрическа енергия № 12147396-0003 от дата 15.12.2022 г., сключен между „Електрохолд продажби“ ЕАД и „Интербетони“ ЕООД и 3 бр. фактури от м. февруари, март и април 2023г. /касаещи отчетни периоди след сключване на процесния договор/; заявление за сключване на договор за продажба на ел. енергия от 2014г., подадено от „Интербетони“ ЕООД и 1 бр. фактура от 12.02.2022г., обхващаща отчетен период 01.01.2022г. - 31.01.2022г. /период преди процесния/. Споделил е изцяло извода, че в случая обстоятелството, че третото лице „Интербетони“ ЕООД е във владение на имотите, до които е доставяна ел.енергията, не представлява основание ответникът да се освободи от договорното си задължение за заплащане на цената на доставената ел.енергия. Изложени са съображения, че задължението е поето именно от ответното дружество по силата на сключения договор, в чл.6, ал.2 от който изрично е уговорено, че дружеството-ответник поема задължение да заплаща договорената цена за електрическа енергия до точките на доставка, независимо дали тази енергия е изразходвана от купувача или от трети лица, които са свързани към вътрешната мрежа на купувача след точките на доставка. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Как следва да се тълкува, в светлината на критериите по чл.20 ЗЗД, договорна клауза, по силата на която купувачът е поел задължение да заплаща доставяната му електроенергия „независимо дали тази енергия е изразходвана от купувача или от трети лица, които са свързани към вътрешната мрежа на купувача след точката на доставка“ и по-конкретно, обективирали тази договорна клауза и воля на страните купувачът да заплаща електроенергия, която е доставяна не на него или на лице, овластено от купувача да ползва електроснабдявания имот, а на трето лице-владелец, което не е в договорни правоотношения с купувача?; 2/ Правно валидна ли е договорна клауза, по силата на която купувачът е поел задължение да заплаща доставяната му електроенергия „независимо дали тази енергия е изразходвана от купувача или от трети лица, които са свързани към вътрешната мрежа на купувача след точката на доставка", ако се приеме, че клаузата обективира и воля купувачът да заплаща електроенергия, която е доставяна не на него или налице, овластено от купувача да ползва електроснабдявания имот, а на трето лице-владелец, което не е в договорни правоотношения с купувача?“; Твърди се противоречие с: решение № 117/ 22.08.2013г. по гр.д. № 215/2012г. на IV г.о. на ВКС и решение № 505/03.1.201Зг. по гр.д.№ 1476/2011г. на IV г.о. на ВКС. Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Въпросите от изложението не покриват общата предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като отговорът им изисква настоящата инстанция да се произнесе по тълкуването на конкретната клауза от договора, посочена във въпросите, което не е предмет на селективната фаза на касационното производство. Освен това, дори да се приеме, че първи въпрос касае приложението на разпоредбата на чл.20 ЗЗД и съблюдаването от съда на въведените с нея критерии за тълкуване на договорите, по отношение на този въпрос е налице трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, че съдът следва да установи действителната воля на съконтрахентите чрез тълкуване на отделните уговорки при спазване на обективните критерии, регламентирани в чл.20 ЗЗД. Решаващият съдебен състав не следва да подменя волята на страните, а да тълкува договорните клаузи поотделно и във връзка една с друга, в смисъла, произтичащ от договора, като изхожда от неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. В множество свои актове ВКС разяснява, че при разкриване на действителната воля на договарящите следва да се изследват и фактите, свързани със сключването на договора, обичайно възприетата практика между страните, поведението им преди и след сключването на договора, включително при изпълнението на договорните им задължения. При постановяване на атакуваното решение въззивният състав не се е отклонил от дадените разрешения от ВКС, поради което не е налице сочения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първи въпрос. Не е осъществена и другата наведена допълнителна предпоставка за допускане на касационния контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като липсва промяна на обществените условия или на закона, които да обуславят необходимост за преодоляване на практиката на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД. Дори да се приеме, че с втори въпрос се повдига въпроса относно приложението на императивните норми на чл.9 и чл.26 ЗЗД, не се сочи относима практика на ВКС, поради което допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване е недоказано. Не е налице и селективният критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като относно приложението на императивните норми на чл.9 и чл.26 ЗЗД има формирана практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, като липсва промяна на обществените условия или на закона, които да обуславят необходимост за преодоляването й. С оглед горното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд