Определение № 60518 от 23.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3562/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. М. Т. от [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адв.А. Б. от Пловдивска адвокатска колегия срещу решение № 76 от 9.7.2020 г, по гр.дело № 566/2019 г на Пловдивски апелативен съд, Гражданска колегия, с което е потвърдено решение № 975/19.7.2019 г по гр.дело № 2680/17 г по описа на Пловдивски окръжен съд, 22 граждански състав в частта, с която Т. М. Т. е осъден да заплати на И. Г. П. сумата 85 494, 51 лв, представляваща невърната заемна сума на основание чл.240 ЗЗД; сумата 10 439, 34 лв, представляваща възнаграждение за ползване на заемната сума; както и сумата 45 846, 11 лв неустойка за забава за периода 1.5.2016 г-17.10.2017 г. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно, необосновано, постановено в противоречие процесуалния закон и е несправедливо. Ответникът по касационната жалба И. Г. П. от [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния му представител адв.М. В. от САК.Счита, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол.Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. С обжалваното въззивно решение е прието, че предявените искове са с правно основание чл.240 ЗЗД, чл.92 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД.Установено е по делото, че на 9.9.2009 г между А. П. и „ХМТ Груп“ ООД е сключен договор за заем, по силата на който първият е предоставил на дружеството в заем сумата 50 000 лв, с падеж на изпълнение на задължението-9.8.2010 г.С договор за заем от 9.9.2009 г „Лаудис Билдинг“ ООД София, е предоставил на „ХМТ Груп“ООД със седалище в [населено място] сумата 200 000 лв, с падеж на задължението-9.8.2010 г, ведно с възнаградителна лихва в размер на 12 % върху главницата и неустойка от 0, 1 % за всеки просрочен ден върху дължимите суми.С договор за цесия от 27.10.2011 г ищецът И. Г. П. е придобил вземането на П. по договора за заем с остатък 25 832, 53 лв-главница и 9 4585, 90 лв лихва.От своя страна Т. Т. е встъпил като съдлъжник в дълга на „ХМТ Груп“ ООД и отговаря солидарно за задължението до 30.4.2016 г, чрез получения от него дивидент от печалбата, но при липса на печалба задължението му не се погасява.При това положение съдът е направил извод, че вследствие на трите договора И. П. има качеството на кредитор по отношение на Т. Т. за неизплатения остатък от заемната сума, ведно с възнаградителна лихва и неустойка.Към 27.10.2011 г, когато са подписани договорите за цесия и за встъпване в дълг, невърнатата заемна сума е в размер на 86 994, 51 лв.Не е установено, че ищецът е придобил права от проведено изпълнение по реда на ЗОЗ, за което ответникът носи доказателствената тежест, поради което съдът е приел обстоятелството за недоказано.Ответникът като солидарен длъжник по споразумението за встъпване в дълг се е задължил да изпълни задълженията на първоначалния длъжник до 30.4.2016 г, т.е. изпаднал е в забава от 1.5.2016 г.С оглед гореизложеното Пловдивски апелативен съд е приел, че по силата на договор за заем от 9.9.2009 г, сключен между „Лаудис Билдинг“ ООД-София и „ХМТ Груп“ООД-А. е възникнало облигационно правоотношение, като по него впоследствие е встъпил И. П. като кредитор и Т. Т. като солидарен длъжник.Не се е твърдяло и подържало в процеса, че заемната сума не е предадена на заемателя, не са въведени доводи за недействителност на някой от трите договора.Оспорванията на исковите претенции не касаят възникването на задълженията, а се свеждат единствено до наличие на причини, освобождаващи длъжниците от отговорност. Прието обаче от съда, че липсата на средства от страна на длъжника за изпълнение на задължението не го освобождава от отговорност.Той не може да се позовава на невиновна невъзможност по смисъла на чл.81 ал.1 ЗЗД.В разглеждания случай, е установено по делото, че съдлъжниците не са изпълнили задължението си за връщане на заемната сума, ведно с лихва и неустойка поради което исковете са приети за основателни до размерите присъдени с решението. В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК касаторът е посочил касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т. 3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1/Относно задължението на въззивния съд да изложи мотиви по въведените с жалбата оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение-основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. 2/Налице ли е обвързваща сила на мотивите на заключението на вещото лице, когато съдът е приел същите за факт, без да е искана и допускана подобна задача. 3/Чия е доказателствената тежест досежно наличието или липсата на имущество в търговското предприятие, при избор на кредитора да се удовлетвори от ТП, ако назначеният от него управител не е изпълнил задължението си да състави опис по чл.49 ал.1 от ЗОЗ, както и ако кредиторът не е предприел действия по чл.59 ал.2 или такива по чл.52 ЗОЗ.Може ли горепосоченото бездействие да се квалифицира като създадена от кредитора пречка по смисъла на чл.95 ЗЗД вр.чл.20 ЗЗД. Относно този въпрос е посочено касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. 4.Посочено е, че декапитализирането на дружеството длъжник противоречи на съдебната практика, съгласно която доказването е процесуална дейност на страните, а не на вещите лица, които не могат да събират доказателства, поради което заключението в тази част не следва да бъде възприето. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира следното: Обжалваното решение не е вероятно нищожно или недопустимо. По първия въпрос в изложението, касаещ задължението на въззивния съд да мотивира решението си като обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения, решението не противоречи на създадената съдебна практика, в т. ч. и сочената от касатора. В тази практика (вж. - ППВС № 1/1953 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., IV г. о., решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 83/23.06.2015 г. по т. д. № 1940/2014 г. II т. о., решение № 154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г., IV г. о. и др.) се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. В случая, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след извършен анализ и оценка на събраните по делото доказателства, като е посочил кои от тях и защо кредитира и кои не цени.Несъгласието на касатора с приетото за установено и с крайния резултат по спора, съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. В разглеждания случай мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи.Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, следователно въззивното решение не е очевидно неправилно и не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Сочените от касатора твърдения отразяват единствено несъгласието на страната с формираните от съда изводи относно основателността на иска. Останалите въпроси 2, 3 и 4 нито са обуславящи, но нито са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.Съгласно разпоредбата на чл.202 ГПК съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда наред с другите доказателства по делото.Следователно в отговор на поставения въпрос не е налице каквато и да е обвързваща сила на мотивите на заключението на вещото лице, която съдът да приеме за факт.Създадената по приложението на чл.202 ГПК съдебна практика е безпротиворечива, а въззивното решение е постановено в съотвествие с нея, което изключва приложението на касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен),който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК .Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Въпроси №№ 3 и 4 са неточни, неясни.Въпрос № 4 не е правен и е свързан с обсъждане на доказателствата и в частност, касае един употребен от вещото лице израз „декапитализиране“ на дружеството.Този въпрос е абсолютно неотносим към решаващите мотиви на съда, тъй като нито ги е обуславил, нито ги е предпоставил.Съдът е дал отговор на въпроса липсата на средства освобождава ли длъжника от отговорност в съответствие със закона и създадената по приложението му съдебна практика.Въпрос № 3 не е обсъждан от въззивния съд, същият е общотеоретичен и извън контекста на правните изводи на съда, поради което не може да обоснове допускането на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение