Определение № 3479 от 13.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1011/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, представлявано от юрисконсулт Б. Г., срещу решение № 25 от 06.01.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 1839/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна на отхвърлителното решение № 260016 от 18.04.2022 г., постановено по т. д. № 9/2020 г. по описа на Окръжен съд – Кюстендил е осъдено „ЗД Евроинс“ АД на основание чл. 432, ал. 1 КЗ да заплати на ищеца А. Е. Г. сумата от 35 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 01.10.2019 г. до окончателното изплащане. Потвърдено е първоинстанционното решение в останалата отхвърлителна част за разликата до пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди и в тази част не е подадена касационна жалба. Касаторът счита, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя следните правни въпроси: 1/. Дължи ли съдът произнасяне по всички доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и нейния отговор? 2/. Допустимо ли е близък родственик да бъде освободен от задължението за доказване на съдържанието на съответната връзка, при условие, че не съществува законова презумпция относно правото му на възмездяване? 3/. Дължи ли застрахователят законна лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, в случаите в които претендиращият правото на обезщетение не е представил обективно съществуващи доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал. 3 от КЗ? Според касатора първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 60113 от 11.11.2021 г. по т. д. № 1321/2020 г. на ВКС, II т. о., и т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, а по втория и третия въпрос – в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 93 от 27.11.2020 г. по т. д. № 2013/2019 г. на ВКС, I т. о. Ответникът по касация – А. Е. Г., чрез пълномощника си адв. Р. М., е подал писмен отговор, в който моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение. По същество счита касационната жалба за неоснователна и моли за оставяне в сила на въззивното решение. Претендира разноски за оказана безплатна правна помощ по чл.38 ЗА. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да уважи частично предявения иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ въззивният съд е приел за установено, че на 12.05.2019 г. в резултат на пътнотранспортно произшествие е настъпила смъртта на М. Г., брат на ищеца А. Г., който също така е пострадал при произшествието. Водачът на автомобила, в който са били и двамата пътници е признат за виновен за смъртта на М. Е. Г. и за причинената средна телесна повреда на А. Е. Г. с влязла в сила осъдителна присъда, като към датата на настъпване на процесното събитие е имал валидно сключен застрахователен договор по застраховка „Гражданска отговорност“ със „ЗД Евроинс“ АД. Приел е, че са налице общите предпоставки на фактическия състав на разпоредбата на чл. 432 КЗ във вр. чл. 45 ЗЗД – деяние, противоправен характер, вредоносен резултат, причинно-следствена връзка между деянието и резултата, вината на дееца и наличието на застрахователно правоотношение. Също така въззивният съд е приел, че от показанията на подробно разпитаните по делото четирима свидетели, експертното заключение по съдебнопсихиатричната експертиза, поддържана от вещото лице в съдебно заседание се установява че ищецът А. Г. е претърпял и психически травми, страдания, неимуществени вреди конкретно вследствие от смъртта на брат си при пътнотранспортното произшествие, освен от физически увреждания, които сам е получил, като пострадал в произшествието. Посочил е, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от загубата на брат си, както в подобна хипотеза се наблюдава при загубата на близък роднина и принципно води до психическо страдание, като в тази насока по делото са и изричните обясненията на вещото лице от психиатричната експертиза и обратен извод не може да бъде защитен и житейски. Счел е възражението на застрахователното дружество за съпричиняване на вредоносния резултат, поради това, че пострадалият е бил без предпазен колан за неоснователно с оглед на приетата по делото автотехническа експертиза. И от друга страна е приел, че именно от събраните по делото доказателства, преценени в съвкупност- подробни по съдържание свидетелски показания и експертни становища е установена специалната предпоставка, визирана в ТР №1/2018г. на ВКС-между ищеца и неговия починал брат е била налице силна и близка емоционална връзка, която надхвърля пределите на обичайната роднинска връзка. С оглед на което поради смъртта на своя брат А. Г. е претърпял продължителни психически страдания, които въззивният съд е приел, че подлежат на обезщетяване до размера на сумата от 35 000 лв. С оглед на това е присъдил в полза на ищеца и законната лихва върху обезщетението за периода след 01.10.2019 г. – датата на изтичане на сроковете за произнасяне на застрахователя по искането на увреденото лице за определяне на обезщетение. С тези мотиви въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение следва да се отмени частично в отхвърлителната част и да се присъди горепосоченото обезщетение, ведно със законната лихва. В останалата отхвърлителна част за разликата до пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди по исковата молба от 50 000лв. решението е потвърдено и не е обжалвано. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Първият поставен въпрос в изложението за задълженията на въззивният съд е обуславящ, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 60113 от 11.11.2021 г. по т. д. № 1321/2020 г. на ВКС, II т. о. В посоченото решение е обсъдена непосредствената цел на въззивното производство за повторно разрешаване на материалноправния спор, свързан с установяване на истинността на фактите, които са от значение за решаване на делото. Във връзка с това въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като разгледа въведените оплаквания и възражения, както и да изложи фактически и правни изводи при самостоятелна преценка на доказателствата, дори да споделя напълно тези на първоинстанционния съд, както и да изложи съображенията си по доводите и възраженията във въззивната жалба и нейния отговор. В този смисъл е и трайната практика на ВКС, както и посоченото от касатора Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т.19 относно необходимостта от изготвяне на собствени мотиви на въззивното решение. В процесния случай въззивният съд е спазил изискванията, като е обсъдил макар и лаконично поотделно и в съвкупност доказателствата-писмени, гласни- показания на разпитаните четирима свидетели по делото и експертни заключения, събрани пред първоинстанционния съд. Също е разгледал релевираните от страните възражения и доводи, като е аргументирал тяхната основателност съобразно установените по делото факти и обстоятелства. Разгледал е предпоставките за уважаване на предявения иск, включително и тези свързани с приложение на задължителните указания в ТР №1/21.06.2018г. по т.дело №1/2016 г. на ОСНГКТК на ВКС, с което е обобщен кръга на подлежащите на обезщетяване лица за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, освен тези посочени в Постановление №4/25.05.1961 г. и Постановление №5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетение. В тази връзка въззивният съд е спазил задълженията си да реши спора по същество чрез преценка на събраните по делото доказателства и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, както и при съобразяване на постановките в посоченото ТР. Несъгласието на касатора с приетото от съда и оплакванията за необоснованост на постановеното решение поради непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и постановките в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По втория въпрос, поставен в изложението не се покрива общото основание за допускане до касационно обжалване след като същия не е обусловил правните изводи на съда. За да уважи частично предявения иск въззивният съд е приел, че именно от събраните по делото доказателства, преценени в съвкупност- свидетелските показания и експертни становища се установява специалната предпоставка, визирана в ТР №1/2018г. на ОСНГКТК на ВКС, че между ищеца и неговия починал брат е била налице силна и близка емоционална връзка, която надхвърля пределите на обичайната роднинска връзка и не е посочил, че е презюмирал такава или че същата не подлежи на доказване. Напротив изходил е именно от преценката на събраните по делото доказателствата- подробните и съдържателни свидетелски показания на четиримата свидетели по делото и на експертното заключение, обсъдил и оценил ги е като такива водещи до извод относно характера и степента на родствената връзка между ищеца и починалия му брат, която е особено близка, трайна и дълбока, а за причинените продължителни болки и страдания, в конкретния случай е определил обезщетение за неимуществени вреди, съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД в посочения размер, по което касаторът няма и оплаквания. По третия въпрос въззивният съд се е съобразил с разпоредбите на чл. 493, ал. 1, т. 5 във връзка с чл. 429, ал. 2, т. 2 и ал. 3 от КЗ, които изрично уреждат като задължение на застрахователя да обезщети увреденото лице и за лихвите за забава при застраховка „Гражданска отговорност“. Съгласно чл. 497, ал. 1, т. 2 от КЗ с изтичане на тримесечния срок за произнасяне на застрахователя, последният дължи законна лихва за забава върху застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок. Отговорът на въпроса дали увреденото лице е представило всички доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал. 3 КЗ е фактически, поради което той не може да бъде предмет на разглеждане в производството по допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Право на разноски има ответникът по касация. Процесуалният му представител адв. Р. М. е осъществила безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, поради което следва да ѝ се присъди възнаграждение в размер, определен по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно чл.9, ал. 3 и в размер от 1200 лв. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.