Определение № 1263 от 15.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 154/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Л. Л., чрез процесуалния му пълномощник – адв. Б. Б., срещу решение № 249/03.07.2023г., постановено по в.гр.д. №111/2023г. на ОС - Пазарджик, с което след частична отмяна на решение № 155/16.06.2022 г., постановено по гр.д. № 20215210100362 по описа за 2021 година на Велинградския районен съд, в частта, с която е осъдил „Райфайзенбанк България“ ЕАД да заплати на Н. Л. Л., сумата от 490 евро - такса за усвояване на кредит и 10,00 евро - такса за разглеждане на документи, дадени без основание по договор за потребителски кредит от 20.04.2011г., са отхвърлени обективно съединените искове на Н. Л. Л. против „Райфайзенбанк България“ ЕАД /с правоприемник „Обединена Българска Банка“ АД/ за горепосочените вземания и е потвърдено решение № 155/16.06.2022 г. по гр.д. № 362/2021г. на Велинградския районен съд, в останалите му обжалвани части за отхвърляне на исковите претенции по чл. 55, ал.1 от ЗЗД за разликата над сумата от 1 190,95 евро до пълния претендиран размер от общо 11 028,81 евро.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи, че съдът не е обсъдил наведените от него твърдения за нищожност на договора поради неспазване на императивното изискване на чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК във връзка с чл. 22 от ЗПК, тъй като е липсвала яснота какво точно влиза във формирането на променливия компонент „стойност на банковия ресурс“, който е съществена част от образуването на възнаградителна лихва по договора. Поддържа, че е налице нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради неравноправност на основание чл. 143, т. 13 от ЗЗП in fine. Счита и че банката не е спазила изискванията на чл. 58 от ЗКИ. Според касатора неправилни са и изводите на въззивния съд за съобразяване с изискването на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в договора изобщо не е посочено как се формира ГПР. В жалбата се поддържа, че последващите анекси към договора за кредит са нищожни на самостоятелно основание съгласно чл. 366 от ЗЗД. По изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност и по следните въпроси при предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК:

1. „Длъжен ли е въззивният съд като съд по съществото на спора да направи своите фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства по делото, възражения и доводи на страните?, за който се поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по решение № 37/29.03.2013г. по гр.д. №241/2011г. на 1 г.о. на ВКС, решение №69/22.06.2022г. по т.д. №878/2021г. на 2 т.о., решение №51/29.06.2020г. по т.д.№613/2019г. на 1 т.о. на ВКС, решение №94/28.03.2012г. по гр.д.№701/2011г., 1 г.о. на ВКС и др.

2. „Длъжна ли е банката –кредитор да посочи по ясен и разбираем за потребителя начин метода на изчисляване на лихвата, като посочи относителната стойност и тежест на компонентите, които я формират, в това число и като посочи коя конкретна стойност на приложим базов лихвен индекс прилага – седмична, месечна, годишна, както и да посочи ясно предпоставките, по които се променя размера на тази стойност? Методиката за изчисление на лихвата явява ли се съществен елемент на договора за банков потребителски кредит?“, като поддържа че разрешението е в противоречие с решение №95/13.06.1995г. по т.д.№240/2015г. на 2 т.о. на ВКС и решение № 15/18.04.2018г. по т.д.№2439/2016г.

3. „Нищожно ли е на основание чл. 366 от ГПК допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор? Начисляването на наказателни лихви въз основа на нищожна или неравноправна клауза преди изменението на първоначалния договор с допълнително споразумение и последващото определяне на задълженията в допълнително споразумение въз основа на нищожната и/или неравноправна клауза и начислените въз основа на същата суми, води ли до нищожност на допълнителното споразумение, представляващо спогодба?“, като сочи, че разрешението е в противоречие с решение №146/01.11.2017г. по т.д.№2615/2016г., 1 т.о. на ВКС, решение №60224/12.01.2022г. по гр.д. №240/2021г. на 3 г.о. на ВКС, решение №198/18.01.2019г. по т.д.№193/2018г., 1 т.о., решение №60091/27.01.2021г. по т.д.№1345/2019г., 2 т.о. на ВКС и др.

Ответникът по касационната жалба – „ОББ“ АД оспорва подадената жалба по подробно изложените съображения в подадения отговор от 15.11.2023г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. Б. и претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението, както и присъждане на разноски по приложен списък.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, ОС – Пазарджик е приел за установено, че съдът е сезиран с претенции, предявени от ищеца Н. Л. Л. срещу ответната банка за връщане на платени без правно основание суми, както следва: 397.14 евро - главница по договор за потребителски кредит от 20.04.2011г.; 1 568.82 евро - редовна лихва за периода от 20.04.2011 г. до 13.01.2021 г.; 7 666.73 евро /с левова равностойност от 14 994.82 лева/ - просрочена лихва за периода 20.04.2011 г. до 13.01.2021 г.; 340.25 евро - наказателна лихва за периода от 20.04.2011 г. до 13.01.2021г., 555.87 евро - отложена лихва за периода от 20.04.2011 г до 13.01.2021 г.; сумата от 10.00 евро - такса за разглеждане на документи и сумата от 490.00 евро - такса усвояване на кредит или общо сумата от 11 028, 81 евро, с левова равностойност 21 570, 48 лв. лева.

Въззивният съд е приел, че на 20.04.2011 г. между Н. Л. /кредитополучател/ и Г. В. Т. /съдлъжник/, като солидарни длъжници от една страна, и Райфайзенбанк ЕАД, от друга, е сключен договор за потребителски кредит, по силата който ответникът се е задължил да предостави на кредитополучателя сума в размер на 20 000 евро, която последният се е задължил да върне на 84 равни анюитетни месечни вноски, всяка една от които в размер на 321,27 евро, с падеж на 20-то число от съответния месец, считано от 20.05.2011 г., съгласно приложен към договора погасителен план, като уговорен краен срок на погасяване на кредита е до 20.04.2018 г. ОС – Пазарджик е приел, че в чл. 4 от договора е предвидено кредитополучателят да заплаща годишна лихва, състояща се от два компонента - променлива надбавка в размер на „Стойността на банковия ресурс за евро“ + фиксирана надбавка от 3,05 %. Било посочено, че към датата на сключване на договора годишната лихва е в размер на 8,95 %, начисляваща се от датата на усвояване на сумата по кредита на база 360 дни годишно за ползване на всяка сума по кредита. Посочен е и размер на лихвата на ден от 0,0249%. Съгласно дадената дефиниция в договора СБР е лихвеният процент за съответната валута, при който Банката осигурява ресурс за финансиране на клиенти, увеличен с разходите по управление на падежната структура на активите и пасивите на банката и други законоустановени разходи, като е посочено, че към датата на сключване на договора, тя е в размер на 5,9%. Въззивният съд е приел, че при така определената лихва годишният процент на разходите /ГПР/ за кредита към момента на сключване на договор за кредит е в размер на 10,31 %, а общият размер на дължимата сума по договора към момента на сключването му възлиза на 25 570,68 евро.

Въззивният съд е приел, че клаузата на чл. 4.1 от договора предвижда право на Комитет по управление на активите и пасивите на банката да определя стойността на банковия ресурс / компонент от годишната лихва по кредита/ и същият да бъде ежемесечно преразглеждан и променян при промяна на пазарните условия, както е описано и че съгласно чл. 4.2 за промяната на СБР Банката информира кредитополучателя чрез публикация в своя интернет сайт, на видно място в офисите си или по друг подходящ начин, без да е необходимо в такъв случай подписване на анекс към договора, а след промяна на лихвата по реда на чл. 4.1.1, кредитодателят изготвя нов погасителен план за дължимите по кредита анюитенти вноски, който предоставя на кредотополучателя. Съдът е приел, че в чл. 4.4 от договора е предвидено, че в едномесечен срок, считано от датата на уведомлението за промяна на СБР, но не по-късно от три месеца от датата на публикуване на промяната на официалната интернет страница на банката и/или от датата на обявяване в офисите на банката, при условие, че промяната е в посока увеличение на СБР, кредитополучателят има право да погаси предсрочно изцяло кредита, с което да прекрати договора за кредит, на основание настъпилото увеличение на лихвата. Съгласно чл. 4.6 при забава в плащането на дължими суми по кредита, кредитополучателят дължи на банката обезщетение за забава - наказателна надбавка към лихвата в размер на 10 пункта годишно върху забавената сума /вноска или част от вноска/, за времето на забавата, до окончателното плащане на забавените задължения, или към датата на сключване на договора, лихвеният процент при просрочени плащания, изчислен по този начин, възлиза на 18,95 %. Въззивният съд е приел, че е предвидено и че кредитополучателят заплаща на банката еднократна комисионна за усвояване в размер на 2,45 % върху размера на кредита.

Въззивният съд е приел, че са сключени и два анекса към договора, съответно Анекс № 1 от 10.09.2012 г. и Анекс № 2 от 02.12.2013 г., с които е предоговорен крайният срок на погасяване на кредита, съответно до 20.08.2022 г. и до 20.11.2028 г. В чл. 1 от Анекс № 1 към договор за потребителски кредит от 20.04.2011 г., е посочено, че страните се съгласяват, че размерът на задължението към дата на сключване на анекса е 18337,98 евро, включваща описаните суми, както и че в същия се съдържат аналогични клаузи за възможността банката едностранно да променя ГЛП в частта на СБР като в договора за потребителски кредит. Посочено било, че стойността на банковия ресурс към датата на сключване на анекса е 5,9 %., а по силата на чл. 8 от Анекс № 1 ищецът се е задължил да заплати на ответника усвоената и непогасена част от кредита на 108 равни анюитетни месечни вноски, всяка в размер на 247,86 евро, до 20-то число на съответния месец, считано от 20.09.2013 г. до 20.08.2022 г., която сума се олихвява с годишна лихва в размер на 8,95%, формирана от СБР + надбавка от 3,05 %. Въззивният съд е приел, че в чл. 1 от Анекс № 2 към договор за потребителски кредит от 20.04.2011 г. е посочено, че размерът на задължението към дата на сключване на анекса е 18 330,11 евро, включващи 17 990,47 евро редовна главница, 339,64 евро просрочена главница, както и 555,87 евро, включващи 273,92 евро просрочена лихва, начислена за периода 20.08.2013 г. до 19.11.2013 г. включително, 44,08 евро текуща редовна лихва, начислена за периода 20.11.2013 г. до 01.12.2013 г., включително, 5,22 евро лихва и наказателна надбавка върху просрочената главница, начислена за периода 20.09.2013 г. до 01.12.2013 г. включително, 232,65 евро преструктурирана лихва, определена съгласно Анекс № 1 от 10.09.2012 г. Окръжният съд е приел, че по силата на чл. 8 от Анекс № 2 ищецът се е задължил да заплати на ответника усвоената и непогасена част от кредита, включваща вземанията в общ размер от 18 330,11 лв. на 108 равни анюитетни месечни вноски, всяка в размер на 168,36 евро до 20-то число на съответния месец, олихвяваща се с годишна лихва в размер на 8,25%, формирана от СБР + надбавка от 3,05 %.

Въззивният съд е приел, че не е спорно между страните, че заемът е погасен изцяло на 13.01.2021г., на която датата са извършени последните плащания на сумите 11 460, 07 евро - главница, 31,84 евро - редовна лихва и 555,87 евро - платени отложени лихви.

ОС - Пазарджик е кредитирал заключението на изслушана икономическа експертиза, че към датата на подписване на Анекс № 1 от 10.09.2012 г. дължимата сума по кредита е в размер на общо 18 570,63 евро, включваща описаните пера. Въззивният съд е приел, че според експертизата кредитополучателят е заплатил сума в общ размер от 31 028,81 евро, от които 12 409,54 евро -платена редовна главница; 1 568,82 евро- платена редовна лихва; 7 987,60 евро - платена просрочена главница; 7 666,73 евро- платена просрочена лихва; 340,25 евро платена наказателна лихва; 555,87 евро платени отложени лихви; 10 евро -платена такса за разглеждане на документи и 490 евро - платена такса за усвояване на кредита. Приел е, че за срока на договора от сключването му до погасяване на задължението, размерът на договорната и наказателната лихва е намалявал в резултат на намаляване на стойността на определяния от банката компонент, формиращ лихвените нива - стойност на банковия ресурс в евро. За анализирания период договорната лихва е възлизала, както следва: за периода 20.04.2011 г. до 19.11.2012 г. - 8,95%, за периода от 20.11.2012 г. до 19.12.2013 г. - 8,25%, за периода 20.12.2013 г. до 09.03.2015 г. - 7,35%, за периода 10.03.2015 г. до 19.01.2017 г. - 6,15%, за периода 20.01.2017 г. до 27.02.2018 г. - 5,05% и за периода 28.02.2018 г. до 13.01.2021 г. - 4,35%. Според кредитираното заключение на вещото лице, в посочения в договора годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 10,31 % се включват годишната лихва в размер на 8,95%, 10 евро - еднократна такса за разглеждане на документи, 2,45% - такса за усвояване на кредита и 1 евро - месечна такса за разкриване на сметка и същият реално възлиза на 10,20%, като не са включени разходите за поддържане на разплащателна сметка, обслужваща кредита от по 1 евро на месец, а ако към него се добави и тази такса, размерът на ГПР би бил 10,37%. Въззивният съд е възприел заключението и на допълнителната икономическата експертиза, съгласно което дължимата сума до погасяване на задължението на 13.01.2021 г., ако приложимият лихвен процент при сключване на договора от 8,95% не е бил променян, би била общо 34 427,06 евро, от които главница в размер на 20 601,17 евро, договорна лихва от 13 242,96 евро и 582,93 евро отложени лихви. Приел е, че ако при изчислението на ГПР при условията в договора за периода от 02.12.2013 г. до 13.01.2021 г. се вземе предвид, че договореният ГЛП между страните за този период е 8.25%, дължимата от кредитополучателя сума би била в размер на 30 403.53 евро, от които главница – 20 000 евро и договорна лихва – 9 614.53 евро; останалата част представляват такси – еднократни и текущи, а във втори вариант - в размер на 30 171.22 евро.

По изложените подробно съображения въззивният съд е приел, че клаузата на чл. 2.3 от договора, според която банката информира кредитополучателя за промяна на СБР чрез публикация в своя интернет сайт, на видимо място в офисите си или по друг подходящ начин, като в такива случаи не е необходимо подписване на анекс към договора, не е съпътствана със задължение за предприемане на активно поведение от страна на кредитора, свеждащо до знанието на потребителя, че посочената информация съществува и е на негово разположение и поради това е в противоречие с изискването на чл. 144, ал. 2, т.2 от ЗЗП, като е ирелевантнен фактът, че през процесния период от време лихвеният процент е бил намаляван. Въззивният съд е приел, че към момента на сключване на договора лихвеният процент е бил определен на 8,95 %, включващ СБР 5.9% + твърда надбавка от 3,05 % и тази клауза е ясна и разбираема, поради което и не е неравноправна, формулирана е по ясен и разбираем начин съгласно изискването на чл.145, ал.2 ЗЗП. ОС –Пазарджик е приел, че към датата на подписване на Анекс № 1 – 10.09.2012 г. – СБР отново е бил определен на 5.9%, а твърдата компонента не е променена или лихвеният процент отново е бил договорен на 8.95% и е останал такъв до 20.11.2012 г., когато е подписан Анекс № 2, в който СБР е бил определен на 5.2% + твърда надбавка от 3,05 % или лихвеният процент е договорен в размер на 8.25% и той е бил прилаган за периода от 20.11.2012 г. до 19.12.2013 г. Въззивният съд е счел, че и двата анекса са подписани двустранно и с тях са предоговорени различни клаузи от първоначално сключения договор, касаещи негови основни елементи като главница, срок, лихвен процент и т.н., липсват препратки към Общи условия на Банката, поради което следва да се приеме, че и двата анекса са с индивидуално договорени клаузи. Счел е, че ищецът е имал възможност да влияе на клаузите на анексите, тъй като те са сключени по негово искане и съобразно неговите финансови възможности за погасяването на кредита, което се подкрепя от факта, че срокът на договора е удължаван двукратно и двукратно ищецът е ползвал гратисен период, в който е погасявал само лихви. ОС –Пазарджик е приел, че уговорките относно размера на лихвения процент в договора и двата анекса са ясни и разбираеми, поради което следва да се приеме, че те не са неравноправни, като е приел за неравноправна само клаузата, в която банката си запазва правото да променя едностранно лихвения процент при неясни критерии както в основния договор, така и в двата анекса, тъй като критерият, посочен в т.6 на трите договорни клаузи – за промяна в падежната структура на пасивите спрямо падежната структура на активите, влияеща върху разходите на банката за управлението им, е напълно субективен и е предоставен изцяло на преценката на банката.

Въззивният съд е приел, че с оглед правилата на темпоралното и граматическото тълкуване на правните норми и по-точно на §13 от ПЗР към Закона за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.), към датата на сключване на договора за кредит – 20.04.2011 г., не е действала забраната на чл.10а, ал.2 от ЗПК в редакцията му от 23.07.2014 г., съгласно която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, за която норма не е предвидено действие ex tunc и предвид това е неоснователна претенцията на Н. Л. за дадени без основание суми от 490 евро такса за усвояване на кредита и 10 евро такса за разглеждане на документи.

Въззивният съд е приел, че е неоснователен доводът на кредитополучателя за нищожност на договора поради неспазване на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК при определяне на ГПР и че същият е определен по ясен и разбираем за потребителя начин в чл. 4 чрез посочване на неговия размер и начин на формирането му с включени размер на договорната лихва и другите разходи по кредита, с което изискванията на чл. 19 ЗПК са изпълнени. Позовавайки се на заключението на експертизата, съдът е приел, че предвид незначителната разлика, която се получава между посочения в договора размер на ГПР и действителния такъв, както и че до погасяване на задължението, ГЛП е намалявал, с което пропорционално е намалявал и на ГПР, потребителят не е бил подведен за действителния му размер за срока на договора.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос.

Първият поставен процесуален въпрос за задълженията на въззивния съд за обсъждане на доводите и доказателствата по делото като част от действията на апелативния съд съставлява общо основание за достъп до касация по чл. 280, ал.1 от ГПК, но според настоящият съдебен състав не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. Константна и непротиворечива е практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и мн. др. решения, включително и цитирани от жалбоподателя, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика, а е изложил подробни мотиви, обсъждайки доказателствата по делото и относимите към спора доводи на страните, поради което този въпрос не може да обуслови допускането на въззивното решение до касация. Апелативният съд е обсъдил подробно всички доказателства и доводи на страните, а това, че изводите му не са съответни на поддържаната от касатора теза е свързано с преценката на фактическата обстановка. Решаващите изводи на въззивния съд за изхода на спора не биха се повлияли от по-подробно обсъждане на събрания доказателствен материал, с оглед на което не се установява поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеният втори въпрос относно задължението на банката да посочи по ясен и разбираем начин метод за изчисляване на лихвата и дали тя се явява съществен елемент на договора за банков потребителски кредит, също не отговаря на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК, на който се позовава касаторът. Въззивният съд е приел, че клаузата за лихвения процент и в договора, и в двата анекса е ясна и разбираема, поради което и не е неравноправна, формулирана е по ясен и разбираем начин съгласно изискването на чл.145, ал.2 ЗЗП, а е обявил за неравноправни клаузите, предвиждащи право на банката за едностранно изменение на лихвата. В константната практика на ВКС, включително и решенията на които се позовава касаторът, се приема, че методът на изчисление на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и индикатори, както и че възнаградителната лихва е съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки, но въззивният съд не е действал в противоречие със същата, защото и в договора за кредит, и в двата анекса, договорената лихва е точно посочена като размер – 8,95% и съответно 8,25%, като изрично е посочен начина на формиране на СБР и неговата стойност. ОС е приел, че факторите и методологията за изменение на лихвения процент са относими към клаузата за евентуална едностранна промяна на уговореното възнаграждение, която е прогласена за неравноправна, но не и върху основното задължение по чл. 4 от договора, която уговорка е ясна, конкретна и разбираема. С оглед горното настоящият съдебен състав намира, че не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, на което се позовава касаторът.

Третият поставен въпрос относно нищожността на допълнителното споразумение, погрешно посочено в изложението на основание чл. 366 ГПК, като следва да се счита, че се визира чл. 366 от ЗЗД, не е обсъждан от въззивният съд, и не е обусловил решаващите му изводи, още повече, че в частта относно наказателната лихва и капитализирането на лихви, ОС е приел, че клаузите са нищожни и неравноправни и поради това е присъдил съответните суми. Налице е практика на ВКС, че предоговарянето на условията по кредита, доколкото е основано на неравноправни клаузи на договора, представлява спогодба върху непозволен договор, при което независимо от съвпадащи волеизявления на страните относно размера на дължимото от кредитополучателя, съгласно чл.366 ЗЗД тази спогодба не е годна да санира нищожността на неравноправната клауза и не предпоставя дължимост в така договорения размер, като в този смисъл са решение № 98/25.07.2017 г. по т.д. № 535/2016 г. І т.о., решение № 65/06.07.2018 г. по т.д. № 1556/2017 г., І т.о., решение № 87/06.11.2019 г. по т.д. № 848/2017 г., І т.о., и други, включително цитирани от касатора в изложението. В случая въззивният съд не е приел, че анексите санират неравноправните клаузи на първоначалния договор в частта относно анатоцизма, наказателната лихва и едностранното изменение, а е кредитирал същите само относно частта, в която е приел, че няма неравноправни такива, а именно относно възнаградителната лихва и в този смисъл не може да се приеме, че е действал в противоречие с практиката на ВКС. Изводът, че договорът може да се изпълнява и без неравноправните клаузи и не е нищожен в цялост, не противоречи на възприетото от съда в горепосочените актове. Следователно по този въпрос не е налице и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че не следва решението да се допуска до касация.

С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски. Ответникът по касация – „ОББ“ АД претендира разноски в размер на сумата от 200 лв. за юрисконсултско възнаграждение, но в случая отговорът е подаден от адвокат, а не чрез юрисконсулт, за да се следва такова. За да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение следва да бъде установено извършването на такива, а по делото липсват данни за такива. Процесуалният пълномощник на ответника – адв. Б. не е установил нито да е уговорено, нито да е заплатено адвокатско възнаграждение и то в конкретен размер, поради което съдът намира, че на ответника по касация не се следват разноски за настоящото производство.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.