Определение № 3897 от 05.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4493/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. И. Р. и М. А. Р. от [населено място] срещу определение № 670 от 28.07.2023 г. по в. ч. гр. д. № 476/2023 г. на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено разпореждане № 260493 от 27.04.2023 г. по гр. д. № 5356/2017 г. на Пернишкия районен съд за връщане на въззивната им жалба срещу решение № 260005 от 14.02.2023 г. по гр. д. № 5356/2017 г. на Пернишкия районен съд на основание чл. 262, ал. 2, т. 1 ГПК. Жалбоподателите считат обжалваното определение за необосновано и постановено в противоречие със съдопроизводствените правила, поради което искат отмяната му. Ответната страна по жалбата Българска академия на науките е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирани лица, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното разпореждане, въззивният съд е посочил, че правилно районният съд по реда на чл. 262 ГПК е констатирал, че подадената от В. И. Р. и М. А. Р. въззивна жалба срещу решение № 260005/14.02.2023 г. по гр. д. № 5356/2017 г. на Пернишкия районен съд не отговаря на изискванията на чл. 261, т. 4 ГПК. На жалбоподателите са дадени указания за внасяне на държавна такса в размер на 237,04 лв. по сметка на Пернишкия окръжен съд в едноседмичен срок и за представяне по делото на доказателства за това, като същите изрично са предупредени за последиците от неизпълнение указанията на съда в срок. Съобщението, с препис от това разпореждане, е редовно връчено на 30.03.2023 г., като в указания срок, изтекъл на 06.04.2023 г. - присъствен ден, жалбоподателите не са представили, нито са изпратили по пощата доказателства за внасяне на дължимата държавна такса, с което не са изпълнили указанията на съда. Въззивният съд е приел, че след като страната не е представила по делото в срок доказателствата за изпълнение на указанията, жалбата е подлежала на връщане съгласно разпоредбата на чл. 262, ал. 2 ГПК, независимо от обстоятелството, че държавната такса е била заплатена на 17.03.2023 г. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите са посочили, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпрос, свързан с валидността и допустимостта на разпореждането на първоинстанционния съд, в противоречие с определение № 698 от 18.12.2014 г. по ч. гр. д. № 7120/2014 г. на ВКС, I г. о. и определение № 588 от 02.08.2010 г. по ч. т. д. № 554/2010 г. на ВКС, II т. о. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1- т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, като този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни и конкретизира този въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частните жалбоподатели не са формулирали правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК /посоченият по-горе не представлява такъв въпрос/, което съгласно казаното по-горе е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационен контрол. В стадия за селекция на частните касационни жалби Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалваното пред него определение, а селектира жалбите съобразно специфичните за достъпа до касация основания като преценява дали по отношение на определението са осъществени общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК и допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, ако общото основание е налице. Доколкото то в случая липсва, не следва да се обсъжда дали съществува противоречие на обжалваното определение със сочената от касаторите практика на ВКС. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касаторите. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК жалбоподателите следва да заплатят на ответника по жалбата разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,