Определение № 2201 от 09.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3775/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 637/15.05.2023 г., постановено по в.гр.д. № 2413/2022 г. на Софийски апелативен съд, като краен резултат ЗК „Л. И.“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 432, ал.1 КЗ на Д. Ц. Г. сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, които е претърпяла от смъртта на баща ѝ Ц. Н. Т., настъпила в резултат на ПТП от 05.04.2021 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.11.2021 г. до окончателното плащане. Искът на Д. Ц. Г. е отхвърлен за разликата над 50 000 лв. до пълната претендирана сума от 120 000 лв. Подадена е касационна жалба от Д. Ц. Г. срещу отхвърлителната част на въззивното решение – за сумата над 50 000 лева до претендирания размер 120 000 лв. Касаторката счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението към касационната жалба поставя следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК: 1. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, допустимо ли е съдът да основе решението си на възражения, направени от ответника след срока за отговор на исковата молба и на невъведени от ответника в процеса възражения с отговора на исковата молба? Твърди се противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 230 по т.д. № 1090/2011 г, на ВКС, II т.о.; решение № 104 по гр.д. № 3894/2013 г. на ВКС,, II т.о.; 2. Какви са условията, при които настъпва преклузия за навеждане на възражения и сочене на доказателства в производството по търговски спорове? Касаторът твърди противоречие с решение № 163 от 17.01.2012 г. по т.д. № 965/2010 г. на ВКС; 3. Как следва да се приложи принципът за справедливост, предвиден в чл. 52 от ЗЗД и критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ? Твърди се противоречие с ППВС № 4/1968 г.; решение № 158 от 28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. на ВКС,, I т.о.; решение № 50172 от 17.01.2023 г. по т.д. № 1958/2021 г. на ВКС, II т.о. Касаторът счита още, че решението е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето от ГПК. Ответникът по касационната жалба – ЗК „Л. И.“ АД, е взел становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Д. Ц. Г. е предявила иск срещу ЗК „Л. И.“ АД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от 120 000 лева, претърпени от смъртта на баща й Ц. Н. Т., починал вследствие на пътнотранспортно произшествие от 05.04.2021 г. Първоинстанционният съд-Софийски окръжен съд е уважил частично иска и е осъдил ЗК „Л. И.“ АД да заплати на Д. Ц. Г. сумата от 80 000 лева обезщетение за неимуществени вреди. След като първоинстанционното решение е било обжалвано и от двете страни, Софийски апелативен съд е отменил частично първоинстанционното решение и като краен резултат е осъдил ЗК „Л. И.“ АД да заплати на ищцата 50 000 лева обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди. По делото не е спорно, че на 05.04.2021 г., в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица]е настъпил пътен инцидент между товарен автомобил- влекач марка „Д.“ и л.а. „Д.“, управляван от Ц. Н. Т.. Товарният автомобил, предприемайки завой наляво, не е изпълнил задължението си да спре на знак „Стоп“, за да пропусне автомобилите с предимство, един от които е и процесният лек автомобил „Д.“. В резултат на това е настъпил сблъсък – страничен за влекача и челно-страничен за л.а. „Д.“. Вследствие на пътното произшествие, Ц. Н. Т. е получил тежки физически увреждания, бил е хоспитализиран в УМБАЛ „Света София“ за период от 22 дни, но на 27.04.2021 г. е починал от травмите си. По делото не е спорно, че гражданската отговорност на водача на влекача с марка „Д.“ е била застрахована при ответника ЗК „Л. И.“ АД. Механизмът на ПТП е изяснен със заключението на автотехническа и медицинска експертиза. Спорен е бил въпросът за съпричиняване на вредите от пострадалия и въззивният съд е приел, че следва да се разгледа единствено направеното възражение за съпричиняване, свързано с твърдението, че починалият водач на лекия автомобил е пътувал без поставен обезопасителен колан. В тази връзка доколкото не са оспорени констатациите, че и при поставен предпазен колан Ц. Н. би получил уврежданията, довели до смъртта му и след анализ на доказателствата, и съвкупната преценка на заключенията на автотехническата и медицинската експертизи, въззивният съд е достигнал до извод, че липсва основание за намаляване на обезщетението поради съпричиняване от страна на пострадалия. За определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният съд е съобразил събраните гласни доказателства – показанията на свидетелите С. М. – колежка на ищцата, разпитана в първа инстанция и В. Н. – еднокръвна сестра на ищцата, разпитана пред въззивния съд на основание чл.266, ал.3 ГПК след като е констатирано, че разпитът й в първа инстанция не е допуснат поради процесуално нарушение. Прието е за установено, че ищцата и баща й никога не са живели заедно, родителите й са били разделени, като ищцата е отгледана само от майка си в [населено място]. Починалият ѝ баща е живеел в [населено място], където е имал друго семейство и деца. Въззивният съд е обсъдил показанията на всяка от свидетелките и е кредитирал тези на свидетелката Н. относно липсата на близки отношения между ищцата и починалия й баща, като е приел, че тази свидетелка има преки и непосредствени впечатления, тъй като е живеела с починалия в едно жилище. Въззивният съд е обсъдил и показанията на свидетелката М., която при липса на конкретика е заявила, че ищцата и баща й са се виждали по празниците и са провеждали телефонни разговори. Въззивният съд е преценил двете групи свидетелски показания при условията на чл. 172 от ГПК, като е отчел, че отношенията между ищцата и сестра ѝ са като между чужди хора и с оглед възможността показанията й да са повлияни от недобрите им отношения, но и отчитайки преките и непосредствени впечатления на свидетелката, която е живяла заедно с починалия. Съдът не е кредитирал изцяло показанията на свидетелката Н. за липса на преживени болки и страдания от ишцата от загубата на баща й. Макар да е възприел показанията на свидетелката М., касаещи отношенията на ищцата с баща ѝ, за твърде общи и неконкретни, съдът е обосновал извод, че смъртта на Ц. Н. Т. се е отразила негативно върху ищцата. Ищцата и починалият са имали връзка помежду си, макар и не толкова силна, колкото е нормално за отношенията баща и дъщеря. Приел е, че не са живели заедно, но са се виждали по празници, а той ѝ е помагал финансово в отглеждането на децата ѝ. Съдът не е установил ищцата да е посещавала баща си в болницата след претърпения инцидент, нито да е била ангажирана с грижи за него, както и да е останала за погребението му и след смъртта му да е посещавала гроба му. При преценката на всички обстоятелства по делото въззивният съд е приел, че болките и страданията, които ищцата е преживяла от смъртта на баща ѝ, не са били толкова силни и продължителни, за да бъдат репарирани в пълен размер, и е определил за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди сумата от 50 000 лева. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС счита, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване поради следното: Първият въпрос, който касаторката е поставила, е процесуалноправен и има обуславящо значение по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Той се отнася до възможността съдът да основава решението си на обстоятелства, които не са били въведени в процеса с възражения на ответника в предвидените процесуални срокове. Касаторката твърди, че въззивният съд се е произнесъл по възражение, което ответникът не е релевирал – за наличието, респ. липсата, на преживените от ищцата неимуществени вреди, както и за техния размер. Това твърдение на касаторката, ищца по исковата молба е неоснователно, след като още с отговора на исковата молба, подаден в срока по чл.133, ал.1 ГПК ответникът е оспорил иска по основание и размер, макар и лаконично, но ясно е изразил становището си, че оспорва иска изцяло, включително и по размера на претендираното обезщетение и настъпилите неимуществени вреди, както са твърдени от ищцата. Оспорвайки основанието и размера на претендираното обезщетение, като завишено ответникът е направил своевременно оспорване на твърдените неимуществените вреди, за които се дължи обезщетение. В този смисъл не е налице основаване в решението на възражение на ответника по отношение на претърпените неимуществени вреди и претендирания размер за обезщетяването им, каквото не е направено, напратив такова е направено в предвидения за това срок. Налице е оспорване на иска по основание, размер на претендираното обезщетение и твърдените за настъпили неимуществени вреди за ищцата, разгледано е от въззивният съд, който е постановил решението си при съобразяване на въведените от страните факти и обстоятелства и след обсъждане на всички събрани по делото доказателства, имащи значение за правилното разрешаване на спора. В тази връзка не е налице и противоречие на въззивното решение с посочената от касатора практика на ВКС. Вторият въпрос от изложението касае условията, при които настъпва преклузия за навеждане на възражения и сочене на доказателства в производството и също има характер на обуславящ. Твърдението на касатора е, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като е уважил доказателствено искане на ответника – разпит на свидетел – което е направено за първи път след изтичане на срока за отговор на искова молба, респ. за допълнителен отговор. Действително, въззивният съд е допуснал разпит на свидетел, искането за който е било отхвърлено от първоинстанционния съд, с мотива, че е било направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба. С това процесуално действие, обаче, въззивният съд не е допуснал нарушение, а напротив – действал е в съответствие с практиката на ВКС, съгласно която за страните не настъпва преклузия да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, когато съдът не е изпълнил задължението си по чл. 146 от ГПК да изготви доклад по делото, в който следва да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия, включително и да посочат нови доказателства (решение № 382 от 6.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1558/2014 г., IV г. о.; решение № 700 от 6.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 304/2010 г., III г. о.; решение № 15 от 16.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60077/2016 г., II г. о.). Именно такъв е настоящият случай, тъй като в определението по чл. 146 от ГПК на първоинстанционния съд липсва разпределение на доказателствената тежест и указания в тази връзка. Освен това, следва да се отбележи, че с изтичането на срока за отговор по чл. 370 от ГПК (респ. срока за допълнителен отговор) не се преклудира възможността на ответника да сочи нови доказателства за новоузнати факти и обстоятелства. Такива се явяват личните отношения на ищцата с покойния ѝ баща, за които ответникът застраховател по гражданска отговорност е трето лице. В тази връзка изрично ответникът е изяснил в открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд, че е узнал за тези отношения и това, че ищцата и починалия й баща не са живели заедно и не са били близки по повод воденето на други съдебни дела с останалите наследници на починалия при ПТП Ц. Н. Т.. Неоснователно първоинстанционният съд не е допуснал разпита на свидетели, поискан от ответника за новоузнати факти и обстоятелства и допускайки ги въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване. Третият поставен въпрос се отнася до прилагане на принципът за справедливост в чл.52 от ЗЗД и критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително и цитираната в изложението. Разяснения и указания за определянето на обезщетението за неимуществени вреди и за приложението на принципа за справедливост и критериите, които следва да бъдат преценявани са дадени в ППВС № 4/1968 г. и трайната практика на ВКС. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя, като се преценят редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства. В практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, също трайно се приема, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, в случай на причинена смърт, решаващият съд е длъжен да извърши цялостен анализ и оценка на всички установени по конкретното дело обстоятелства, имащи значение за прилагане на принципа за справедливост, при отчитане на възрастта на увредения, действителните отношения между него и лицето, което претендира обезщетението, обстоятелствата при които е настъпила смъртта, на икономически условия в страната към момента на увреждането, включително и нивата на застрахователно покритие към същия момент. Прието е, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Ищцата е дъщеря и наследник на починалия при ПТП и като такава тя несъмнено попада в този кръг лица. Въпреки това разрешение, В. съд, изрично посочено и в мотивите на ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е приел, че правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетението не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл.52 ЗЗД. Във всички случаи, в които се претендира обезщетение за неимуществени вреди, следва да бъде доказано, че те действително са претърпени. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че едно лице е претърпяло действителни болки и страдания от смъртта на свой близък, са различни за всеки случай, поради което се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС е обсъдил събраните по делото гласни доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства и въз основа на тях е направил извод, че по делото не е доказано съществуването на силна емоционална връзка между ищцата и нейния баща, загинал при процесното ПТП, доколкото двамата никога не са живели заедно, а пострадалият е имал друго семейство. Нещо повече, въззивният съд е установил, че не е имало данни ищцата да е посетила баща си в болницата или да е полагала грижи за него. Проверката на преценката на въззивния съд, че събраните по делото доказателства не обосновават извод за съществувала между ищцата и починалия ѝ баща силна емоционална връзка, в какъвто смисъл е оплакването на касаторката и което по своята същност представлява проверка на обосноваността на обжалваното решение, не може да бъде извършена в производството по чл. 288 от ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Налице е само бланкетно позоваване на тази разпоредба. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска. При този изход на делото ответникът по касационната жалба има право на разноски, но такива не следва да му се присъждат, доколкото няма изрично искане за това, а и не са представени доказателства за извършването им пред касационна инстанция. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.