Определение № 966 от 04.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4553/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратура на Република България и на О. А. А., чрез адв. Д. Б., срещу въззивно решение № 262897/07.09.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 4016/2020 г. по описа на Софийски градски съд. Прокуратурата обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 123046/23.05.2019 г. по гр. д. № 79699/2018 г. на Софийския районен съд, е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на О. А. сумата 5 000 лв., ведно със законната лихва от 10.06.2017 г. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 209, ал.1, вр. чл. 18 НК, по което лицето е оправдано с влязла в сила присъда по нохд № 6042/2014 г. на Софийския районен съд. Изложени са доводи за неправилност на същото, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът О. А. А. обжалва решението в частта, с която претенцията му за неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над сумата 5 000 лв. до предявения размер от 25 000 лв. В изложението си прокуратурата поддържа, че на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички факти и обстоятелства по делото, релевантни за конкретния случай; и за приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение. Твърди се противоречие на приетото от въззивния съд със задължителната съдебна практика (ППВС № 4/1968 г. - т. II, т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК) В изложението си касаторът О. А. също се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол на въззивното решение по въпроса за приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и са допустими. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди. Спрямо лицето е било повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление по чл.209, ал. 1, вр. чл. 18 НК – опит за измама, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от 1 до 6 години. Досъдебното производство срещу ищеца е било образувано на 27.09.2006 г. с постановление на Софийската районна прокуратура, но А. е узнал за това на 24.09.2011 г., когато във връзка с издаване на нови документи за самоличност посетил 3-то РУ на СДВР. Тогава му е наложена и мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 200 лв. Впоследствие, образуваните пред СРС наказателни дела три пъти са били прекратявани и обвинителният акт е връщан на прокуратурата за отстраняване на допуснати процесуални нарушения. По внесения на 26.03.2014 г. обвинителен акт е образувано нохд № 6042/2014 г. по описа на СРС. Проведени са 10 открити съдебни заседания, на които ищецът е присъствал лично. С присъда от 25.05.2017 г., постановена по нохд № 6042/ 2014 г. на Софийския районен съд, подсъдимият А. е признат за невиновен по повдигнатото обвинение. Присъдата не е протестирана от прокуратурата и е влязла в сила на 09.07.2017 г. За да уважи предявения иск до размера на сумата 5 000 лв., въззивният съд е посочил, че общата продължителност на наказателното производство е 10 години и 7 месеца, но процесуалните действия с участието на ищеца обхващат по-кратък период - 6 год. и 9 месеца. Прието е, че продължителността на производството, преценена с оглед фактическата и правна сложност на делото, е прекомерна и не покрива стандартите по чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС за разумен срок. Като релевантно за срока на наказателното преследване е отчетено и обстоятелството, че в хода на досъдебното производство ищецът е бил обявен за общонационално издирване. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че незаконното обвинение е причинило на лицето обичайните неимуществени вреди, като не са установени трайни и необратими негативни последици за физическото и психическото здраве на личността. За по-ниския интензитет на претърпените морални вреди е съобразено и обстоятелството, че ищецът има предишни осъждания за извършени други престъпления, по които изпълнението наложените му наказания лишаване от свобода е било отложено по реда на чл.66 НК. В заключение съдът е приел, че с оглед конкретно установените по вид и интензитет неимуществени вреди обезщетение в размер на сумата 5 000 лв. е справедливо и достатъчно да ги репарира, без да става източник на неоснователно обогатяване за ищеца. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че поддържаните от касаторите предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице. Поставените въпроси обуславят решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя съобразно вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Съдът е съобразил и задължението си, че в мотивите на решението следва да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят са данните за личността на увредения, начина му на живот, социалната среда, контактите, личния и социалния му живот, положението му в обществото, работата му; а когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия, следва да се прецени как наказателното преследване се е отразило върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, върху изградения авторитет и създаденото име на професионалист. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това, размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. От значение е също създаденият от съдебната практика ориентир, относим към подобни случаи, икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да е източник на обогатяване за пострадалия. В този смисъл, справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, а от процесуален аспект следва да се анализират и оценят в тяхната съвкупност всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил подробни и ясни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ. Обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т. е. налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо да се обезщетят; както и по отношение на кои вреди такава връзка не се установява и поради това не подлежат на обезщетяване. Обжалваното решение съответства на приетото в задължителната съдебна практика (ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК) и в константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в т.ч. и цитираните от касаторите. Предвид всичко изложено, поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се установява. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение