Определение № 2232 от 08.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2662/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 13526/26.04.2023 г. на С. М. А. и Д. Х. А., чрез адвокат Б. М., срещу въззивно решение № 353/20.03.2023 г. по в. гр. д. № 2089/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „При починал наследодател, който е разполагал с право на строеж, но не се е снабдил и не разполага с титул за собственост за недвижимия имот, като самият недвижим имот не е бил валидно вписан по предвидения в закона ред, налице ли е за неговите преживели наследници само суперфициарна собственост върху правото на строеж или е налице право на собственост върху недвижим имот“; 2. „Необходимо ли е приемането на наследството върху недвижим имот, за което се изисква изрично волеизявление или извършването на конклудентни разпоредителни действия с вещи и права, които са част от наследствената маса, за да може наследник на идеална част от недвижимия имот да извършва разпореждане с ползването на недвижимия имот“; 3. „От кой момент възниква правото на наследник на идеална част от недвижим имот да извършва разпореждане с ползването на неговата част от недвижимия имот“. Ответникът по касация – Х. Д. А., [населено място], чрез процесуалния представител адвокат В. Р., е подал писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. В отговора се съдържа искане за присъждане на сторените пред касационната инстанция съдебни разноски. Касационната жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 190/22.06.2022 г. по гр. д. № 2006/2021 г. на Районен съд - Асеновград, с което е признато за установено по отношение на ответниците С. М. А. и Д. Х. А. по предявения от Х. Д. А. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът е собственик на 1/10 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда с *****, находящ се в А., обл. П., по КК и КР одобрени със Заповед № 300-5-52/08.07.2004 г. на ИД на АК, с адрес на имота [населено място], [улица], ет.2, който се намира в сграда № 1, разположена в ПИ с идентификатор ***, с предназначение жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, с площ 91.37 кв.м., ниво 1, с прилежащи съответните идеални части от общите части на сградата, както и на 1/20 ид.ч. от ПИ с идентификатор ***, находящ се в А., обл. П., по КК и КР, одобрени със Заповед № 300-5-52/08.07.2004 г. на ИД на АК, с адрес на имота [населено място], [улица], с площ на имота 498 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.), номер на предходен план *. Отменен е нотариален акт № 171/2017 г., с вх.рег.№ 5921/28.12.2017 г., Акт № 134, т.20, дело № 3821/2017 на СВ при РС- Асеновград, с който С. М. А. е призната за собственик по давностно владение на горепосочения имот с идентификатор № *****, находящ се в А., обл. П. и 1/2 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ***. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение и в частта, с която Д. Х. А. е осъдена да предаде владението на Х. Д. А. по отношение на спорните идеални части от процесните имоти. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че процесният поземлен имот е бил собственост на общия наследодател на страните Д. С. А., починал през 2004 г., и на ответницата С. М. А.. Прието е, че през 1963 г. Д. С. А. и неговият брат Д. С. А. закупили процесния парцел *-* в кв. 2 по плана на [населено място] /заснет като ПИ с идентификатор ***/, като първоначално закупили правото на строеж, а впоследствие и собствеността върху него. Братята построили къща, в която първият етаж е останал в собственост на Д. А., а вторият етаж на Д. А.. Строителството на жилищната сграда е станало през 1964 г., а бракът между Д. и С. е заварен по смисъла на Семейния кодекс от 1968 г./отм./, поради което правото на собственост на 1/2 ид. ч. от парцела било придобито в режим на СИО между двамата. След смъртта на Д. А., освен преживялата съпруга С. А., наследници са четирите му деца – Х., Х., Х. и Б.. Собствеността върху процесните имоти останала при дялове от по 6/10 ид. ч. от процесния етаж от къщата и 6/20 ид. ч. от процесния поземлен имот за С. А. и по 1/10 ид. ч. от процесния етаж от къщата и по 1/20 ид. ч. от процесния поземлен имот за всяко от децата. От събраните по делото доказателства се установява, че отношенията между наследниците на Д. били добри до 22.06.2021 г., когато Х. А. поискал да му се освободят двете стаи от втория етаж на процесната къща и получил отговор, че те не се намират в негова собственост. От извършена справка в Служба по вписванията ищецът установил, че майка му С. се е снабдила с нотариален акт по обстоятелствена проверка, след което е прехвърлила имота на внучката си Д., дъщеря на брат му Х. А.. От събраните по делото свидетелски показания съдът е установил, че Д. А. и брат му Д. А. са извършили неформална делба, като са се разбрали първият етаж от къщата да остане на Д., вторият на Д., а приземният етаж в съсобственост. Съдът е посочил, че Б. е продал своите стаи на Х., който със семейството си ползвал целия втори етаж от процесната къща. Ищецът Х. А. живеел в Турция, но често се връщал в България и отсядал в приземния етаж, където обособил гарсониера. Съдът е приел още, въз основа събраните свидетелски показания, че С. никога не е демонстрирала намерението си да свои имота, нито е отблъсквала владението на своите деца. Тя живеела в пристройка на двора, като вторият етаж се използвал само от Х. и семейството му. С. е осъществявала държане на ид. ч. на останалите съсобственици. Независимо от факта, че стаите на втори жилищен етаж били предоставени от ищеца Х. за ползване от брат му Х., за недоказано е прието намерението за своене от страна на Х. или майката С.. С оглед постоянното отсядане в имота на ищеца Х. и предоставянето от негова страна на ползване на стаи от етажа на брата Х., съдът е приел, че осъществената фактическа власт от последния се изразява в обикновена форма на държане на идеалните части от сънаследник по отношение на останалите наследници. Не е установено майката С. А. да е отблъснала владението на сина си - ищеца Х., и да е владяла само за себе си, за да придобие имота в индивидуална собственост. Съдът е направил извод, че доколкото С. А. не е придобила правото на собственост по давностно владение, тя не е прехвърлила и права на внучката си Д. А., поради което предявеният иск за собственост е основателен. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касаторите правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Не може да бъде допуснато касационно обжалване по посочените от касаторите въпроси. Така, както са поставени, не могат да се приемат за относими. Първият се поставя при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена от въззивния съд. Той е посочил, че процесният имот е закупен от братята Д. А. и Д. А., като те са придобили първо правото на строеж върху поземления имот, а впоследствие и мястото. Надлежно учреденото право на строеж е упражнено с построяване на сградата, предмет на спора. Д. и С. А. са придобили право на собственост върху 1/2 ид. ч. от процесната сграда в режим на СИО. След като Д. А. е починал, бездяловата съсобственост е прекратена, а съсобственици са станали неговите наследници по закон - низходящи и преживялата съпруга. Решаващите изводи на съда са за недоказаност на елементите от фактическия състав на придобивната давност, на която са се позовали ответниците, като сънаследници с твърдение, че са завладели частите на ищеца. Вторият въпрос е насочен към необходимостта от приемане на наследството, за да може наследник да се разпореди с идеална част от придобитото наследствено имущество. Този въпрос също е неотносим. Безпорно е в съдебната практика, че приемането на наследството може да се извърши и мълчаливо с конклудентни действия. В този случай е необходимо наследникът да извърши действие, което несъмнено да предполага намерението му да приеме наследството. Действия на разпореждане с вещни права представлява именно такова мълчаливо приемане на наследството. Решаващите мотиви на въззивния съд са, че С. А. се е разпоредила в полза на Д. А. само с тези идеални части от процесния имот, които е притежавала по силата на прекратената СИО и по наследство след смъртта на съпруга си Д. А., тъй като не е доказала да е придобила преди това целия имот въз основа на изтекла придобивна давност. Третият въпрос е неясен. Свързан е с ползването на съсобствена вещ. Основният спорен по делото въпрос е дали идеалните части от сънаследствения имот, притежавани от ищеца, са били придобити по давност от майка му С., а впоследствие и прехвърлени на ответницата Д. Както бе посочено по-горе, изводите на въззивния съд след преценка на доказателствата са, че това не е установено. Разпределението на ползването на части от съсобствения имот /несамостоятелни обекти на собственост - стаи и пр./ няма връзка с твърдяното придобиване по давност на идеалните части на ищеца, като сънаследник, от друг сънаследник. С оглед изложеното, не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и представените доказателства, касаторите следва да заплатят в полза на Х. Д. А. сумата 800 лева – разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.