Определение № 899 от 16.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3229/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадената от В. А. К., чрез процесуалния представител Стояновв касационна жалба против въззивно решение № 4114 от 9.07.2020г. по в.гр.д.№ 9156/2019г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 27623 от 31.01.2019г. по гр.д. № 79381/2015г. на Районен съд София, изменено с определение № 81298 от 1.04.2019г.,като са уважени предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3, вр. с чл.225 ал.1 КТ за признаване за незаконно на уволнението, извършено със заповед № 599 от 7.08.2018г. и отмяна на същата, за възстановяване на заеманата длъжност „главен технолог преработваща промишленост“ и за присъждане на обезщетение от 9042лв. за оставане без работа за периода 10.08.2018г. - 10.02.2019г. и са присъдени разноски. Касационната жалба срещу въззивния акт е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: Трудовото правоотношение с ищеца е прекратено на основание чл.331, ал.1 КТ, след като служителят е приел отправеното му от работодателя предложение за прекратяване на трудовия договор, считано от 10.08.2018г., след заплащане на обезщетение в размер на четири брутни месечни заплати, изчислени въз основа на последното месечно брутно трудово възнаграждение. Въззивният съд е дал положителен отговор на спорния по делото въпрос: дали работодателят е заплатил уговореното обезщетение по смисъла на чл.331, ал.2 КТ, поради което не е налице хипотезата на чл.331, ал.3 КТ. Позовал се е както на заключение на приета по делото експертиза, така и на чл.7 от Вътрешните правила за работната заплата /ВПРЗ/ на ответното дружество, съгласно които – брутната заплата се състои от – основна работна заплата, допълнителни трудови възнаграждения и други трудови възнаграждения, които съгласно чл.14 от ВПРЗ са за придобит трудов стаж и професионален опит, за извънреден и нощен труд. Счел е, че предвидената в чл.15 от ВПРЗ възможност за заплащане на допълнително материално стимулиране е за постигане на определени трудови резултати и изисква покриване на конкретно определени критерии, няма постоянен характер, поради което и не съставлява част от брутното трудово възнаграждение. Конкретно за претендираните от ищеца суми за възнаграждение за поевтиняване на храна, въззивният съд е приел, че те са еднократни плащания, с обезщетителен характер, които не са част от договореното между работника и работодателя допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер. /Плащането на тези пари за храна не е безусловно, а е постановено в зависимост от други предпоставки, които не се установява по делото да са били изпълнени./ Като неоснователно е преценено и възражението на ищеца относно изходният размер на брутното трудово възнаграждение. Изрично в отправеното до служителя от работодателя предложение за прекратяване на трудовия договор по чл.331, ал.1 КТ е записано, че предлаганото обезщетение ще се изчисли въз основа на последното получено месечно брутно трудово възнаграждение. Съгласно заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза – размерът на брутно трудово възнаграждение за цял отработен месец от служителя възлиза на 1 627лв. и въз основа на този размер е предоставеното му от работодателя обезщетение в четирикратен размер. В представеното към касационната жалба изложение /след направеното уточнение, в изпълнение на дадените му указания/, касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, по следния поставен от него въпрос: Съответства ли заплатеното обезщетение на уговорения между страните четирикратен размер на последното получено месечно брутно трудово възнаграждение, съобразно чл.331, ал.2 КТ и как следва да се формира то? Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Монетен двор“ ЕАД, чрез процесуалния представител адвокат Л., с който се оспорват нейните допустимост и основателност. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 450лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 16.09.2020г., в който е посочено, че сумата е платена в брой. Настоящият съдебен състав намира, че по поставеният въпрос не следва да се допуска касационно обжалване, защото същият доколкото е конкретен и изцяло касаещ конкретните факти по делото, изисква преценка на ангажираните по делото доказателства, поради което не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, а дори и да се преформулира като въпрос за начина на формиране на брутното трудово възнаграждение, то за същия няма да е налице посоченото от касатора специално основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, защото по въпросът е налице трайно установена практика, която е съобразена от въззивния съд. Съгласно т.1 по ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – поставеният материалноправен или процесуалноправен въпрос, който като общо основание за допустимост определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби, трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Съгласно т.4 от цитиранато т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК, за да се счете, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, следва разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед настъпили изменения в законодателството или обществените условия и за да е налице и хипотезата на развитие на правото, следва законите да са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена пред вид настъпили изменения в законодателството или обществените условия. В случая, нито една от тези хипотези не е налице, защото по въпроса за начина на формиране на брутното трудово възнаграждение, е налице установена практика, за която не съществуват предпоставки за промяна. В брутното трудово възнаграждение, като основа за обезщетението по чл. 331 КТ, се включват основното трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер - предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор /вж. чл.20 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата - НСОРЗ, както и решения, например по гр.д.№ 895/2010г. на ІV г.о., по гр.д.№ 545/2010г.на ІІІ г.о./ Предоставянето на служителите суми за компенсации, имат обезщетителен характер и представляват по естеството си еднократни плащания, които подлежат на договаряне, а нямат характер на основно или брутно трудово възнаграждение по смисъла на НСОРЗ, тъй като предназначението им е да компенсират неблагоприятния ефект от инфлацията върху материалното състояние на наетите лица, тези суми не се дължат постоянно, поради което нямат характер и на допълнително трудово възнаграждение, представляващо компонент от брутното трудово възнаграждение /вж.решение по гр.д.№ 153/2010г.на ІV о./ С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално извършени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 450лв. По изложените съображения, като счита, че не са налице посочените от касатора основания за допустимост по чл.280 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение