Решение № 631 от 21.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6949/2025 г.

Производството е образувано по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от директора на Главна дирекция (ГД) – „Гранична полиция“ (ГП) – Министерство на вътрешните работи (МВР) чрез юрк. Я. Табакова срещу решение № 5197 от 20.05.2025 г. по адм. дело № 1224 / 2024 г. по описа на Административен съд – Хасково, с което е отменена Заповед № 3282з-5617 от 14.11.2024 г. на „За“ Директора на ГД „Гранична полиция“, изменена със Заповед № 3282з-5717 от 18.11.2024 г. на Директора на ГД „Гранична полиция“. Касационният жалбоподател излага доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необосновано. Твърди, че издадената заповед е в установената форма и в съответствие с материалния закон, както и постановена при липса на съществено нарушение на процесуалните правила. Счита за неправилни изводите на съда относно непосочването на срок за временното отстраняване от длъжност. Иска отмяна на решение № 5197 от 20.05.2025 г. на Административен съд – Хасково, постановено по адм. дело № 1224/2024г. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна – Н. Ч., чрез процесуалния си представител, адв. Г. Георгиева, е депозирала отговор на касационната жалба. Излага доводи за валидност, допустимост и правилност на обжалваното решение, като оспорената заповед представлява един незаконосъобразен административен акт. Иска подадената касационна жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно. Претендира присъждане на направените пред касационната инстанция разноски. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура излага доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, тъй като същото е постановено в нарушение на материалния закон. Върховният административен съд, при извършената служебно проверка на атакуваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 АПК и предвид наведените в касационната жалба доводи, приема за установено следното: Обжалваното решение е валидно и допустимо – постановено е в предвидената от закона форма, от компетентния съд след надлежното му сезиране с жалба против административен акт, от лице, чийто интереси са засегнати с него. Предмет на проверка за законосъобразност пред Административен съд - Хасково е била Заповед № 3282з-5617 от 14.11.2024 г. на „За“ Директора на ГД - „ГП“, изменена със Заповед № 3282з-5717 от 18.11.2024 г. на Директора на ГД - „ГП“, с която е образувано дисциплинарно производство за извършени нарушения по чл. 194, ал. 2, т. 4 във връзка с чл. 203, ал. 1, т. 7 и т. 13 от Закона за министерство на вътрешните работи (ЗМВР), срещу младши инспектор Н. Д. Ч. – старши полицай в 04 група на ГКПП – Капитан Андреево от ГПУ – Свиленград към РДГП – Елхово, като в предложението изрично е посочено, че няма наличието на основанията по чл. 214, ал. 1, т. 1 и т. 4 от ЗМВР. С гореописаната заповед на основание чл. 41, ал. 4 във връзка с ал. 3, т. 2 и чл. 214, ал. 1, т. 1 от ЗМВР Н. Ч. е временно отстранен от длъжност и е разпоредено изземването на служебната карта, личния знак и служебното оръжие, като същата е връчена на 18.11.2024 г. Първоинстанционният съд, след извършената проверка за законосъобразност приема, че оспореният пред него административен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на предвидената от закона форма, но в него не се съдържат фактически и правни основания за издаването му. Решението е правилно. Съгласно чл. 214, ал. 1, т. 1 от ЗМВР държавен служител в МВР може да бъде временно отстранен от длъжност с писмена заповед, когато срещу него е образувано дисциплинарно производство по чл. 207 от ЗМВР и служебното му положение би затруднило разкриването на обективната истина. Цитираната норма съдържа две кумулативни предпоставки, при наличието на които на органа, образувал дисциплинарното производство, е дадена възможност да постанови временно отстраняване от длъжност. Първоинстанционният съд правилно е приел, че първата предпоставка визирана в чл. 214, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е налична, като срещу Н. Ч. е образувано дисциплинарно производство по чл. 207 от ЗМВР със заповед №3282з-5229/24.10.2024 г. издадена от Директора на ГД „Гранична полиция“. Безспорно е, че е образувано дисциплинарно производство към момента на отстраняването от длъжност, но наличието на втората предпоставка -служебното положение на лицето, което е привлечено към дисциплинарна отговорност обективно да е в състояние да затрудни разкриването на обективната истина, не е доказана. Липсват изложени съображения в Заповед № 3282з-5617 от 14.11.2024 г. на „За“ Директора на ГД - „ГП“, изменена със Заповед № 3282з-5717 от 18.11.2024 г. на Директора на ГД - „ГП“, в предложението за образуване на производство за извършено тежко нарушение на служебната дисциплина, както и в Заповед № 3282з-5229/24.10.2024 г. за образуване на дисциплинарно производство по чл. 207, ал. 1 от ЗМВР срещу държавен служител в Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, как с оглед заеманата от него длъжност - младши инспектор – старши полицай в 04 група на ГКПП – Капитан Андреево от ГПУ – Свиленград към РДГП – Елхово, Н. Ч. може да окаже влияние върху дисциплинарното разследване, като смисъл на временното отстраняване е именно това - да се избегне тази вероятност. Изводът на първоинстанционния съд, че административният орган не e установил наличието на една от кумулативно изискуемите предпоставки на приложимата материалноправна норма – чл. 214, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, е правилен и обоснован. Не е изяснено каква е конкретната връзка между служебното положение на Н. Ч. и опасността от затрудняване разкриването на обективната истина по образуваното дисциплинарно производство, като същата следва да бъде обоснована, за да се приеме, че фактическият състав на приложимата правна норма е осъществен, което в случая не е сторено. Поради липсата на изложени мотиви в акта, както и на доказателства за наличие на тази предпоставка правилно в обжалваното решение е прието, че същите не са налице. Липсата на мотиви не може да бъде преодоляна с допълването им в съдебната фаза на производството, тъй като се касае за съществен порок при издаване на административния акт, който води до неговата незаконосъобразност само на това основание. Първоинстанционният съд е приел, че с връчването на оспорената заповед адресатът й всъщност е възпрепятстван да разбере точно за какъв срок е временно отстранен, т.е. като краен резултат от същата е отстраняването на Н. Д. Ч. без конкретен срок, безсрочно, каквато хипотеза не е уредена от законодателя, като волята на органа не може да бъде предполагана, вкл. и доколкото липсват мотиви за приложимост на максимално допустимия срок. В първоинстанционното производство е представена като доказателство заповед, с която Н. Д. Ч. е възстановен на заеманата длъжност, считано от 18.01.2025 г., т.е. при спазване на двумесечния срок за отстраняване от длъжност, считано от връчването на оспорената заповед – 18.11.2024 г., като същата му е връчена на 20.02.2025 г., след изтичане на тримесечният срок по чл. 214, ал. 3 ЗМВР. Настоящият съдебен състав споделя изложените съображения от Административен съд- Хасково, че отстраняването от длъжност е временна мярка, поради което при прилагането на тази принудителна мярка във всички случаи трябва да бъде спазен установеният в чл. 6 от АПК принцип на "съразмерност", според който административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. Първоинстанционният съд правилно е приел, че непосочването на срок, за който служителят е временно отстранен, представлява нарушение на материалния закон, тъй като във всички хипотези на чл. 214, т. 1 - т. 4 от ЗМВР, административният орган е длъжен да посочи конкретен срок на отстраняването от длъжност. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на касационни основания за отмяна. С оглед изхода на спора претенцията на ответната страна за присъждане на разноски е основателна и следва да бъде уважена, като бъдат присъдени разноски в размер на 1000 лева - договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 23.06.2025 г. Настоящият съдебен състав намира направеното от касатора възражение за прекомерност за неоснователно и като такова не следва да бъде уважено, предвид факта, че претендираният размер е близък до посочения в разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделениe