Определение № 1942 от 19.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4689/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Б. В. М., С. Г. С. и В. Г. М., подадена чрез пълномощниците им адв.Х. Т. и адв.С. Н., и двете от САК, срещу въззивното решение № 260338 от 02.10.2020 г. по в. гр. д. № 16055/2016 г. на Софийски градски съд /СГС/. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е необосновано, неправилно, постановено при нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, т.3 ГПК. Молят въззивното решение да се отмени и да бъде постановено друго, с което предявените искове да се отхвърлят. Претендират се разноски. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.3 и ал.2 ГПК. Ответната страна в производството Министерство на културата, чрез юрк.М. К. – И., с писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендират се разноски. Останалите ответни страни, вкл. и Държавата (контролираща страна в процеса по чл.19, ал.2 ГПК/отм./), не са взели становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима. Делото е за втори път пред касационната инстанция, след като с решение № 230 от 15.12.2016 г. по гр.д. № 2326/2016 г. на Върховния касационен съд, I г. о., е отменено първото въззивно решение по в. гр. д. № 7773/2013 г. на СГС, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.97, ал.1 ГПК/отм./, и делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд. С решението на касационния съд е констатирано, че по делото съдът не е изяснил всички релевантни за спора факти, при необходимост и с възлагане на допълнително или повторно заключение съгласно изискванията на чл.201 ГПК, възприел е депозираните заключения, без да ги обсъди и прецени заедно с останалите доказателства по делото, както и тяхната обоснованост, вкл. останал е неизяснен въпросът дали е налице надлежно отчуждаване за мероприятие „ОДЗ“, след като с нотариален акт № 65/1959 г. имотът е бил придобит от Националния комитет за защита на мира като останал неотчужден от предишния собственик Й. Т. К., и в резултат на това е отказал да признае претендираната от ищеца идентичност, поради което въззивният съд е постановил решението си в нарушение на съдопроизводствените правила, а изводите му са необосновани и не се подкрепят от доказателствата по делото. Също така е прието, че в настоящия случай въззивният съд е разгледал само въпроса за идентичността на имотите, и не е обсъдил доводите на ответника Г. М., който претендира да е собственик по силата възстановяване съгласно чл.1, ал.1 ЗВСОНИ, а не по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС - предвид данните за нереализирано мероприятие по извършено отчуждаване, не е обсъдил и възраженията на ищеца във връзка с реституцията на имота, при което решението е постановено и в противоречие с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. При повторното въззивно разглеждане на спора пред СГС по гр. д. № 16055/2016 г., въззивният съд е допуснал и съдебно-техническа експертиза със задача по въпроса: налице ли е отчуждаване на процесния имот и от кое лице за мероприятието на ОДЗ по регулационния план от 1980 г., както и има ли изплатено обезщетение за извършеното отчуждаване и на кое лице? С новото въззивно решение № 260338 от 02.10.2020 г. по в.гр.д. № 16055/2016 г., е отменено първоинстанционното решение от 03.12.2012 г. по гр.д. № 4140/2008 г. по описа на РС - София, и е постановено друго по същество на спора, с което е признато за установено на основание чл.97, ал.1 ГПК/отм./ по отношение на Г. В. М., С. В. К., “Перла 3“ ЕООД и Б. И. Г., че Министерство на културата е собственик на недвижим имот, намиращ се в [населено място], кв.Б., [улица], представляващ дворно място с площ 2 700 кв.м, и построената в него триетажна жилищна сграда със застроена площ както следва: първи етаж-101 кв.м, втори етаж-74 кв.м, трети етаж-59 кв.м, мазе-42 кв.м, гараж-35.65 кв.м, и пристройка-73 кв.м, който имот по регулационния план на кв. Б., [населено място], представлява имот пл.№ *, за който е отреден УПИ *-*, и на основание чл. 431, ал.2 ГПК/ отм./ е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 55, т.ІІ, дело № 238/2006 г. на нотариус Б.Я., с който Г. В. М. е признат за собственик на основание дарение на поземлен имот с площ по нотариален акт 2 850 кв.м, а съгласно скица-от 2 670 кв.м, съставляващ ПИ № * в кв. 59 по плана [населено място], кв. Б.. С определение по чл.288 ГПК с № 60275 от 23.06.2021 г. по гр.д.№ 4106/2020 г. на ВКС, ГК, І г.о., новото въззивно решение № 260338 от 02.10.2020 г. по в.гр.д. № 16055/2016 г. на СГС, не е допуснато до касационно разглеждане. С влязло в сила определение по гр.д. № 740/2022 г. по описа на ВКС, I г.о. постановено в производство по чл.303-307 ГПК, е констатирано, че страната по делото Г. М. - наследодател на молителите в това производството по чл.303 ГПК, а именно Б. В. М., С. Г. С. и В. Г. М., е починал на 19.01.2019 г.- след приключването на устните състезания по въззивното производство, но преди постановяването на атакуваното решение по в.гр.д. № 16055/2016 г. на СГС, поради което е прието, че въззвивното решение по отношение на молителите не е влязло в сила, и производството по молбата им за отмяна на възвивното решение е прекратено, като делото е върнато на въззивния съд, с указание да бъде съобщено решението на наследниците на починалия Г. М. и да им бъде връчен препис от акта. Последвала е касационна жалба от Б. В. М., С. Г. С. и В. Г. М. срещу новото въззивно решение по гр.д.№ 16055/2016 г. на СГС, която именно касационна жалба е предмет на настоящето касационно производство. Въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт № 147/1940 г. Й. Т. К. е закупил от Х. К. М., Г. К. М., Ц. К. М. и Р. К. М. една нива, находяща се в землището на [населено място], м. „К. с.” с площ от около 2 700 кв.м, при съседи: д-р Н. Ч., Т. Н., В. П., М. М. И. и път. Въз основа на този и на още няколко нотариални акта, в издадена през 1942 г. скица от Столична голяма община, Кадастрално отделение-регулачна служба, Й. Т. К. бил вписан като собственик на неурегулиран имот с обща площ 10 712 кв.м, с построените в него постройка „а” с площ 56 кв.м, постройка „б” с площ от 70.75 кв.м, постройка „в” с площ 38.50 кв.м. С Акт за завземане на недвижим имот за държавен от 15.09.1949 г. на основание ЗОЕГПНС, от Й. Т. К. са били одържавени 3/4 ид. части от стопанство в [населено място], цялото с площ 10 028 кв.м. С нотариален акт № 65, т.ХV, дело № 2702/1959 г. Т. М. Т., И. Й. Т. и Е. Й. Р. продали на Националния комитет за защита на мира дворно място, находящо се в землището на [населено място], с пространство от около 2 700 кв.м по нотариален акт, а по скица -2 982 кв.м, от които продавачите владеят 2 507 кв.м, с неуредени регулационни сметки за 118 кв.м, представляващо урегулиран парцел *-* в кв. 69 по плана на [населено място], м. ”Б.”, при съседи по нотариален акт: д.р Н. Ч., Т. Н., В. П., М. М. И. и път, а към момента на продажбата: от две страни СГНС, братя М. и [улица], и заедно с цялата постройка, състояща се от две стаи, вестибюл, кухня, сервизни помещения, тавански и избени помещения, гараж, лятна кухня с бунар. При сключване на този договора за продажба, продавачите се легитимирали като собственици на продаваемия имот с нотариален акт № 147/1940 г., като между представените по нот.дело документи е описано и у-ние за наследници от 1959 г. С договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 181/69 г., Националният комитет за защита на мира продал на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина /КПКВЧ/, регулирано дворно място с масивна вилна постройка, лятна кухня с бунар, масивен гараж, скулптурна фигура и дървесни насаждения, с обща площ 6 080 кв.м, с неуредени сметки по регулация за 128 кв.м, съставляващо парцел * от кв. 69 по плана на [населено място]. Б., при съседи: парцел *-*; парцел *-*; парцел *-*; парцел *-*, парцел *-* и парцел *-*. Установено е, че КПКВЧ е закрит с разпореждане на МС № 114/74 г. и неговите функции са поети от други ведомства - Комитет за изкуство и култура, Комитет за наука, технически прогрес и висше образование, Министерство на народната просвета и Министерство на външните работи, между които са разпределени и ползваните от КПКВЧ помещения, като „вилата в Б.” е предоставена на Комитета за изкуство и култура. Установено е, че през 1977 г. Комитета за изкуство и култура е преименуван в Комитет за култура, а през 1990 г. е преобразуван в Министерство на културата. В скици от 1988 г. и от 1997 г., издадени от техн. служби на общината, имот пл.№ * от кв.59 по плана на [населено място]-Б., е с площ по графични данни 2670 кв.м. В инвентаризационен опис на имущество на Министерство на културата е вписан имот „вила- кв.Б., [улица]“ с ревалоризирана стойност 12 700 000 лв. Видно от у-ние то Министерство на културата от 8.12.1997 г., вилата на горепосочения адрес е определена да се ползва за творческа база на министерството, което да се отрази в акта за държавна собственост. В съставен Акт за публична държавна собственост № 01287/25.11.1998 г., е актуван имот дворно място с площ 2700 кв.м. по нот.акт, а по скица 2892 кв.м., и находящата се в него 3 ет. сграда/ творчески дом/, първи етаж-101 кв.м., втори етаж- 74 кв.м., трети етаж-59 кв.м., мазе-42 кв.м., гараж-35,65 кв.м., и пристройка-73 кв.м., с горепосочения адрес С., кв.Б., [улица] и стойност 12 700 000 лв., бивша собственост на Комитета за култура, като е отразено, че имотът е държавна собственост по силата на н.а. № 65/1959 г., като в забележка е отразен протокола от 1974 г. за разпределение на ползваните помещения на КПКВЧ. По легитимацията на ответника Г. М. е установено, че с нотариален акт № 60, т.VХ, дело 1489/1965 г., В. Ц. И. дарил на своя син Г. В. М., недвижим имот, представляващ 1/2 ид. част от парцел пл.№ *, целия с площ около 5 200 кв.м, а с площ, собственост на дарителя-около 2 850 кв.м, заедно със застроената върху него триетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 185 кв.м., находящ се в кв. 59 по плана на [населено място], в.з. Б., при съседи на дарената част: от изток- парцел *, и парцел *, от север- улица, от юг- парцел *. В акта е посочено, че прехвърлителят се легитимира като собственик на този имот с окончателно решение за делба № 10/43 г. по чл.288 ГПК. С молба от 8.11.2004 г. Г. М. е поискал от областния управител на обл.София, да му бъде възстановено, като наследник на своя баща, собствеността на поземлен имот № *, кв.59, кв.Б., [улица]. Последвала е заповед № РД-57-014 от 24.02.2005 г. на областния управител на обл.София, с която, на основание чл.1, ал.1 ЗВСОНИ, по повод горепосочената молба на Г. М., е наредено отписване от актовите книги за държавна собственост, на имот, актуван с АДС № 01287/25.11.1998 г. / горепосочения АПДС/, съставляващ парцел *-* от кв.69, С., м.К. с.-Б., с пространство 2892 кв.м., представляващ съгласно действащия кадастр.план пл.№ *, попадащ по рег.план от 1996 г. в УПИ *-за ОДЗ, кв.59 с площ 2670 кв.м., заедно с построената в мястото триетажна сграда, мазе, гараж и пристройка, с админ.адрес [улица]. С последващ нотариален акт № 55, т.ІІ, дело № 238/2006 г., издаден по реда на чл. 483, ал.1 ГПК/ отм./, Г. В. М. е признат за собственик на поземлен имот с площ по нотариален акт 2 850 кв.м, а по скица- 2 670 кв.м, съставляващ ПИ № * в кв. 59 по плана на [населено място], кв. Б., при граници: УПИ *-*, *-*, *-*, и ПИ *-*, заедно с построената в него триетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 185 кв.м. Установено е от другите приети по делото писмени доказателства, че с писмо от 21.06.2006г. областния управител на обл.София е уведомил Г. М., че за имота няма данни за съставян акт на държавна собственост по реда на ЗДС, както и че в архива на Областна администрация на обл.София, под един и същи номер, а именно № РД-57-014 от 24.02.2005 г, се съхраняват копия на две заповеди на областния управител, касаещи различни имоти и различни лица, като преписката за имота на [улица], по молба на Г. М., не съществува в електронната система МИКСИ, а другата заповед със същия номер- за други имот, е отразена в електронния и книжния регистър. С договор за продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № 59, т.VІІ, дело 1194 от 28.12.2006 г., Г. В. М. продал този имот на „Перла-3” ЕООД със седалище [населено място]. С нотариален акт № 132, т.ІV, дело № 673 от 11.10.2007 г. дружеството продало имота на Б. И. Г., а с нотариален акт № 128, т.І, дело № 120 от 16.04.2008 г. тя продала имота на С. В. К.. Съпоставяйки съседите, посочени в нотариален акт № 147/1940 г., в нотариален акт № 65/1959г. и скицата от 1942 г. вещото лице Д. е дало заключение пред първоинстанционния съд, че процесният имот е идентичен с част от имота на Й. Т. К. и с имота, описан в нотариален акт № 65/1959 г. От заключение, изготвено от в.л. В. Г., прието при първото разглеждане на делото от въззивната инстанция, е установено, че в стар кадастрален план на [населено място], изготвен преди 1956 г., на мястото, където се намира имотът на Й. К., показан на скицата от 1942 г., са заснети и отразени имоти с пл.№ *, * и *. В разписната книга от 1963 г. имот пл.№ * бил записан на името на Т. М. Т., Е. Й. Р. и И. Й. Т., като е добавено още: Национален комитет за защита на мира-нот. акт № 101/1960 г., нот. акт № 102/1960 г., нот. акт № 99/1960 г. Вещото лице е направило справка и е установило, че с нотариален акт № 99/1960 г., № 100/1960 г. № 101/1960 г. и № 102/1960 г. ТКЗС е продало на Националния комитет за защита на мира празни дворни места, съставляващи съответно парцел *-* в кв. 69 с площ 1150 кв.м, парцел *-* с площ 735 кв.м; парцел *-* с площ 900 кв.м и парцел *-* с 1 400 кв.м. Същото вещо лице е констатирало, че в нотариален акт за дарение № 60/1965 г. дареният от В. Ц. И. на Г. В. М. имот е описан като 1/2 ид. част от дворно място пл.№ *, но по действащите към този момент кадастрален план, одобрен преди 1956 г. и регулационен план, одобрен през 1958 г. имот с този планоснимачен номер не е съществувал-имот пл.№ *, а описаните в акта съседни имоти пл.№ *,* и * са били заснети и нанесени с кадастрален план, одобрен през 1976 г. Във всички останали нотариални актове, приложени по делото, съставени през 1969-1970 г. имотите са описани с номерация по кадастрален и регулационен план от 1958 г. Поради липсата на графичен материал и недостатъчна информация от приложените към делото писмени доказателства, вещото лице не се е ангажирало със становище за идентичност на процесния имот и имотът, продаден с нотариален акт № 181/1969 г. от Националния комитет за защита на мира на КПКВЧ. Въззивният съд е изложил подробни мотиви, с които е обсъдил констатациите на вещите лица по приетите по делото пет съдебно -технически експертизи /СТЕ/, приети при първоначалното, повторното разглеждане на делото, вкл. и назначената във новото въззивно производство. Въззивният съд е приел, че не е спорно между страните, а и се установява от съвкупния анализ намиращите се в делото писмени доказателства и заключенията на вещите лица по СТЕ, че историята на процесния имот започва от 1940 г., с горепосочения нот.акт147/1940 г. Направен е извод, че имотът по този нотар. акт е идентичен с процесния, по аргумент от кредитиране в този смисъл на заключението на в.л.Д., прието в първоинстанционото производство. Прието е, че в последствие наследниците на Й. К. /приобретателя по нот. акт № 147/1940 г./ са прехвърлили имота на Националния комитет за защита на мира с нот. акт № 65/1959 г., заедно с цялата постройка, описана в този нотар. акт. Изводът за идентичност на имотите по двата нотар.акта - от 1940 г. и от 1959 г., е обоснован с легитимиращите продавача документи по втория, със съвпадане на съседите на имота по двата нот. акта, с одържавените по ЗОЕГПНС 3/4 ид.ч., от голям имот на Й. К., остатъкът от който ( 1/4 от 10028 кв.м.) съответства по площ на 2700 кв.м., колкото са продадени по втория нот.акт № 65/1959 г. По отношение на последващите сделки, е прието, че с нот.акт № 181/1969 г., Националния комитет за защита на мира е прехвърлил на КПКВЧ придобития по нот.акт № 65/1959 г. имот, като включен в площта на продадения с последния нот. акт по-голям имот с площ 6080 кв.м., обоснован последния извод с номерата на имотите, предмет на сделката, описанието на границите, една от които е път, и отбелязването на нот.акт № 65/59 г. като един от легитимиращите продавача актове. Прието е още, че този имот не е напуснал патримониума на КПКВЧ с договора за замяна с по нот. акт № 67/1970 г. Съответно са изложени съображенията на въззивния съд да не кредитира приетите заключения на вещите лица Д. и на в.л.Г. / в първото въззивно производство/ в частите, в които вещите лица не се ангажират с категорично становище за идентичност на процесния имот с имота по нот.акт № 181/1969 г., и в частта, в която се сочи, че не може да кажат със сигурност дали с договора за замяна КПКВЧ не е прехвърлил на Б. и А. В. част от процесния имот. За неоснователни са приети възраженията за липса на правоприемство спрямо процесиня имот между посочените комитети и Министерство на културата, при което е направен извод, че Министерство на културата е доказало по делото своята материалноправна легитимация като собственик на процесния имот, евентуално и като правоимащо лице с право на защита собствеността, дори и да е налице хипотеза на чл.2, ал.2 ЗДС, доколкото имотът му е предоставен за стопанисване и управление. Възвивният съд е обсъдил и легитимацията на ответника Г. М., като е приел, че съществува принципна възможност процесният имот да може да е обект на реституция по чл.1, ал.1 ЗВСОНИ- на която норма се позовава ответника, доколкото е счетено, че макар имотът да е актуван като публична държавна собственост, то същият има статут на частна държавна собственост. По същество, обаче, въззивният съд е приел, че ответникът М. не е доказал по делото предпоставките за реституция по чл.1, ал.1 ЗВСОНИ на имота в негова полза като наследник на своя баща В. М.. Посочено е, че по делото не е установено процесният имот да е бил отчуждаван по ЗОЕГПНС от този ответник или от негов праводател, при което не е налице първата предпоставка за реституция по този ред, напротив, данните по делото сочат одържавяване на 3/4 ид.ч. от Й. М. и прехвърляне на другата 1/ 4 ид.ч. от наследниците на последния на Националния комитет за защита на мира, при което не е имало какво да се одържавява от частно лице след този момент. Относно другото сочено от ответника Г. М. придобивно основание - по договор за дарение от своя баща от 1965 г., е прието, че ответникът не е доказал правото на собственост на своя праводател В. И., защото данните по делото сочат процесния имот да е бил собственост на Й. К., не е представено по делото соченото в акта за дарение в полза на ответника М. решение за делба № 10/43 г. между Й. К. и В. И., към 1943 г. соченият текст на чл.288 ГПК не е действащ закон / обнародван е с ДВ, бр.12/1953 г./, направената в нот.акт за дарение от 1965 г. идентификация на имота и на съседните му имоти, и квартала, в който са тези имоти, не съответстват на данните по действащия към 1965 г. кадастрален план- с такива номера и квартал, като нанесените в този нот. акт, имотите и квартала, в който попадат, са нанесени едва с кад.план от 1976 г. според заключението на в.л.В.Г., прието при първото въззивно разглеждане. Ето защо, въпреки даденото от вещите лица заключение, че имотът, описан в договора за дарение в полза на ответника Г. М. от 1965 г. да е идентичен с процесния имот, и с описания в КНА № 55/2006г. имот, доколкото този ответник не е установил в процеса свое противопоставимо на ищеца право, то възражението му, че е собственик, е неоснователно, при което последващите приобретатели от него не са придобили правото на собственост. По изложените съображения въззивният съд е отменил решението на първостепенния съд, уважил е предявения установителен иск, и като последица е отменил КНА за собственост № 55/2006г., съставен с полза ищеца, като е определил и отговорността за разноските по делото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ответниците Б. В. М., С. Г. С. и В. Г. М., се твърди наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 1. Може ли съда да приеме за безспорно между страните по делото обстоятелство, което през целия процес е оспорвано от ответната страна?; 2. Може ли да се приеме за безспорна идентичността на два имота само ако в описанието им е посочено, че всеки един от тях има за граница път, а останалите съседи не съвпадат?; 3. Може ли да се приеме, че се касае за един и същи имот, ако във всички нотариални актове съставени през годините за различни сделки описаната застроена в имота сграда е различна от описаната в съответните в по – късни години актове на държавата? В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба се сочи и основанието по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК касационната инстанция следи и служебно за валидността и допустимостта на обжалваното въззивно решение. Въззивното решение е валидно тъй като е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е от членовете на състава при ясно изразена в акта правораздавателна воля. То е и процесуално допустимо. В практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 5563/2014 г. на IV г.о. е прието, че когато страна е починала след приключването на съдебното дирене пред съответната съдебна инстанция, съгласно изричната разпоредба на чл. 229, ал. 2, изр. 2 от ГПК съдът следва най-напред да постанови решението си и едва след това - ако решението му подлежи на обжалване, следва да спре производството по делото и да предприеме процесуалните действия по чл.230 от ГПК. Целта на това изключение е бързина и процесуална икономия - да се обезпечи участието на процесуалните правоприемници на починалата страна направо в производството по обжалването на решението пред горната съдебна инстанция, след като е било обезпечено участието приживе на самата първоначална страна в процеса - в събирането на доказателствата по делото, а и в устните състезания, които се провеждат непосредствено след приключването на съдебното дирене. Тези разрешения са приложими и в производства, развиващи се по реда на ГПК/отм./, по който е разгледано настоящето дело и във въззивното производтсво. В случая след приключването на устните състезания пред въззивната инстанция на 14.11.2017 г. наследодателя на касаторите Г. В. М. е починал на 19.01.2019 г., но преди постановяването на въззивното решение на 02.10.2020 г. и атакуваното въззивно решение не е недопустимо. Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне по твърдението на касаторите в изложението им основания по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. По съществото си въпросите по начина на поставянето им, представляват оплакване за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК съгласно решението по т.1 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същите са фактически въпроси, относно направени от въззивния съд изводи въз основа преценка на събраните по делото доказателства, която преценката не подлежи на обсъждане в настоящето производство по чл.288 ГПК. Ето защо не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационното обжалване. Следва да се посочи, че предвид изложената хронология на данните за имота, на който насрещните страни твърдят да са собственици, въззивният съд е приел тя да започва от 1940 г. не само защото е счел тази година да не е спорно между страните, а и защото този извод е обоснован с преценката на събраните писмени доказателства и СТЕ по делото. Въпросът е поставен извън контекста на формулировката на въззивния съд на стр.9 от решението, отговорът му не би довел до промяна на формираните нататък фактически изводи, защото те са обосновани подробно от съда с преценка на доказателствата, а не като безспорни факти между страните. В конкретния случай въззивният съд е обсъдил релевантните за спора обстоятелства по делото и е разгледал заявените твърдения, доводи и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Достатъчно е съдът да изложи съображения именно относно релевантните факти и относно твърденията, доводите и възраженията на страните по тях и по приложимото материално право, за да изпълни задължението си като инстанция по същество на спора, а това как точно ще се обоснове, е в зависимост от конкретните обстоятелства по делото. Евентуалното несъгласие на касатора с фактическите и правни заключения на съда и с произнасянето му по възраженията и доводите на страните, не е основание за допускане на касационно обжалване. От друга страна касаторите не са обосновали с какво произнасянето по тези три въпроса би имало изискваното с чл.280, ал.1, т.3 ГПК приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, не е посочено кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито се твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновано съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми. Направеното позоваване на законовата норма на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в т.3 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо липсва и допълнителната предпоставка за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на решението като последно от основанията по чл.280, ал.2 ГПК, на което касаторите се позовават (наред с нищожност и недопустимост, липсата на които вече бе обсъдена по-горе). При прочита на обжалвания съдебен акт не се констатира нито видимо тежко нарушение на приложима за спора императивна правна норма, нито на основни съдопроизводствени правила, нито се констатира явна необоснованост на същото или нарушение правилата на логиката. С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК, касаторите следва да заплатят на ответника Министерство на културата разноски за касационната инстанция за възнаграждение за защита от юрисконсулт, в размер на 100 лв. на основание чл. 37 ЗПП. Касаторите нямат право на възмездяване за разноски в касационното производство. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК,