Определение № 3787 от 10.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 874/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Н. Н., чрез адв. Л. против решение № 3282/28.05.2025 г. по в.гр.д. № 11886/2024 г. на Софийски градски съд /имащо характер на определение/ в частта, с която е потвърдено определение от 14.06.2024 г., постановено по гр.д. № 59442/2020 г. по описа на Софийски районен съд, с което е оставено без уважение обективираното във въззивната жалба на А. Н. Н. искане за изменение на постановеното по делото решение от 18.01.2024 г. в частта за разноските, които са присъдени на ответника в първата инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лв. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно и моли същото да бъде отменено. Излага становище, че въззивният съд е процедирал в противоречие с т.1 от ТР №6/6.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК, което е основание за допускане на касационно обжалване на съдебния му акт на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Насрещната страна по жалбата – Гаранционен фонд, чрез адв. С. е депозирала отговор, в който поддържа, че частната касационна жалба е неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.2 и на ал.4 ГПК. За да потвърди обжалваното определение на първата инстанция, постановено по реда на чл.248 ГПК, въззивният съд е приел, че доводите на ищеца, че по делото от страна на ответника не е доказано заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лв., е неоснователно, тъй като по делото е представена фактура, както и извлечение от сметката, от която е видно, че сумата е платена по банковата сметка на адвокатското дружество. Посочил е също така, че при доказателства за извършено плащане, ирелевантен е въпросът кое лице е подписало процесната фактура. Съобразно задължителните постановки на т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато едно въззивно решение или определение до касационен контрол, е необходимо в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът да е формулирал правен въпрос, който е от значение за формиране на волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включен в предмета на делото. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В конкретния случай касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а е изложил единствено оплаквания, че произнасянето на въззивния съд противоречи на разрешението, дадено в т.1 от ТР №6/6.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание за това. За пълнота следва да се посочи, че произнасянето на въззивния съд не противоречи на задължителното разрешение по т.1 от тълкувателния акт. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,