Определение № 50663 от 01.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 89/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, срещу въззивно решение № 60 от 06. 08. 2021 г., постановено от Бургаски апелативен съд по в.гр.д. 240 по описа на съда за 2021 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 31 от 03. 12. 2020 г., постановено от Ямболски окръжен съд, по т.д. № 20 по описа на съда за 2019 г. в неговата отхвърлителна част, с която е отхвърлен предявеният от ищеца – касатор иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК за признаването за установено, че Р. Г. Т. и Е. Н. Т., двамата от [населено място], Я. област, дължат на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД разликата над 816.21 лв. до предявеният размер от общо 50697.55 лв. - задължения по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 678/03. 09. 2007 г., от които 41462.48 лв. - главница за периода от 10. 07. 2016 г. до 15. 05. 2018 г., 8286.82 лв. - възнаградителна лихва за периода от 10. 07. 2016 г. до 15. 05. 2018 г., от които 6323,88 лв. - договорна лихва и 1962.94 лв. - мораторна лихва/неустойка за забава, 495,95 лв. - такси и застраховки за периода от 11. 07. 2016 г. до 15. 05. 2018 г., и 452.30 лв. - нотариални такси, ведно със законната лихва върху главницата от 41462.48 лв., считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължения въз основа на документ по чл. 417 ГПК до съда - 16. 05. 2018 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед № 664/21. 05. 2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 351/2018 г. на Районен съд – [населено място], със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, като постановено в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Извън така общо заявеното, възпроизвеждащо съдържанието на чл. 281 от ГПК, по същество в касационната жалба не се излагат същински основания за касиране на въззивното решение по см. на същия законов текст, а са пресъздадени решаващите мотиви на въззивния съд към решението му в частите им относно това, че при ненастъпила предсрочна изискуемост на вземане по банков кредит преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, поради липса на забава на длъжника, ако в съдебното производство по предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК към момента на приключване на съдебното дирене се установи забава, настъпила в хода на процеса, не следва да се приеме, че е установена предсрочна изискуемост на цялото вземане по кредита, както и че цитираното във въззивната жалба, с която е сезиран, решение № 10 от 25. 02. 2020 г. по т.д. № 16/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о. е неприложимо към процесния случай. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаването на предявения от касатора иск в цялост, претендират се разноски съобразно изхода на делото за всички инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът формулира като въпрос, обуславящ според него допускане на касационно обжалване на въззивното решение: „Ако в съдебното производство по иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, към момента на съдебното дирене се установи забава, настъпила в хода на процеса, следва ли да се приеме, че е установена предсрочна изискуемост на цялото вземане по кредита и същото е дължимо от кредитополучателите?“ Твърди се по този въпрос въззивният съд да се е произнесъл в пряко противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се претендира противоречие конкретно с решение № 10 от 25. 02. 2020 г. по т.д. № 16/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., според което, съобразно твърденията на касатора, е достатъчно предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост да са настъпили към момента на приключване на съдебното дирене, без при това да се прави разграничение по отношение на коя от предпоставките /обективна или субективна/ на предсрочната изискуемост важи това разрешение, дадено от касационната съдебна инстанция. Излага се, че диференцираният подход по отношение на тези предпоставки е неоправдан, като няма основание важимостта на правилото на чл. 235, ал. 3 от ГПК да бъде ограничена само до едната от тях. Поддържа се общо и че отговорът на същия въпрос се явява и от значение на развитието на правото, и точното прилагане на закона – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото по него във връзка с ТРОСГТКВКС № 8/02. 04. 2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г., съдилищата продължавали да се произнасят противоречиво. Ответниците по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорват жалбата като неоснователна, претендират заплатено адвокатско възнаграждение за защита в касационното производство. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск в отхвърлената му част, въззивният съд е приел, че при ненастъпила предсрочна изискуемост на вземане по банков кредит преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, поради липса на забава на длъжника, ако в съдебното производство по предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, към момента на приключване на съдебното дирене се установи забава, настъпила в хода на процеса, не следва да се приеме, че е установена предсрочна изискуемост на цялото вземане по кредита, съответно - и че същото е дължимо от кредитополучателите. Обратното би било в противоречие с ТР № 8 от 02. 04. 2019 г. на ВКС по тълк.д. № 8/2017 г., ОСГТК., т. 1, съгласно която предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, може да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Съдът е посочил и че цитираното във въззивната жалба, с която е сезиран, решение № 10 от 25. 02. 2020 г. по т.д. № 16/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о. е неприложимо в случая, доколкото в същото е даден отговор на въпроса относно настъпване на предсрочна изискуемост в хода на исковия процес по чл. 422, ал. 1 ГПК, ако волеизявлението на банката за това не е било обявено на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, но такова е доведено до знанието на длъжника с връчването на препис от исковата молба и приложеното към нея изявление на банката. Въззивният състав е изложил, че процесният случай е друг, доколкото предсрочната изискуемост на кредита не е налице, но не поради липса на писмено уведомление на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, доведено до знанието на длъжниците, а поради липса на обективния елемент от фактическия състав за обявяването на кредита за предсрочно изискуем - забава на длъжниците с неплащането на дължими погасителни вноски по договора за кредит, към момента на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, поради което и твърденията на банката за настъпила предсрочна изискуемост на кредита по време на инициираното от нея съдебно производство, съответно – основаната на тези твърдения нейна искова претенция, се явяват неоснователни. Сочи се още, че и в самото съдебно производство по делото, ответниците представят платежни документи, доказващи продължаващото и до момента на приключването на устните състезания във въззивната инстанция, редовно обслужване на процесния кредит с внасяне на дължимите месечни вноски. По изложените съображения въззивният съд е формирал крайния си извод за неоснователност на иска, доколкото процесният банков кредит не е предсрочно изискуем, предвид липсата на забава на кредитополучателите по чл. 18 от договора за кредит, поради което и претендираните по делото суми са недължими. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивния съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В процесният случай формулираният от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване въпрос, принципно е правен и отговорът му е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото въззивният съд е приел, че независимо от доведеното до знанието на кредитополучателите, изявление на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем преди подаването на заявление до заповедния съд за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, искът е неоснователен, тъй като към момента на обявяването на кредита за предсрочно изискуем, длъжниците по него не са били в забава, макар и наличието на такава забава да е установено по-късно - по време на самото съдебно производство. Независимо от изложеното непосредствено по-горе, по делото не се установява наличието на претендираното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по две причини. Първата е, че за да послужи за допускане на касационно обжалване, въпросът следва да е освен правен и обуславящ изхода на делото във въззивната инстанция, но и функционално, и смислово свързан с конкретно основание за касационно обжалване измежду законоуредените в чл. 281 от ГПК, и изложени в касационната жалба, и процесният случай не е такъв. Както се посочи, съдържанието на касационната жалба в случая се свежда до пресъздаване на част от мотивите на въззивното решение и общо позоваване на съдържанието на чл. 281 от ГПК, без никакви конкретни твърдения относно допуснати от въззивния съд нарушения на материалния или процесуалния закон, и необоснованост на решението му, включително свързани с, и основани на дадения от съда отговор на формулирания от касатора въпрос. На второ място, по отношение на дадения от въззивния съд отговор на същия въпрос, не е налице претендираното от касатора противоречие с цитираната от него практика на ВКС, включително обективираната в решение № 10 от 25. 02. 2020 г. по т.д. № 16/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о. Същото решение е постановено при различна фактическа обстановка и при различна, разглеждана от съда хипотеза, изискваща отговор на правния въпрос относно наличието или не, на предсрочна изискуемост на всички задължения по договор за кредит, поради което и правните изводи на постановилия го касационен съдебен състав, са неприложими по настоящото дело. Разрешението, дадено с решение № 10 от 25. 02. 2020 г. по т.д. № 16/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о. е за случай, в който макар и да е била налична забава в плащанията на договора за кредит, длъжниците не са били надлежно уведомени преди инициирането на съдебно производство за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, при което съставът на ВКС е приел, че не е налице пречка такова уведомяване да бъде инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към нея, съответно - и довеждането на обявяването на предсрочната изискуемост до знанието на длъжниците, да бъде извършено с връчването на исковата молба. И в този случай обаче, противно на твърденията на касатора по настоящото дело, за да възникне изискуемостта на вземането, даденото от ВКС в решение № 10 от 25. 02. 2020 г. по т.д. № 16/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о. разрешение, изрично изисква да са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Нищо от така изложеното в конкретният процесен случай не е налице по настоящото дело. Длъжниците са уведомени за обявената от банката предсрочна изискуемост, но не са били в забава преди и към момента на извършването на това уведомяване, поради което и към онзи момент не са били едновременно налице кумулативно изискващите се предпоставки за обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Твърденията на настоящия касатор по делото за осъществяването на всички тези предпоставки по време на процеса и за задължителността от съобразяването им от страна на въззивния съд на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК, не държат сметка за обстоятелството, че освен същите предпоставки да са съществували едновременно към определен момент, но и забавата следва да предхожда обявяването на кредита за предсрочно изискуем и уведомяването на длъжниците за това, доколкото именно тя, забавата ги предпоставя, а не обратно. По отношение на същия въпрос не е налице основанието и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точното съдържание на това основание за допускане на касационно обжалване е разяснено по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, съобразно която правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Двете така законоустановени хипотези формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В конкретният процесен случай по поставения от касатора правен въпрос е налице както задължителна за съдилищата практика на касационната инстанция, обективирана в т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така и основана на нея, доразвиваща я и непротиворечива, обилна практика на ВКС, която е еднопосочна, и според настоящия не е наложителна нито нейната промяна, като създадена поради неточно тълкуване, нито пък е налице необходимост от осъвременяването и с оглед изменения в законодателството и обществените условия. По изложените съображения, касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за касационната инстанция, а ответниците по касация имат право на претендираното адвокатско възнаграждение за защита в касационното производство. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение