Определение № 3484 от 13.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 878/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 202 от 04.11.2022 г. по в. гр. д. № 122/2022 г. на Кърджалийския окръжен съд, след частична отмяна на решение № 22 от 10.04.2022 г. по гр. д. № 171/2021 г. на РС-Ардино, е допусната делба на двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 81 кв. м., масивен склад със застроена площ 17.5 кв. м. и външна тоалетна, построени в УПИ XХ-258 от квартал 23 по регулационния план на [населено място], обл. Кърджали, при квоти 1/3 ид. ч. за Г. Б. Х., 1/3 и част за Т. Б. К. и 1/3 ид. ч. общо за Г. Х. Р., Г. Х. Р., Е. Х. Р. и Е. Х. Р..

Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлен искът за делба на дворното място - УПИ XХ-258 от квартал 23 по регулационния план на [населено място], по съображение, че сградата е със статут на суперфициарна собственост.

Въззивният съд е приел, че процесната жилищна сграда, склад и тоалетна са били строени през 1973 г. въз основа на отстъпено право на строеж с протокол № 6 от 24.04.1971 г. на ТКЗС „Г.Д.“. Имотът е останал в наследство от Х. Т. К., починала на 24.03.1982 г. С нотариален акт № 48/04.04.1990 г. нейните деца Т. Б. К. /Т. Б. К./, М. С. Х. /Х. С. Р./ и Е. Б. Л. /Г. Б. Х./ са били признати за собственици на имота по наследство и давност. След смъртта на Х. С. Р., починал на 03.01.2016 г., неговите права са преминали в наследниците му – преживялата съпруга Г. Х. Р. и децата Г. Х. Р., Е. Х. Р. и Е. Х. Р..

Прието е, че имотът и понастоящем е съсобствен. Ответниците Г., Г., Е. и Е. не са придобили сградите по давност в периода от м. април 1990 г. до края на 2010 г. Този извод е направен при обсъждане на обясненията на ищците Г. Х. и Т. К. по чл.176, ал.1 ГПК, свидетелските показания, писмените доказателства и становището на ответниците и при отчитане на разясненията, дадени с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС:

Така Г. Х. сочи, че през 1990 г. се изселила от Република България. През първите три - четири години не се връщала, тъй като имала малки деца, но след това идвала, като не можела да отсяда в дома си, тъй като било заключено от брат й Х., наследодател на ответниците, и отсядала в хотел. През повечето време живеела в Турция. С брат й Т. през 2012 г. ремонтирали втория етаж от къщата и покрива и когато идвали, оставали в къщата. Помолили брат й Х. да се включи в ремонта на покрива, но той отказал, тъй като нямал пари. Брат й Х. и съпругата му Г. откакто била построена къщата живеели на първия етаж. След като се омъжила, майка й казала да построят втори жилищен етаж, който построили през 1980 г. и на който се преместили майка им и брат й Т., а на нея и брат й Х. дали по две стаи на първия етаж.

Т. К. сочи по реда на чл.176, ал.1 ГПК, че през 1990 г. се изселил от Република България и се установил да живее в Република Турция, от където за първи път се завърнал през 1993 г. и всяка година оставал в България за една - две седмици до месец - два. При идването му в България оставал в къщата на съпругата си или на хотел, тъй като брат му Х. сменял ключалката и не можел да влезе в къщата. Брат му сложил багаж на неговия етаж, на който ищецът и сестра му Г. нямали свой багаж. През 1990 г., при заминаването си за Република Турция, намерил квартирант за втория етаж, който не могъл да изкара и един месец, тъй като съпругата на брат му сменила ключа. През периода 1990 - 2010 г. брат му Х. и неговата жена живеели в тази къща на първия етаж, на втория нямало никой. През 2012 г. двамата ищци ремонтирали втория етаж и покрива на къщата, на който етаж преди ремонта можело да се живее, като до 1990 г. в него живял ищецът. От 4-5 години живеел на втория етаж в процесната къща. При идването си в България всяка година давал пари на брат си Х. да плаща данъка на цялата къща.

Според свидетеля Б. Х. – съпруг на ищцата Г. Х., след като се оженили с нея са живели в къщата от 1978 г. до 1981 г. Когато отишли, бил направен само първият етаж, а вторият бил в груб строеж и отгоре бил направен покривът. Тъщата им казала да оправят втория етаж и там да се нанесат да живеят и докато си купят къща да се настанят на първия етаж в две стаи, а в другите две стаи – големия й син. Той и въззивникът Т. построили втория етаж от къщата, като големият син Х., наследодател на ответниците, не се включил в строежа. След това отишли да живеят при неговите родители, а през 1989 г. се изселили в Република Турция, където през 1990 г. се изселил и въззивникът Т. К.. Когато свидетелят и съпругата му заминали за Турция, на втория етаж в къщата останал да живее Т., а наследодателят на ответниците Х. – на първия етаж. Съпругата му предложила на брат й Т. да продаде нейния и неговия дял и да дойде в Турция, като му дала и пълномощно за това. В този период обаче всички се изселвали и никой не приел да купи дела им. Предложили и на Х., но той не се съгласил. Върнали се от Турция през 1993 г., тъй като по-рано не можело да се идва, като ключовете за къщата били сменени и били сложени отпадъци и строителни материали. Жена му и брат й Т. говорили със семейството на Х. да направят ремонт на къщата, защото покривът щял да се срути, но те отказали и им казали те да си го направят, ако искат. Преди около 11 години започнали ремонтът, като отново предложили на Х. и жена му да се включат, но те дори не излезли да видят какъв ремонт се прави. Ремонтът включвал смяна на водопроводите, смяна на електропроводите, целият покрив и целият втори етаж, като горният етаж бил направен изцяло. В момента двамата със съпругата си живеели в къщата, когато идват в България, като Т. и съпругата му също живеели там по 3-4 месеца в годината. Понеже Т. оставал повече време през годината в къщата, той си направил парник на двора и сеел зеленчуци.

Според свидетеля Ш. К., чичо на ищците, те заминали за Турция след 1990 г., а в къщата останала да живее ответницата Г.. Били се разбрали единият етаж да е на едните, а другият – на другите.

Свидетелите Е. К. и С. М. установили, че в процесната къща на първия етаж са живели Х. със семейството си, а вторият етаж бил изграден, но в него първоначално не живеел никой. Същият се нуждаел от ремонт, нямал врати, дограмите били стари, на този етаж били качени стари мебели. Според първия свидетел ремонтът бил направен от Т., но през 2017 г., когато вече той и Г. дошли в къщата. Ремонтиран бил покривът, сменена била дограмата. Т. направил на двора и парник.

Прието е, че местни данъци и такси за имота са плащали: Х. - за периода от 1986 г. до 2008 г., от 2010 г. до 2014 г. и през 2016 г. включително; Г. и Т. - от 2001 до 2008 г. и от 2010 до 2014 г.

Прието е, че ответниците в съдебно заседание на 10.03.2022 г. чрез своя пълномощник изрично са направили признание, че сградата „безспорно е съсобствена“, като становището си те обосновали с това, че техният наследодател Х., като единствено дете на майка му Х. от първия й брак, е собственик на 1/2 идеална част от процесната къща, а ищците Г. и Т., като деца на майка им Х. от втория й брак, са собственици общо на другата 1/2 идеална част от нея. Според тях Х. и семейството му винаги са ползвали първия етаж, поради което собствеността на втория етаж следва да се предостави на ищците. Признали са също, че приземът бил разделен на две помещения, които се ползват разделно – едното помещение се ползва от ищците, а другото от ответниците.

Съдът е приел, че така направеното изрично признание обективира липсата на намерение на ответниците да своят изцяло построените в имота двуетажна масивна жилищна сграда, масивен склад и външна тоалетна, респективно – опровергава твърдението им за осъществено от тях давностно владение върху процесните сгради. В подкрепа на изложеното са и установените по делото обстоятелства – заплащане на данъци за процесната жилищна сграда от 2001 г. от ищците, извършеният от тях през 2012 г. ремонт на втория етаж и покрива на къщата и непротивопоставянето на това от страна на Х. и Г., както и ползването от ищците след 2017 г. на втория етаж.

Прието е също, че завладяването частите на останалите съсобственици и промяната на намерението за своене трябва да се манифестира пред тях чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене. Дори и евентуално да се приеме, че сменяйки ключовете на вратите наследодателят на ответниците Х. Х. е манифестирал намерението си да свои цялата жилищна сграда, то това е станало достояние на ищците едва през 1993-94 г., когато за първи път са се върнали в България, а от 1993-94 г. до края на 2000 г., докогато се твърди, че ответниците са осъществявали владението, не са изминали изискуемите от закона 10 години на спокойно, явно и несмущавано владение на процесните сгради.

Прието е също, че не се установява придобиване от ответниците само на първия етаж от процесната жилищна сграда въз основа на осъществено от тях владение през претендирания период – от м. април 1990 г. до края на 2000 г. По делото не са събрани доказателства, че етажът представлява самостоятелно жилище, годно да бъде обект на правото на собственост и като такова да бъде придобито по давност.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците Г. Х. Р., Г. Х. Р., Е. Х. Р. и Е. Х. Р..

Жалбоподателите поддържат, че са придобили по давност частите на останалите съсобственици, тъй като след 1990 г. само те са живели в процесната сграда, без противопоставяне от страна на ищците. Считат, че са завладели и втория етаж, в който са поставили свой багаж. Искат допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Относно задължението на съда да обсъди всички относими към спора доказателства и възражения на страните, съгласно изискването на чл.236, ал.2 ГПК;

2. Кой е реалният период при въведено възражение за придобивна давност, който съдът обследва в решението – дали периодът, на който страната се позовава, или всякакъв друг период, извън заявеният от страната;

3. За приложението на института на придобивната давност между съсобственици с наличен титул на собственост;

4. Какъв е видът действия, които владелецът следва да извършва, за да се приеме, че осъществява непрекъсната фактическа власт върху един имот;

5. Възможно ли е този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение, когато е извършил обективни действия – заключване на имота, недопускане в него на наематели, доведени от съсобственик, заплащане на данъци и такси за целия имот, с което е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, но те не са му се противопоставили;

6. Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила превратното тълкуване на обяснения, дадени от страните по реда на чл.176 ГПК и несъпоставянето им със свидетелски показания, включително преценката на силно заинтересувани свидетели по реда на чл.172 ГПК, както и несъпоставянето им с други доказателства по делото;

7. Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила неизпълнението от съда на задължението му по чл.7, ал.1 ГПК да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна;

8. Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила неизпълнението от съда на задължението му по чл.10 ГПК да съдейства на страните за установяване на фактите, които са от значение за правилното решаване на делото.

По тези въпроси въззивното решение влизало в противоречие с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г. на ВКС, I-во г.о. и ТР № 11/2012 г. от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Решението било и очевидно неправилно, защото съдът не анализирал обективно и безпристрастно приетите по делото доказателства и изцяло игнорирал значими доказателства по делото; решението било вътрешно противоречиво, с нелогични изводи в него.

Ответниците в производството Г. Х. и Т. К. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускането й до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за делба, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос е свързан с оплакването на жалбоподателите, че съдът само изброил доказателствата по делото, но не ги обсъдил, а ги тълкувал избирателно и превратно; че не били обсъдени доказателствата, на които се позовават жалбоподателите - че имотът е бил записан в разписната книга на името на Х. Р.; че само той е заплащал данъците за имота до 2010 г. и че адресната регистрация на ищците в [населено място] е едва от 2018 и 2019 г.

В действителност въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС по прилагането на чл.236, ал.2 ГПК и затова по първия въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Доказателствата по делото се обсъждат не поотделно, а в тяхната съвкупност и точно това е направил въззивният съд, като е отделил съществените от несъществените факти. През 1990 г. ищците и наследодателят на ответниците са били признати за собственици на процесната жилищна сграда. Ответниците по предявения иск, наследници на един от титулярите по акта, са се позовали на придобивна давност за цялата сграда, евентуално само за първия етаж от нея, едва в производството по настоящото дело. Затова съдът следва да прецени всички факти, от значение за придобивната давност, настъпили в периода от 1990 г. до предявяване на иска за собственост през 2021 г. Точно това е сторил и въззивният съд. Той е обсъдил както изгодните за жалбоподателите факти /признанието на ищците и показанията на свидетеля Б. Х., че след изселването си в Турция ищците не били допускани в къщата от брат си Х., когато се връщали в България; че той сменил ключовете и струпал свои вещи на втория етаж, обитаван преди това от ищците, както и че наемателят на Т. е бил изгонен от Х. и не е могъл да остане в имота/, така и фактите, които са в тяхна вреда – за извършения от ищците ремонт на втория етаж и на покрива на сградата и непротивопоставянето на брат им Х. за този ремонт. Действително, съдът е акцентирал на изразеното съгласие на жалбоподателите да преговарят за делба на сградата, което е тълкувал като признаване на правата на ищците, но не е подминал и останалите факти, най-съществен от които е извършеният от ищците ремонт. Ако ответниците и техният наследодател считаха, че са придобили имота по давност още през 2010 г., както поддържат в производството по делото, те не биха допуснали извършването на такъв ремонт от лица, които вече са загубили собствеността и съответно – не биха ги допуснали да се установят отново на втория етаж от сградата. За да има действително отблъскване на владението по смисъла на ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, то това трябва да е не еднократно, а да продължи като състояние през целия срок на придобивната давност, а и след това. Допускането на съсобственик да извърши ремонт на сградата, включително на общи части за двата етажа – покрив, ВиК и ЕЛ инсталации, както и допускането на първоначално отблъснатия съсобственик отново в имота, не може да се тълкува като действие, съвместимо с придобивната давност.

Вярно е, че съгласно ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС материалноправните последици на давността се зачитат към момента на изтичане на законовия срок, а не към момента на позоваването на изтеклата давност. Това тълкувателно решение обаче няма предвид хипотеза като настоящата, в която първоначално един от съсобствениците не допуска другите в имота, а след това се съгласява те да извършат значителни подобрения в него и отново да осъществяват фактическа власт в частта, която са ползвали първоначално. Освен че трябва да е постоянно, отблъскването на владението трябва да е и недвусмислено. В настоящия случай действията на Х. по първоначално отблъскване на владението на ищците са последвани от допускането им в имота, както и допускането те да извършат значителни подобрения в него, което изключва възможността имотът да е бил завладян от него и да е придобит по давност.

По същите съображения не може да се допусне касационно обжалване по втория въпрос, свързан с периода на придобивната давност. Ако бяха придобили имота по давност през 2010 г., нямаше да допускат съсобствениците си след това да правят значителен ремонт в него и да живеят отново на втория етаж при посещенията си в България. Освен това доказателствата по делото сочат на отблъскване на владението само през първите няколко години от изселването на ищците в Турция, но не и за целия период от 1990 до 2000 г. Отделно от това по този въпрос жалбоподателите не са обосновали някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК.

Въпрос № 3 - за приложението на института на придобивната давност между съсобственици с наличен титул на собственост, е неясен и по никакъв начин не е свързан с конкретиката по настоящото дело. Освен това по него също не са развити специалните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, т.е. не е посочена практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи, нито са изложени мотиви с какво разглеждането на конкретното дело от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото по този въпрос.

Въпроси № 4, 5 и 6 – за вида действия, с които се осъществява непрекъсната фактическа власт върху един имот и за обръщане на държането във владение при съсобственост, са свързани с данните по делото, че след изселване на ищците в Турция през 1989 – 1990 г. жалбоподателите са сменили ключовете на обитавания от тях втори етаж, струпали са свой багаж в него и според признанието на Т. К., направено в обясненията му по чл.176 ГПК, не са допуснали неговия наемател да живее на етажа. Въпросите са по-скоро фактически, но по-същественото е това, че всички факти по делото се преценяват в тяхната взаимна връзка. Затова отблъскването на владението на съсобственик в един период и допускането на същия съсобственик да извършва значителен ремонт на сградата в следващ период са свързани и не могат да се преценяват поотделно. Съдът не може да зачете едните факти и да пренебрегне другите. Що се отнася до заплащането на данъците и по-конкретно кой съсобственик за кой период е заплащал данъци, това не са решаващи обстоятелства за изхода на делото.

Въпроси № 7 и № 8 са свързани с непрецизния извод на въззивния съд, че жалбоподателите не са могли да придобият само първия етаж по давност, тъй като по делото няма данни всеки етаж от процесната сграда да представлява самостоятелен обект на правото на собственост. Действително, съдът не е дал указания на страните да изяснят този въпрос и да представят нужните доказателства, а и данните по делото сочат, че етажите са самостоятелни, тъй като до 1990 г., а и след това, при завръщането на ищците от Турция, те са обитавани от ищците и от ответниците поотделно, като ищците са били на втория, а ответниците – на първия етаж. Независимо от непрецизния мотив на въззивния съд, по въпроса не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като данните за фактическо разпределяне на ползването на етажите между съсобствениците не означават, че всеки от тях е осъществявал владение на своя етаж, изключващо правата на другите съсобственици в него. При разпределение на ползването между съсобствениците няма завладяване на частите на другите съсобственици и съответно – не може ползваната част да се придобие по давност.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. При прочита на решението не се откриват груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

При този изход на делото на ответниците следва да бъдат присъдени разноските за касационната инстанция – 1200 лв. адвокатско възнаграждение по договор от 06.02.2023 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,