Определение № 609 от 09.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4018/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Апелативен съд- П., представляван от председателя му М. Т., и на Т. А. О., ЕГН [ЕГН], Й. В. Х., ЕГН [ЕГН], Б. Д. П.- Б., ЕГН [ЕГН] и Ян Д. Ф., [дата на раждане], гражданин на Полша, чрез пълномощника им по делото адв. Й. П., против Решение №3401 от 03.06.2025г., постановено по в.гр.д. № 4392/2024 г. по описа на Софийски градски съд.

С жалбата на Апелативен съд- П. решението се обжалва в частта му, с която е било потвърдено Решение №20089951 от 09.05.2023 г. по гр.д. № 49692/2020 г. на Софийски районен съд, 50 състав, в частта му, с която Окръжен съд- Стара Загора и Апелативен съд- П. са осъдени да заплатят солидарно на Б. Д. П.- Б. и на А. Д. Ф., като наследници на Т. Д. П., по 4 000 лв. за всяка от тях, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гр.д. № 1318/1994 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 31.03.2011г. до окончателното им изплащане; и в частта, с която Окръжен съд- Стара Загора и Апелативен съд- П. са осъдени да заплатят солидарно на Й. В. Х. и на Т. А. О. по 8000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гр.д. № 1318/1994 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 31.03.2011 г. до окончателното им изплащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението в обжалваната му част- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и отхвърляне на предявените срещу Апелативен съд- П. искове. Към касационната жалба е представено изложение, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Постъпил е отговор на касационната жалба от ответните страни по нея Т. А. О., ЕГН [ЕГН], Й. В. Х., ЕГН [ЕГН], Б. Д. П.- Б., ЕГН [ЕГН] и Ян Д. Ф., [дата на раждане], гражданин на Полша, чрез пълномощника им по делото адв. Й. П., в който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

С касационната жалба на Т. А. О., ЕГН [ЕГН], Й. В. Х., ЕГН [ЕГН], Б. Д. П.- Б., ЕГН [ЕГН], и Ян Д. Ф., [дата на раждане], гражданин на Полша, решението се обжалва в частта му, с която е отменено Решение №20089951 от 09.05.2023 г. по гр.д. № 49692/2013 г. на Софийски районен съд, 50 състав, в частта му, с която Върховен касационен съд е осъден да заплати на Т. Д. П., ЕГН [ЕГН] (починала в хода на процеса и заместена от правоприемниците си Б. Д. П.- Б., ЕГН [ЕГН], и А. Д. Ф., ЕГН [ЕГН]), Й. В. Х., ЕГН ••••••••••у и Т. А. О., ЕГН [ЕГН], солидарно с Окръжен съд- Стара Загора и Апелативен съд-П., на основание чл.2б ЗОДОВ сума от 12 000 лв. на всеки от ищците- обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото им на разглеждане и решаване в разумен срок на гражданско дело №1318/1994г. на ОС-Стара Загора, ведно със законната лихва, считано от 31.03.2011г., и в частта му, с която Окръжен съд- Стара Загора и Апелативен съд-П. са осъдени да заплатят на Т. Д. П., ЕГН [ЕГН] (починала в хода на процеса и заместена от правоприемниците си Б. Д. П.- Б., ЕГН [ЕГН] и А. Д. Ф., ЕГН [ЕГН]), Й. В. Х., ЕГН [ЕГН] и Т. А. О., ЕГН [ЕГН], сумата над 8000 лева до сумата от 12000 лева на всеки от ищците, ведно със законната лихва, считано от 31.03.2011г., като вместо това са отхвърлени исковете на Б. Д. П.- Б., ЕГН [ЕГН], и А. Д. Ф., ЕГН [ЕГН] (наследници на Т. Д. П., ЕГН [ЕГН]), Й. В. Х., ЕГН [ЕГН] и Т. А. О., ЕГН [ЕГН] срещу Върховен касационен съд на основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от по 12 000лв за всеки от първоначалните ищци- обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гражданско дело №1318/1994г. по описа на ОС-Стара Загора, ведно със законната лихва, считано от 31.03.2011г.; иска на Б. Д. П.- Б., ЕГН [ЕГН]- наследник на Т. Д. П., ЕГН [ЕГН], срещу Окръжен съд- Стара Загора и Апелативен съд-П. на основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата над 4000 лева до сумата от 6000 лева- обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гражданско дело №1318/1994г. на ОС-Стара Загора, ведно със законната лихва, считано от 31.03.2011г.; иска на А. Д. Ф., ЕГН [ЕГН]- наследник на Т. Д. П., ЕГН [ЕГН], срещу Окръжен съд- Стара Загора и Апелативен съд-П. на основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата над 4000 лв. до сумата от 6000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гражданско дело №1318/1994г. на ОС-Стара Загора, ведно със законната лихва, считано от 31.03.2011г.; иска на Й. В. Х., ЕГН [ЕГН], срещу Окръжен съд- Стара Загора и Апелативен съд- П. на основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата над 8000 лв. до сумата от 12 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гражданско дело №1318/1994г. на ОС- Стара Загора, ведно със законната лихва, считано от 31.03.2011г.; иска на Т. А. О., ЕГН [ЕГН], срещу Окръжен съд- Стара Загора и Апелативен съд-П. на основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата над 8000 лв. до сумата от 12 000лв. - обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гражданско дело №1318/1994г. на ОС-Стара Загора, ведно със законната лихва, считано от 31.03.2011г. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението в обжалваните му части- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на решение, с което исковете, предявени солидарно срещу тримата ответници Върховен касационен съд, Апелативен съд-П. и Окръжен съд- Стара Загора да бъдат уважени в пълните им предявени и уважени от първоинстанционния съд размери. Към касационната жалба е представено изложение, в което касаторите се позовават на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК.

Постъпил е отговор на касационната жалба от ответните страни по нея Апелативен съд- П., чрез административния му ръководител М. Т., и Върховен касационен съд, чрез пълномощника му съдебен помощник З. С., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че гр.д. № 1318/1994 г. по описа ОС-Стара Загора е било образувано по искова молба, подадена на 06.05.1993г. от Т. Д. П., Й. В. Х. и Т. А. О., с която са предявени искове с правно основание чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД. Общата продължителност на производството е била 17 години, 10 месеца и 24 дни, като делото два пъти е разглеждано от Окръжен съд-Стара Загора, три пъти от Апелативен съд- П. и два пъти от ВКС. От подаване на исковата молба пред ОС-Стара Загора до постановяване на първото Решение №411/10.01.1998г. от същия съд са изминали 4 години, 8 месеца и 4 дни, като са били проведени 8 открити съдебни заседания. От образуване на в.гр.д. 410/1999г. по описа Апелативен съд- П. до постановяване на съдебното решение по него на 18.03.2000г. процесуалните действия са продължили 1 година. При повторното гледане на делото от ОС-Стара Загора до постановяване на второто съдебно решение от този съд са изминали 1 година и 11 месеца. Продължителността на второто въззивно производство в Апелативен съд- П. е била 1 година, 5 месеца и 20 дни. Продължителността на първото касационно производство пред ВКС е била 1 година и 4 месеца, като по отношение на това производство забавяния не са били от ИВСС съгласно констативен протокол по чл. 60г, ал. 2 ЗСВ на ИВСС. При второто разглеждане на делото от ВКС процесуалните действия са продължили 2 години, 9 месеца и 20 дни, като са проведени четири открити съдебни заседания и делото е отложено веднъж за изготвяне на съдебно-техническа експертиза.

При посочените факти въззивният съд е приел, че е било допуснато нарушение на правото на ищците на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, тъй като общата продължителност от 17 години, 10 месеца и 24 дни за исково производство с предмет защита на право на собственост, съединен с иск за обезщетение за ползване, не може да се приеме за разумна. Делото е било разгледано на три инстанции, като първият релевантен период на забавяне до влизане в сила на отменителното решение на Върховен касационен съд е 13 години и 2 месеца. Посочената продължителност на производството не е била предизвикана от ищците и не е по причина, която изключва отговорността на съдебната власт. През преобладаващата част от този релевантен срок делото е било на производство пред ОС-Стара Загора като първа инстанция, където първоначално делото е прекратено и е изпратено на РС-Казанлък, повдигната е препирня за подсъдност и с определение на ВКС от 11.10.1994г. ОС-Стара Загора е определен за компетентен съд да разгледа делото. След постановяване на първоинстанционното решение въззивната жалба е била администрирана 10 месеца, а касационната жалба- 7 месеца. При второто разглеждане на делото пред Апелативен съд-П. процесуалните действия са продължили 1 година и 5 месеца, като са проведени 7 съдебни заседания, 5 от които са били отложени за изготвяне на експертиза, което необосновано е забавило производството. В рамките на общия срок делото действително е било на разглеждане във Върховния касационен съд два пъти, при което според въззивния съд не е било допуснато забавяне нито при насрочване и разглеждане на делото, нито при изготвяне на междинен или краен съдебен акт- решение. При второто му разглеждане пред ВКС по образуваното на 10.06.2008г. гр.д №2317/2008г. по описа на ВКС са проведени 4 открити съдебни заседания, назначена и изготвена е съдебно-техническа експертиза, както и допълнителна такава, конституирана е нова страна в процеса. Последното съдебно заседание е проведено на 19.01.2011г., а решението е постановено на 31.03.2011г. Въззивният съд е приел, че доколкото не е установена причина, поради която да се изключи отговорността на съдебната власт за бавно правосъдие, са налице основанията за ангажиране отговорността на държавата в лицето на ответниците Окръжен съд- Стара Загора и Апелативен съд-П., като съдебни органи, причинили забавянето на делото, и процесуални субституенти на държавата в исковия процес. По отношение на ответника Върховен касационен съд съдът е приел, че не е допуснал забавяне на разглеждане на делото, не е допринесъл за нарушаване правото на ищците на разглеждане и решаване на делото в разумен срок и не следва да носи отговорност за допусната забава от другите инстанции, поради което предявеният срещу него иск е неоснователен. Съдът е посочил, че с отхвърлянето на иска срещу посочения ответник не се накърнява ефективността на вътрешноправното средство /по смисъла на чл. 35, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи/, чрез което държавата гарантира реализиране на своята отговорност да обезщети частноправните субекти при нарушение на общностното право при бавно правосъдие, тъй като ищците ще получат пълно обезщетение с осъждането на солидарните ответници Окръжен съд- Стара Загора и Апелативен съд- П., ангажиращо отговорността на държавата чрез бюджета на съдебната власт.

По отношение на размера на дължимото на ищците обезщетение съдът е приел, че не се установяват обстоятелства за оборване на презумпцията за понесени от тях неимуществени вреди, причинени от неразумното забавяне на делото. От показанията на св. Д. П. се установява, че всяко отлагане на делото се е отразявало на психиката на ищците, били са стресирани, обезпокоени, раздразнени и в безизходица от това, че делото продължава безкрайно дълго време. Отчитайки че делото, при разглеждане на което е било допуснато нарушение на правото на ищците, е с предмет защита на правото на собственост спрямо предачна фабрика в [населено място], както и значителната продължителност на производството- повече от 17 години, и изхождайки от обществения критерий за справедливост, съдебната практика по сходни случаи и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода 1993г.-2011г., когато са били търпени вредите, съдът е приел, че справедливото обезщетение за всеки от първоначалните ищци следва да е в размер на по 8000 лв., поради което е уважил исковете в посочения размер и ги е отхвърлил за разликата над 8000 лв. до претендирания размер от 12000 лв. за всеки от първоначалните ищци.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът Апелативен съд- П. поддържа, че при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:

1. Ако за разумния срок и нарушението на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧ е от значение общата продължителност на съдебното производство, но исковата претенция за репариране на вреди, настъпили за ищцовата страна вследствие на нарушеното й право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, е предявена солидарно против няколко ответници, следва ли да се изясни приносът на всеки от ответниците към общата забава? При положителен отговор на този въпрос как следва да се отчете приносът на всеки от ответниците- единствено на база количествен критерий - периода за разглеждане на делото или при съобразяване с извършените процесуални действия пред всеки от ответниците, необходимостта от събиране на нови доказателства и положените от съда усилия за ускоряване на производството?

2. Ако едно от съдилищата не е нарушило задължението си да разгледа и реши делото в разумен срок предвид неговата правна и фактическа сложност, но въпреки това е налице общо забавяне на съдебното производство над разумното, то този добросъвестен съд следва ли да отговаря за понесени от ищците вреди при предявена претенция за репарирането им при условията на солидарност против повече от един ответник, когато установяването на липса на принос на един от ответниците към общата забава не би попречило за репарирането на претърпените от ищците неимуществени вреди предвид наличие на друг ответник с установена вина?

3. В пряка причинно-следствена връзка ли се намира поведението на съдебната инстанция, която не е нарушила задължението си да разгледа делото в разумен срок, с понесените от ищците неимуществени вреди при обща забава за разглеждане на съдебното производство в случай на предявена против множество ответници при условията на солидарност претенция за репариране на вреди?

4. При субективно съединяване на искове против повече ответници с искане за солидарното им осъждане, ако исковете бъдат уважени, следва ли тези ответници да бъдат осъдени да заплатят солидарно на ищците и направените по делото разноски при условие, че солидарността възниква само в определените от закона случаи или само когато е уговорена /чл. 121 от ЗЗД/, а такова законово предвиждане липсва?

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторите Т. А. О., ЕГН [ЕГН], Й. В. Х., ЕГН [ЕГН], Б. Д. П. - Б., ЕГН [ЕГН] и Ян Д. Ф., [дата на раждане], гражданин на Полша, поддържат, че при определяне на размера на присъденото им обезщетение съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на Върховния съд (чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. 1 от ГПК), а именно- ППВС № 4/1968 г., както и на практиката на Върховния касационен съд (чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. 2 от ГПК), а именно- Решение № 48 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г., четвърто гражданско отделение по следните материалноправни въпроси:

1.При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост следва ли да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на вредите?

2. Размерът на обезщетенията, присъждани от ВКС по дела, имащи за предмет иск по чл. 2б от ЗОДОВ, явява ли се релевантен критерий за определянето на справедливо обезщетение по чл. 52 от ЗЗД при дела със сходна фактическа и правна обстановка?

Искат допускане на касационно обжалване на въззивното решение и в частта му, с която са били отхвърлени претенциите им за солидарно осъждане на Върховния касационен съд, като твърдят, че въззивният съд се произнесъл в противоречие със задължителната практика на Върховния съд (чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. 1 от ГПК)- ППВС № 4/1968 г., както и с практиката на Върховния касационен съд (чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. 2 от ГПК)- Решение № 48 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г., четвърто гражданско отделение, и Решение № 50258 от 16.12.2022 г. по гр. д. № 4461/2021 г. на ВКС, трето гражданско отделение, по следния материалноправен въпрос: 3. Следва ли съдът да осъди солидарно всяка една съдебна инстанция, отговорна за нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок, при положение че е налице съпричиняване на противоправния резултат от тяхна страна?

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

По поддържаното от касатора Апелативен съд- П. основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване:

Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първият въпрос от изложението, отнасящ се до приноса на всяко от съдилищата- ответници по иска по чл.2Б, ал.1 от ЗОДОВ за допуснатата забава, е от значение за изхода на спора, но по него е налице формирана практика на ВКС, цитирана в обжалваното решение /Решение №50258 от 16.12.2022г. по гр.д.№4461/2021г., трето г.о, Решение 50005 от 08.07.2024г. на ВКС по гр.д.№70/2022г., четвърто г.о./, с която възззивният съд се е съобразил. В същата обобщено се приема, че всяка съдебна инстанция като правозащитен орган дължи разглеждане и приключване на делото в разумен срок с необходимите процесуални действия, навременни актове и организационни мерки,като за нарушеното право на частноправните субекти по чл.6, §1 ЕКЗПЧ е от значение общата продължителност на делото- от постъпването на исковата молба в съда до приключването му с окончателно решение. При солидарно предявена претенция по чл.2Б, ал.1 от ЗОДОВ срещу няколко съдилища- ответници е допустимо разрешение, при което конкретен съд, като инстанция, пред която делото е било разглеждано, да бъде изключен от кръга на пасивно легитимираните ответници, ако не е допуснал забава при разглеждането на делото и не е допринесъл за настъпване на вредите, при условие че не се накърнява ефективността на вътрешноправното средство по смисъла на чл. 35, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи,чрез което държавата гарантира реализиране на своята отговорност да обезщети частноправните субекти при бавно правосъдие. За да не се наруши принципа за пълно обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, достатъчно е и един правозащитен орган да представлява държавата като ответник по иска, като в този случай е без значение дали той има принос за общата забава на производството (в т. см. Решение №30 от 07.05.2019г по гр.д № 2125/2018г. на ВКС, трето г.о.). В цитираната практика на ВКС при произнасянето по съществото на претенциите и с оглед особеностите на конкретните казуси е даден отговор и на поставения от касатора подвъпрос за начина на отчитане на приноса на всяко от съдилищата- ответници и за релевантните обстоятелства за това. Така формираната практика на ВКС по поставените въпроси се споделя от настоящия състав на съда и не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Вторият и третият въпрос са формулирани според поддържаните от касатора доводи, че не следва да носи солидарна отговорност за причинените на ищците вреди, тъй като не е нарушил задължението си да разгледа и реши делото в разумен срок. Същите не кореспондират с приетото в обратен смисъл от въззивния съд и по съществото си представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, относими към касационното основание по чл.281, т.3 от ГПК, каквито не могат да се разглеждат в производството по чл.288 от ГПК по допускане на касационно обжалване. Предвид горното следва да се приеме, че те не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Четвъртият въпрос от изложението, отнасящ се до солидарното осъждане на ответниците да заплатят на ищците направените по делото разноски, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като не е от значение за изхода на спора. Касаторът Апелативен съд- П. не е правил искане по чл.248 от ГПК за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, нито е изложил доводи срещу солидарното му осъждане за разноските в касационната си жалба, за да се приеме, че последната съдържа такова искане. При това положение този въпрос би бил извън предмета на проверка от касационната инстанция. Отделно въпросът не би могъл да се приеме, че е от значение за точното прилагане на закона или развитието на правото, доколкото в съдебната практика не съществува съмнение, че солидарната отговорност на съпричинителите на вредата обхваща и направените от увредения разноски по делото.

По поддържаното от касаторите Т. А. О., Й. В. Х., Б. Д. П. - Б. и Ян Д. Ф. основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване:

Първите два въпроса от изложението на касаторите се отнасят до относимите критерий при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧ на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Въпросите са обуславящи волята на съда, но не са разрешени в противоречие с посочените от касаторите съдебни актове, включително и задължителното за съдилищата ППВС № 4/1968г.

Съгласно установената, включително задължителна практика на ВС и ВКС, обективирана в раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и множество решения на ВКС, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца, като на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в причинна връзка с увреждащото поведение при съответния деликт. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. При специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ в ал. 2 от разпоредбата самият законодател примерно е изброил обстоятелства (общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора), които съдът следва да вземе предвид както при преценката си дали е налице фактическият състав на това особено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице (ищеца) неимуществени вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. При иска по чл. 2б от ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от неправилни или недопустими съдебни актове. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б от ЗОДОВ се определя глобално- за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им– в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече– с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди и не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца. Поради това, размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната към периода на увреждането; следва да се отчита, че самото осъждане (признаването на факта на увреждащото поведение), само по себе си също има репариращ ефект за пострадалия, предвид нематериалния характер на претърпените от него вреди. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезщетяване на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, но като се има предвид, че във всяко решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след преценка на конкретните, различни за всеки случай, обстоятелства, относими към предявената претенция. В случая при постановяване на обжалваното решение и при определяне на дължимото на всеки от ищците обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд не е допуснал противоречие с така формираната съдебна практика, като е отчел както обичайните, така и конкретно установените по делото вреди, които ищците са претърпели, критериите по чл.2б, ал.2 от ЗОДОВ, и социално- икономическите условия в страната към момента на увреждането. Не могат да бъдат споделени доводите на касаторите, че съдът е допуснал противоречие със съдебната практика в сходни хипотези. В случая не може да се приеме, че обстоятелствата по посоченото от касаторите дело са напълно аналогични на фактите по настоящия казус /от значение са не само продължителността и предмета на производствата, а конкретната им фактическа и правна сложност и поведението на съда и на страните по всяко от тях/, поради което и не може да се направи извод за наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 от ЗЗД. Правилността на изводите на съда за конкретния размер на обезщетенията не е предмет на проверка в настоящото производство, в което се преценява само наличието на основанията по чл.280 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, а именно- произнасянето на съда по правен въпрос в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1-3 от ГПК или основанията по ал.2 на същата разпоредба.

Третият въпрос от изложението се отнася до частта от въззивното решение, с което са били отхвърлени исковете на ищците срещу ответника Върховен касационен съд. Въпросът не отговаря на общото изискване на разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като по начина, по който е формулиран /съобразно тезата на ищците, че този ответник също е допуснал нарушение на правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок и е допринесъл за настъпване на причинените им вреди/, е свързан с правилността на решението и предполага основателност на касационната жалба. В случая при постановяване на възивното решение съдът не е приел за установена предпоставката, посочена от ищците във въпроса, а е приел обратното- че ответникът Върховен касационен съд не е допуснал забава при разглеждане на делото, поради което и не е допринесъл за настъпване на вредите. Предвид горното и доколкото съдът не се е произнасял по така поставения въпрос, то същият не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението.

По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

Касаторите Т. А. О., ЕГН [ЕГН], Й. В. Х., ЕГН [ЕГН], Б. Д. П. - Б., ЕГН [ЕГН] и Ян Д. Ф., [дата на раждане], гражданин на Полша, следва да бъдат осъдени да заплатят на ответната страна по касационната им жалба Върховен касационен съд юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 51,12 евро /100 лв./. Същите, в качеството на ответници по подадената от Апелативен съд- П. касационна жалба, са направили искане за присъждане на направените разноски за правна защита по същата, но доколкото по делото не са налице доказателства за такива, то искането им не може да бъде уважено.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,