Определение № 5130 от 23.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 248/2026 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. И. И., чрез адв. Р. Н., срещу решение № 247 от 13. 10. 2025 г. по в. гр. д. № 331/2025 г. на ОС – Габрово, потвърждаващо решение № 54 от 10. 02. 2025 г. по гр. д. № 1081/2023 г. на РС – Габрово, в частта, с която предявеният от М. И. И. против Р. С. П., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителен установителен иск за признаване за установено по отношение на Р. С. П., че М. И. И. е собственик на 3/4 (9/12) идеални части от недвижим имот – АПАРТАМЕНТ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], с площ от 60, 27 кв.м., с адрес [населено място], [улица], ет. 2, ап. 6, заедно с таванско помещение № 6, с площ от 7, 68 кв.м., и с избено помещение № 5, с площ от 7, 68 кв.м., ведно с 4, 197% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, както и на 3/4 (9/12) идеални части от недвижим имот – ГАРАЖ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], с площ от 20, 42 кв.м., с адрес [населено място], [улица], етаж минус 1, е отхвърлен над 4/6 (8/12) идеални части до претендираните 3/4 (9/12) идеални части от описаните самостоятелни обекти на собственост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Подаден е отговор на касационната жалба от Р. С. П., чрез адв. С. Банкова, с който са развити съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му част.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценката за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че делото има за предмет предявен от М. И. И. против Р. С. П. установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за приемане за установено между страните по делото, че ищецът е собственик на 3/4 (9/12) ид.ч. от процесния апартамент и гараж, на основание договор за дарение, сключен с М. К. И., с нотариален акт № 164, т. III, рег. № 3005, д. № 178/03.04.2023 г. на нотариус Пл. К. с район на действие РС- Г.. Твърди се, че прехвърлителката по договора М. К. е била собственик на прехвърлените 3/4 идеални части на следните основания: 4/6 идеални части на основание прекратена СИО и наследяване на съпруга С. И. и 1/12 ид.ч. на основание извършения от Р. П. отказ от наследството на баща й С. И.. Твърди се, че останалата 1/4 идеална част, която не е предмет на иска, е собственост на бащата на ищеца И. С. И. – 1/6 ид.ч. на основание наследяване на баща си С. И. и 1/12 ид.ч. на основание отказа на наследство, извършен от Р. П..

Ответникът оспорва иска за собственост за 1/6 идеална част от описаните имоти с твърдения, че е придобил 1/6 идеална част на основание влязло в сила постановление за възлагане на недвижим имот след проведена публична продан. Публичната продан е породила прехвърлително действие, тъй като отказът на длъжника Р. П. от наследството на баща й С. И. е унищожен с влязло в сила решение по чл. 56 ЗН.

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт № 68/25. 03. 1985 г. С. И. И. и М. К. И. са придобили, през време на брака си, собствеността върху процесния апартамент и гараж, чрез участие в ЖСК, реализирано право на строеж върху държавна земя и издаване на конститутивен нотариален акт по чл. 35 ЗЖСК.

С. И. И. е починал на 21.11.2007 г. и е оставил за наследници по закон съпругата си М. К. И., сина си И. С. И. и дъщеря си Р. С. П.. Преживялата съпруга е придобила, на основание прекратена съпружеска имуществена общност и по наследство от съпруга си, общо 4/6 идеални части, а Р. и И. С. П. – по 1/6 идеална част по наследство от баща си И. С. И..

Р. П. е била длъжник по изп.д. № 20127340401036 по описа на ЧСИ З. В., с взискател И. В. А., образувано за принудително събиране на парично вземане на взискателя срещу длъжника.

Върху притежаваната от Р. С. П. 1/6 идеална част от процесните имоти е била наложена възбрана на 14. 11. 2012 г.

В хода на изпълнителното производство Р. П. е направила отказ от наследството, оставено от баща й С. И. И., вписан под № 45/09. 06. 2013 г. в специалната книга при ГРС. С влязло в сила решение № 401 от 16.11.2015 г. по гр.дело №1324/2015 г. на РС -Габрово, вписаният отказ на Р. П. от наследството на баща й С. И. И. е унищожен (отменен) по отношение на кредитора И. В. А., на основание чл. 56 ЗН.

Притежаваната от Р. П. 1/6 идеална част от процесните имоти е изнесена на публична продан и възложена на ответника Р. С. П. (конституиран като взискател по цитираното по-горе изпълнително дело като приобретател на вземането на първоначалния взискател И. В. А. срещу Р. С. П. по силата на сключен договор за цесия от 20. 10. 2022 г., съобщен на длъжника Р. П. на 26. 11. 2022 г.) с влязло в сила постановление за възлагане на недвижим имот от 03. 04. 2023 г. по изп.д. № 1036/2012 г. по описа на ЧСИ З. В., вписано рег. № 1347/22. 05. 2023 г., акт № 43, том 5, дело № 536/2023 г. на СВ – Г..

С нотариален акт за дарение на недвижим имот № 164/03.04.2023 г. на нотариус П. К. М. К. И., баба на ищеца, му прехвърлила 3/4 (9/12) идеални части от процесния апартамент и гараж.

При тези данни съдът е приел от правна страна, че положителният установителен иск за собственост на процесния апартамент и гараж е основателен само за 4/6 (8/12) идеални части от правото на собственост върху двата обекта. Собствеността върху тези 4/6 (8/12) идеални части е придобита от ищеца на основание договора за дарение, сключен с н. а. № 164/03. 04. 2023 г. Договорът не е породил прехвърлително действие за над 8/12 до 9/12 идеални части, т.е. за 1/12 идеална част, тъй като прехвърлителката е притежавала 4/6 (8/12), а не 3/4 (9/12) идеални части от дарения имот. Ответникът Р. С. П. е собственик на 1/6 (2/12 идеални части) от апартамента и гаража, на основание влязло в сила постановление за възлагане на недвижим имот. Останалата 1/6 (2/12) идеална част е собственост на бащата на ищеца И. С. И., придобита по наследство от С. И. И..

В изложението по ч. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. Извършеният отказ от наследство на един от наследниците по закон уголемява ли наследствените дялове на останалите наследници по закон.

2. Подлежи ли на вписване съдебно решение, с което на основание чл. 56 ЗН се прогласява за унищожаем извършен от наследник отказ от наследство по отношение на кредиторите на този наследник.

3. Невписано съдебно решение по чл. 56 ЗН има ли действие спрямо останалите наследници-съсобственици на наследствения имот.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос. Съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, поставеният от жалбоподателя материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело. В настоящия случай първият въпрос би бил от значение за изхода на делото, ако отказът от наследството на С. И. И., извършен от Р. С. П. и вписан в специалната книга в районния съд на 09. 06. 2013 г., не бе унищожен по отношение на кредитора И. В. А. с влязло в сила съдебно решение, постановено по предявен от същата срещу наследника-длъжник конститутивен иск по чл. 56 ЗН. Искът по чл. 56 ЗН предоставя възможност на кредиторите на наследника-длъжник, извършил отказ от наследство, да искат унищожаване (отмяна) на отказа в своя полза, ако не могат да се удовлетворят от имуществото му. Унищожаването е относително – само в полза на поискалия го кредитор. Наличието на вземане, невъзможността на кредиторите да се удовлетворят от имуществото на длъжника, качеството на наследник на длъжника и извършен след възникване на вземането действителен отказ от наследство са предпоставки за уважаване на иска. Уважаването на иска поражда възможност за кредитора на отказалия се от наследството наследник да насочи принудителното изпълнение за събиране на вземането си по отношение на наследствения дял на длъжника от наследственото имущество и останалите наследници са длъжни да търпят принудително изпълнение до размера на наследствения дял на наследника-длъжник за удовлетворяване на вземането на кредитора, предявил иска по чл. 56 ЗН. В случая искът с правно основание чл. 56 ЗН, предявен от кредитора И. В. А. срещу отказалата се от наследството на баща си Р. С. П., е уважен с влязло в сила решение, поради което кредиторът И. А., съответно – частният правоприемник на вземането й срещу Р. П. по силата на договор за цесия – ответникът Р. С. П., са имали правото да насочат принудителното изпълнение да събиране на вземането по отношение на процесния имот до размера на наследствената 1/6 идеална част на Р. П., съответно останалите наследници са били длъжни да търпят принудителното изпълнение върху 1/6 ид.ч. от имота.

Отговорите на втория и третия въпрос също не биха повлияли на изхода на делото.

Както бе посочено по-горе, уважаването на иска по чл. 56 ЗН има за последица възможност за кредитора, по отношение на когото е унищожен направеният от наследника–длъжник отказ от наследство, да насочи изпълнението по отношение на наследствения дял на длъжника от имуществото на наследодателя. Действащото законодателство, включително и нормата на чл. 56 ЗН, не съдържа разпоредба, предвиждаща, че унищожаването на отказа от наследство на основание чл. 56 ЗН не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба по чл. 56 ЗН (каквато разпоредба се съдържа в чл. 135, ал. 1, изр. последно ЗЗД, според която норма относителната недействителност на увреждащата сделка не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба по чл. 135 ЗЗД). Съгласно чл. 114, б. „а“ ЗС, когато вписването на исковата молба е предвидено с изрична разпоредба на закона, то произвежда спрямо трети лица действието, посочено в същата разпоредба, а при липса на такава разпоредба вписването има само оповестително действие – дава гласност на съдебния спор относно имота. Тоест, дори да се приеме, че при наличие на недвижими имоти в наследството исковата молба по чл. 56 ЗН подлежи на вписване, то това вписване би имало само оповестително, но не и защитно действие – не защитава права на трети лица, придобити преди вписване на исковата молба. Във връзка с третия въпрос следва да се добави, че решението по чл. 56 ЗН е постановено по конститутивен иск и има и конститутивно действие, поради което третите лица са длъжни да зачетат постановената с решението материалноправна промяна. Поради изложеното, обсъждането на втория и третия въпрос не би повлияло на изхода на делото.

Следва да се посочи, че основанието по чл.. 280, ал. 1, т. 3 ГПК би било налице тогава, когато разрешаването на поставения въпрос би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, тъй като е неправилна или несъответна на променено законодателство и/или обществени условия, както и при наличие на непълнота, неяснота или противоречие в закона, създаващо предпоставки за нееднаквото му тълкуване и прилагане ( ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОГТК на ВКС, т. 4). В случая, във връзка с характера на иска по чл. 56 ЗН, последиците на влязлото в сила решение, уважаващо иска по чл. 56 ЗН, и действието му има формирана практика на ВКС, която не се нуждае от промяна като неправилна или неактуална.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не съществува съмнение относно валидността на въззивното решение. Същото е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е от съдиите от съдебния състав и волята на съда е формирана разбираемо.

Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо. Същото е постановено при наличие на право на иск, което е упражнено надлежно. Не е налице произнасяне по иск, предявен с нередовна искова молба. Исковата молба съответства на изискванията на чл. 127 ГПК. Не е нарушен принципът на диспозитивното начало – съдът се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран. Не е налице и хипотезата на постановено въззивно решение при липса на право на въззивна жалба или ненадлежното му упражняване, при оттеглена жалба. Не е налице и хипотезата на постановено решение без участие на задължителен необходим другар.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Решението не страда от тежък порок, който може да бъде констатиран от текста на решението, без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства и с правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на делото, жалбоподателят М. И. И. следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответника Р. С. П. сумата 613, 55 евро (равностойността на 1200 лв.) разноски за настоящата инстанция, представляващи платено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,