Определение № 272 от 08.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 265/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Бабалис – К. Г.“ ЕООД, [населено място], община Средец, срещу решение № 83/13.10.2022 г., постановено по в.т.д.№ 139/2022 г. от Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 83/06.04.2022 г. по т.д.№ 130/2021 г. на Бургаски окръжен съд за осъждане на касатора да заплати солидарно с К. Г. Бабалиев на „Юробанк България“ АД, [населено място], сумите от: 42518,30 евро – главница по договор за кредит от 14.03.2008 г.; 6795,39 евро – възнаградителна лихва за периода от 21.03.2018 г. до 15.03.2021 г.; 14201,67 евро – част от мораторна лихва за същия период; 185,07 евро – имуществена застраховка от 10.09.2018 г. до 01.03.2021 г.; 715,19 лв. – част от дължими такси от 21.03.2018 г. – 21.02.2021 г. и нотариални такси от 558,29 лв. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът „Юробанк България“ АД оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия – Плюс“ от 14.03.2008 г. „Юробанк България“ АД е предоставила на К. Г. Бабалиев кредитна линия в размер на 140000 лв. С анекс № 1 от 16.12.2009 г. са били предоговорени задълженията на кредитополучателя и като съдлъжник е встъпил „Бабалис – К. Г.“ ЕООД. С анекс № 2 от 12.05.2011 г. задълженията са превалутирани в евро и е удължен срокът за погасяването им. Въззивният съд е препратил към мотивите на Бургаския окръжен съд на основание чл.272 ГПК, в които е прието за установено, че сумата от 138600 лв. е усвоена по кредита, а разликата до 140000 лв. е удържана като такса от банката. След сключването на анекса от 16.12.2009 г. не са били усвоявани нови суми, както и не са били променяни лихвените проценти, а банката е обявила кредита за предсрочно изискуем поради неплащане на задължението. Установен е непогасен остатък от кредита в размер на заявените от банката претенции. Въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на възраженията на настоящия касатор за нарушаване на разпоредбата на чл.171 ЗЗД и съответно за нищожност на анекса, с който този съдлъжник встъпва в договора, както и че с анексите задължението не е новирано, а е налице встъпване в дълг на трето лице по смисъла на чл.101 ЗЗД, поради което договорът е произвел действие и размерът на задължението е ясен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя четири въпроса за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и въвежда основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Първият въпрос „Как следва да се тълкува разпоредбата на чл. 171 ЗЗД и дали въведеното в нея изискване за форма - писмена с нотариална заверка на подписите, е основание за нищожност на самата сделка или това изискване касае само валидното преминаване на ипотеката в полза на приобретателя на вземането?“ е заявен на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като касаторът счита, че следва да се преразгледа даденото тълкуване в Решение № 131/ 26.03.2012 г. по гр. д. № 720/2011 г. на ВКС, I г.о. Според цитираното решение разпоредбата на чл.171 ЗЗД в редакция след изменението с ДВ бр.34/2000 г., която изисква писмена форма с нотариална заверка на подписите и вписване в имотния регистър на прехвърлянето на вземане, обезпечено с ипотека, се отнася за действието на прехвърлянето по отношение на ипотеката, т.е. за да се счита по отношение на третите лица, че с прехвърлянето на вземането върху цесионера е преминала и ипотеката, която го обезпечава, цесията следва да бъде извършена в посочената форма. Развитите съображения от касатора са, че с изменението на закона са отпаднали думите „за ипотеката“ след израза „за да имат действие“, от което въвежда довод, че формата за изменение на договора е форма за неговата действителност и съответно, че анексът за встъпване в дълг е нищожна правна сделка. Настоящият състав на ВКС, от една страна, споделя даденото разрешение в практиката, а от друга страна, след като въззивният съд е приел, че с конкретното изменение на договора за кредит наред с първоначалния встъпва и нов длъжник съгласно чл.101 ЗЗД, то посочената хипотеза не попада в обхвата на нормата на чл.171 ЗЗД. Изискването за нотариална заверка на подписите на договора е въведено само за подновяване и за заместване, но не и за встъпване в задължение, поради което в настоящия случай посочената в закона форма на договора не намира приложение. Вторият въпрос, изразен като два подвъпроса: „Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството?“ и „Длъжен ли е въззивният съд при формиране на изводите си относно правнорелевантните факти да посочи в мотивите на решението си точно и ясно каква фактическа обстановка приема за установена и въз основа на кои доказателства и да обсъди всички доводи във въззивната жалба?“, както и четвъртият въпрос „Длъжен ли е съдът да проведе изрично тълкуване на договорните клаузи, по които е налице неяснота или, по чието приложение е налице повдигнат пред него спор на страните и съответно по какви критерии следва да се проведе тълкуването на договора и изясняването на действителната договорна воля на страните?“ са свързани с изразените доводи от касатора в инстанциите по същество. Касаторът поддържа, че с анексите задължението е новирано, теза, която не е възприета от първоинстанционния съд и от въззивната инстанция, след обсъждане на събраните по делото доказателства и тълкуване на договорните клаузи. Отговорите на така поставените въпроси се извеждат от практиката на ВКС, включително и посочената от касатора, като аргументацията на въззивния съд, както и чрез препращането към мотивите на първоинстанционното решение, съответства на дадените разрешения. В случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задълженията съгласно ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а произнасянето по въведените доводи и възражения, включително чрез тълкуване на договорните клаузи, е относимо към законосъобразното прилагане на материалния закон, поради което заявените въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване. Третият въпрос „Възможно ли е да се договаря валидно такова встъпване в дълг на едно трето за конкретен договор лице, при което встъпването да се уговаря като условие за пораждане на самото задължение, в което третото лице следва да встъпи, или, за да е налице валидно встъпване в дълг, задължението, в което вече се встъпва, следва да е предмет на отделна самостоятелна уговорка?“ е поставен на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочените Решение № 48/17.06.2022 г. по т.д. № 415/2021 г. на ВКС, II т.о. и Решение № 213/06.01.2017 г. по гр.д. № 5864/2015 г. на ВКС, IV г.о. разглеждат въпроси относно встъпването в дълг, като доводът на касатора е, че встъпването в дълг може да се осъществи по вече възникнало задължение, докато с анекса встъпването му било поставено като условие за възникване на задължението, в което той встъпва. Съставът на ВКС намира, че поставеният въпрос е изцяло във връзка със застъпваното от касатора тълкуване на договора, развито в касационната жалба. Изразено е разбирането, че тъй като с анекса се променя клауза от договора с наименование „Специални условия“, то встъпването на касатора като съдлъжник следва да се определи като условие за възникване на задължението по първоначалния договор. Инстанциите по съществото на спора са посочили, че обезпеченията на договора за кредит (ипотека и запис на заповед) са били първоначално уговорени и сумата по кредита е била усвоена от кредитополучателя преди подписване на анекса, с който касаторът встъпва в дълга. Изложени са съображения, че уговорката била нов длъжник да отговаря наред с първоначалния, както и че размерът на задължението е бил известен. В този смисъл встъпването не е в бъдещо задължение, за да се коментира допустимо ли е такова встъпване в дълг. Следва да се отбележи, че изцяло несъответна на клаузите на договора е тезата на касатора, че встъпването в дълг е условие (отлагателно или прекратително) за пораждане на първоначалното задължение и съответно, че е налице встъпване в „бъдещо“ задължение. В изложението към касационната жалба не са развити самостоятелни доводи за очевидна неправилност на въззивното решение и такива не могат да се изведат от направените оплаквания, включително или извън заявените по реда на чл.280, ал.1 ГПК въпроси. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. Разноски за производството не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд