Определение № 50510 от 20.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1772/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], и "ОТП Факторинг България" ЕАД, [населено място], срещу решение №10573 от 22.12.2021г. по в.гр.д.№5118/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав. С него след частична отмяна на решение №4887 от 02.07.2019г. по гр.д.№10198/2017г. на Софийски градски съд, ГО, I -19 състав, е отхвърлен предявеният от „Банка ДСК“ ЕАД срещу А. Д. Р. иск с правно основание чл.422 вр. с чл.415 ал.1 от ГПК за признаване за установено, че А. Д. Р. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД по договор за кредит от 12.10.2007г. сумата от 27 370,03 лева, представляваща главница, сумата от 9521,67лв., представляваща договорна лихва за периода от 13.03.2014г. до 12.03.2017г., сумата от 3 442,06 лв., представляваща санкционна лихва за периода от 14.03.2017г. и сумата от 120 лв., представляваща такса предсрочна изискуемост, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.03.2017г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение от 21.03.2017г. по гр.д.№15581/2017г. по описа на СРС, 24 състав, като погасен по давност. Решението е постановено при участието на „ОТП Факторинг България“ ЕАД в качеството на трето лице помагач на страната на ищеца „Банка ДСК“ ЕАД. В останалата необжалвана част решение №4887 от 02.07.2019г. по гр.д. №10198/2017г. на Софийски градски съд, ГО, I -19 състав, е влязло в сила. В касационната жалба на „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], се сочи, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон и със събраните по делото доказателства. Касаторът счита за неправилен извода на въззивния съд, че предсрочната изискуемост на задълженията по договора за кредит е настъпила преди връчването на представената по делото нотариална покана, както и поддържа, че неправилно съдът свързва настъпването на предсрочната изискуемост с две последователни дати: 01.12.2011г. – датата на подаване на предходно заявление срещу длъжника, което е прието за редовно от заповедния съд и 15.12.2011г. – датата на издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК по това заявление. Поддържа, че с оглед тези неправилни изводи относно датата на настъпване на предсрочната изискуемост на вземанията, предмет на предявения иск, съдът неправилно е приел, че същите вземания са били погасени по давност към датата на исковата молба – 10.08.2017г. Твърди, че тези изводи са в противоречие със задължителната практика на ВКС, че за да настъпи предсрочна изискуемост е необходимо да се направи изявление от кредитора, отправено до длъжника, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и същото това изявление да достигне до длъжника. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 пр.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1. От кой момент вземането става изискуемо и започва да тече погасителна давност при договор за банков кредит, с оглед правилото на чл.114 от ЗЗД –датата на депозиране на предходно заявление по чл.417 от ГПК при сочена от заявителя по него „автоматична“ предсрочна изискуемост на кредита, или от датата на връчване на уведомлението на банката по чл.60 ал.2 от ЗКИ за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането по договор за кредит? 2.Допустимо ли е предсрочната изискуемост на договора за банков кредит да бъде обявена на кредитополучателя по смисъла на т.18 от ТР №4 от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, с подаването на предходно заявление по чл.417 от ГПК и при изложени в последното твърдения за настъпила „автоматична“ предсрочна изискуемост? 3. Представляват ли заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителният лист, както и заявлението по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№52837/2011г. на СРС, 51 състав, писмено изявление, че банката счита кредита за предсрочно изискуем? 4. Може ли настъпването на предсрочната изискуемост да е обусловено от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение? Поддържа, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителните разяснения в т.18 от ТР №4 от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС в определение №97/09.02.2016г. по т.д.№500/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение №292/14.05.2019г. по т.д.№2451/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №118 от 11.12.2020г. по т.д. №2278/2019г. на ВКС, ТК, I т. о. и др., в които се приема, че предсрочната изискуемост на вземането има действие от получаване от длъжника на изявлението на банката, че прави кредита предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили уговорените в договора за банков кредит предпоставки, които обуславят нейното настъпване. В касационната си жалба "ОТП Факторинг България“ ЕАД, [населено място], твърди, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила. Касаторът поддържа, че въззивният съд, в нарушение на материалния закон и в противоречие със задължителната практика на ВКС неправилно е определил момента, от който кредитът е станал предсрочно изискуем, поради което е и достигнал до неправилен извод, че вземането на кредитора „Банка ДСК“ ЕАД спрямо кредитополучателя А. Д. Р. е погасено по давност. Твърди, че съдът неправилно е достигнал до извод, че предсрочната изискуемост по договора за кредит от 12.10.2007г. и допълнително споразумение към него от 13.09.2010г. е настъпила преди връчване на нотариалната покана до кредитополучателката Р. през 2016г., а именно – към датата на издаване на заповедта за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК- 15.12.2011г. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанието за допустимост на касационно обжалване, установено в чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Поставя като обуславящ изхода на спора въпроса: Изискуемо ли е, в хипотезата на предявен иск по чл.422 от ГПК, вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката – кредитор по реда на чл.418 вр. чл.417 т.2 от ГПК и чл.60 ал.2 от Закона за кредитните институции? Поддържа, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР №4 от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и решение №40 от 17.06.2015г. по т.д. №601/2014г. на ВКС, ТК, I т. о. Ответницата по касация А. Д. Р., поддържа, че „Банка ДСК“ ЕАД няма правен интерес от оспорване на въззивното решение, предвид обстоятелството, че след завеждането на исковата молба е прехвърлила спорните вземания на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, а договорът за цесия няма за последица възникването на общи права между цедента и цесионера. По двете жалби поддържа, че не са налице предпоставките за допустимост на касационното обжалване, евентуално, че подадените касационни жалби са неоснователни. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Неоснователни са доводите на ответницата по касация А. Р. за недопустимост на касационната жалба на Банка ДСК“ ЕАД, [населено място]. Процесуалното право на обжалване на въззивното решение принадлежи на всяка от страните по делото, като качеството на „Банка ДСК“ ЕАД на главна страна произтича от разпоредбата на чл.226 ал.1 от ГПК, уреждаща хипотезата на прехвърляне на спорното материално право в хода на производството. За да постанови обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Софийски апелативен съд, след преценка на събраните по делото доказателства е приел, че между ищеца „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] и ответницата по иска А. Р., е сключен договор за банков кредит за текущо потребление от 12.10.2007г., изменен и допълнен с допълнително споразумение от 19.04.2010г. По силата на договора банката предоставила на кредитополучателя сумата от 40 000 лева, която е била усвоена изцяло. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата на т.9.3 от ОУ към договора за банков кредит, поради което е счел за неприложим едностранно завишеният от банката по силата на тази клауза лихвен процент от 8,75% на 14,95%. Счел е за неоснователен довода на жалбоподателката Р., че нищожността на посочената клауза влече недействителност, респ. нищожност на целия договор, като е приел, че договорът би могъл да бъде сключен и без отделните недействителни клаузи. Във връзка с въведеното от жалбоподателката възражение за изтекла погасителна давност, е констатирал, че изискуемостта на задължението по кредита е настъпила преди връчването на представената по делото нотариална покана. Установил е, че преди това производство, банката – ищец е провела две отделни заповедни производства за задълженията по процесния договор за кредит: първото заповедно производство е било образувано по заявление вх.№52849 от 01.12.2011г. и е приключило с издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК на 15.12.2011г., а второто заповедно производство е било образувано по заявление вх.№56754 от 14.12.2011г., което е било отхвърлено с определение, влязло в сила на 25.02.2012г. При тези данни въззивният съд е приел, че доколкото не са представени изрично доказателства за датата на обявената предсрочна изискуемост на кредита, то като такава трябва да се приеме датата на подаване на заявлението, което е прието за редовно от заповедния съд – 01.12.2011г., защото към тази дата е констатирано, че вземането е станало изискуемо и е започнала да тече погасителна давност, доколкото съдът е бил длъжен да съобрази всички обстоятелства, включително и настъпилите в хода на заповедното производство при издаване на заповедта за незабавно изпълнение. С оглед на това е направил извод, че вземането, предмет на предявения иск, към датата на завеждане на исковата молба – 10.08.2017г., както и към датата на подаване на поредното заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение -14.03.2017г., е било погасено по давност. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросът по т.3 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК на касатора „Банка ДСК“ ЕАД дали заповедта за незабвно изпълнение и заявлението по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №52837/2011г. на СРС, 51 състав, представляват писмено изявление, че банката счита кредита за предсрочно изискуем, не съответства на мотивите на въззивния съд, който е приел, че издадената заповед по чл.417 от ГПК доказва осъществена проверка от съда за редовното обявяване на предсрочната изискуемост на кредита на длъжника. Наред с това въпросът не съставлява правен въпрос по смисъла на разпоредбата на чл.280 ал.1 от ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 от ГПК Поставените от касатора „ Банка ДСК“ ЕАД въпроси по т.1, 2 и 4 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК и поставеният от касатора „ОТП Факторинг България“ ЕАД, са релевантни, тъй като са от значение за спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция по отношение момента на настъпване на предсрочната изискуемост на вземането по процесния договор за кредит. Съобразно т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д.№1/2009г., ОСГТК въпросите могат да бъдат конкретизирани по следния начин: „Относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост по договор за банков кредит в хипотеза на издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК?“ По този въпрос е налице задължителна практика на ВКС – Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, както практика, формирана по реда на чл.290 от ГПК, намерила израз в цитираното от касаторите решение №40 от 17.06.2015г. по т.д. №601/2014г. на ВКС, ТК, I т. о., както и решение №132 от 13.01.2021г. по т.д. №2195/2019г. на ВКС, ТК, I т. о. и други. С оглед на това касационното обжалване следва да се допусне по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по поставения материалноправен въпрос. При извод за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, не следва да се обсъжда соченото от касатора „Банка ДСК“ ЕАД основание по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, всеки от двамата касатори следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 809,08 лева. Воден от горното, състав на Върховния касационен съд, Първо търговско отделение