Определение № 269 от 07.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3886/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ВАСИЛИСА ДЕВЕЛОПМЪНТ“ ЕООД, ЕИК 104694270 и седалище с. Драгижево, община Лясковец, област Велико Търново, чрез адв. К. срещу решение № 100240 от 08.09.2020 г. по т. д. № 134/2020 г. на Апелативен съд – Велико Търново.

Ответната Община Лясковец, чрез юрк. Главнова е подала писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложила съображения за липсата на релевираните основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е отменено решение № 67 от 31.01.2020 г. по т. д. № 38/2019 г. на Окръжен съд-Велико Търново за отхвърляне на иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, предявен от Община Лясковец срещу „ВАСИЛИСА ДЕВЕЛОПМЪНТ“ ЕООД - за разваляне на сключения помежду им на 17.02.2009 г. договор за продажба чрез приватизация на обект: Урегулиран поземлен имот (УПИ) II - за производствено - складови дейности в кв. ... по подробния устройствен план на [населено място] – промишлена зона, с площ от 11 638 кв. м., ведно с постройката в него и е уважена исковата претенция като са присъдени в полза на ищеца разноски за две съдебни инстанции.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че с договор от 17.02.2009 г. за продажба чрез приватизация на обект УПИ II-за производствено-складови дейности, в кв. ... по ПУП-ПЗ на [населено място], Община Лясковец, като продавач е продала на дружеството – касатор, като купувач описания обект с площ от 11 638 кв. м., ведно с построената в него сграда - бивша баня със застроена площ от 78 кв. м. Обектът е закупен за изграждане на фабрика за производство на опаковки и печатни услуги съгласно конкурсното предложение. Приватизацията е извършена чрез публично оповестен конкурс. Цената по договора възлиза на 469 346 лв., като половината от нея, след приспадане от внесения депозит, е дължима в деня на сключване на договора, а останалата част от 234 673 лв. - в едномесечен срок след подписване на договора. Установено е също, че цената е платена изцяло на 14.03.2009 г., а купувачът е въведен във владение на имота. Изтъкнато е, че разписаните в съглашението задължения на купувача касаели извършването на инвестиции в обекта, съгласно предложената в офертата инвестиционна програма, на обща стойност 3 200 000 евро за период от три години - чл. 10; разкриването на 113 работни места след завършване на инвестицията за срок от минимум две години - чл. 12, и извършването на дарение в полза на Община Лясковец в размер на 5 000 лв. годишно след въвеждане в експлоатация на обекта за спонсориране на благотворителни мероприятия, инициирани от общината - чл. 13. Въззивната инстанция е приела, че поетите от купувача по приватизационната сделка задължения по чл. 10 и чл. 12 - за извършване на инвестиции и за откриване на работни места не са изпълнени (налице е пълно неизпълнение) и по тези факти в процеса не съществува спор. Счетено е, че неизпълнението на горните задължения на купувача по договора е основание на изправната страна – ищцовата община, да го развали като упражни потестативното си право по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Мотивирани са съображения, че в случая общината като продавач на недвижимия имот по приватизационния договор е изпълнила задълженията си да прехвърли правото на собственост и да предаде фактическата власт на купувача. Посочено е, че с други задължения продавачът не е обвързан, след като такива липсват в нормативната уредба на приватизационната продажба, действаща към датата на сключване на договора и не са били изрично уговорени между страните в самото съглашение. Въззивният съд е изложил и съображения в отговор на релевираните от защитата на ответника възражения, които са намерени за неоснователни. Изтъкнато е, че основната цел на договора за приватизационна продажба на недвижим имот е срещу получаването на определено материално благо да се стигне до удовлетворяване на широк обществен социално - икономически интерес. Именно поради това купувачът се задължава да осъществява определена дейност с влагането на определени инвестиции, да спазва определени ангажименти в продължителен период от време и да не засяга обществения интерес, установени с оглед целите на приватизацията. В тази връзка е направено съждение, че неизпълнението на тези задължения (в случая по чл. 10 и чл. 12 от съглашението), макар и да не се отразява пряко върху държавното или общинското имущество, да не ощетява продавача по сделката, представлява основание за разваляне на приватизационния договор предвид неговия характер и цели. По отношение на възражението на ответника, че неизпълнението на горните две негови задължения като купувач не е въведено като основание за разваляне на договора – единствено такова е предвидено при неплащане на цената, а е установено само с оглед ангажиране отговорността за неустойки решаващият състав е мотивирал становище, че потестативното право на разваляне е възможно да не е изрично договорено, то обаче произтича от общите правила на закона и е уредено в полза на изправната страна по договора, какъвто в случая се явява продавача. Оборена е и защитната теза на ответното дружество, основана на разбирането за изтекла погасителна давност на претенцията за разваляне на договора. Изтъкнато е, че задължението по чл. 10 - за извършване на инвестиции в обекта, е за период от три години, а задължението по чл. 12 – за разкриване на работни места, е обвързано от окончателното осъществяване (завършване) на инвестицията за срок от минимум две години след това. Развити са доводи, че давността за предявяване на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД започва да тече от изтичане на крайния срок, определен за изпълнение на всяко едно от двете релевантни задължения на купувача: това по чл. 10 – тригодишен и това по чл. 12 – двугодишен (последният от които тече след изтичането на първия срок или общо 5 години), когато е възникнало и въпросното потестативно право на изправната страна – продавача. Въззивният съд е приел, че изпълнението на тези задължения на купувача в горните срокове предпоставя придобиване на собствеността върху имота, което е настъпило с плащане изцяло на цената, т. е. на 14.03.2009 г. При краен срок за осъществяване на дължимите престации от 5 години, изчислен считано от посочената дата (т. е. до 14.03.2014 г.) е направен извод, че исковата претенция, предявена на 14.02.2019 г., не е погасена по давност.

В изложението по чл. 284 ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя множество въпроси, разглеждането на които претендира на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК с твърдения, че те са значими за изхода по делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, респ. че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Съдържанието на повдигнатите въпроси е следното:

1. „Може ли продавачът по приватизационен договор за покупко - продажба на имот да развали същия по реда на чл. 87, ал. 3 ЗЗД, ако неизпълненото от купувача задължение не е насрещно спрямо другата страна, предвид предмета на договора, а е поето в обществен интерес и има социален характер; Поетото от купувача задължение за извършване на инвестиции в придобития чрез приватизационен договор недвижим имот (стойността на който не е част от покупната цена) и задължението му за разкриване на работни места, имат ли характер на насрещни задължения спрямо продавача по договора?“;

По въпроса се сочи отклонение с практиката на ВКС, изразена в решение № 184/05.11.2013 г. по т. д. № 806/2012 г. на II т. о. и решение № 771/07.11.2016 г. по т. д. № 61123/2016 г. на IV г. о. – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Страната счита, че питането осъществява и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото липсвала съдебна практика по въпроса дали задълженията за инвестиции и за откриване на работни места - които имат социална цел и са установени в обществен интерес, са насрещни спрямо продавача по приватизационния договор и при неизпълнение са основание за развалянето му.

2. „Какъв е характера на разпоредбите по чл. 87, ал. 1 и 2 ЗЗД – диспозитивен или императивен?“;

Тук се обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение за противоречие на даденото от въззивния съд разрешение на въпроса с практиката на ВКС, изразена в решение № 251/07.01.2013 г. по т. д. № 1002/2011 г. и решение № 40/23.04.2020 г. по т. д. № 2110/2019 г., и двете по описа на II т. о.

3. „Свободата на договаряне, прогласена в чл. 9 ЗЗД, дава ли възможност на страните по двустранен договор да уговарят клаузи, съгласно които основание за разваляне на договора по реда на чл. 87 ЗЗД може да е неизпълнение само на част от договорните задължения, а при неизпълнение на друга част – да се уговарят неустойки, без възможност за разваляне на договора?“;

4. „Уговорките между страните относно разписаните основания за разваляне на договора, задължителни ли са за тях по силата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД?“;

Касаторът сочи, че тези въпроси осъществяват основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – в хипотезата на „въпрос, от значение за развитието на правото“, изведено от поддържаната липса на съдебна практика по тях.

5. „От кой момент започва да тече 5-годишния давностен срок по чл. 87, ал.5 ЗЗД за разваляне на двустранен договор?; Преценката за изискуемостта на задължения по двустранен договор следва ли да е съобразена с клаузите на договора относно уговорения в тях срок за започване на изпълнението им?“.

Спрямо този въпрос се поддържа отклонение на даденото по него разрешение от въззивния съд с практиката на ВКС, изразена в решение № 116/08.01.2020 г. по т. д. № 3025/2018 г. на ВКС, I т. о., определение № 149/19.02.2019 г. по гр. д. № 1728/2018 г. на ВКС, IV г. о., определение № 689/05.07.2010 г. по гр. д. № 1917/2009 г. на ВКС, III г. о. и решение № 865/08.12.2009 г. по гр. д. № 2134/2008 г. на ВКС, IV г. о.

6. „От кой момент започва да тече 5 - годишния давностен срок за разваляне на договор при неизпълнение на задължения, които страната следва да изпълнява през определен период от време и в договора са уговорени начален и краен срок за изпълнението?. При две поети по договора срочни задължения, първото от които е предпоставка за изпълнение на второто и изпълнението на второто задължение е невъзможно без да е изпълнено първото, давностният срок по чл. 87, ал. 5 ЗЗД не следва ли да започва да тече от изискуемостта на първото задължение?“;

По това питане страната се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т 3 ГПК в хипотезата на „въпрос, от значение за развитието на правото“ с твърдения за липса на съдебна практика.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първите четири въпроса не удовлетворяват общо основание за селекция на касационната жалба. Те не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на разрешението, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а произтичат от становището на страната по съществото на спора и изразяват несъгласието й с решаващите изводи на въззивния съд за основателност на претенцията. Питанията се основават на тезата на жалбоподателя, че задълженията, чието неизпълнение е установено, не са уговорени като насрещни спрямо съконтрахента по приватизационния договор, не са пряко свързани и произтичащи от предмета на продажбената сделка (прехвърляне на правото на собственост върху обекта на приватизацията срещу цена), а са разписани с оглед на допълнителни ангажименти, вън от типичното съдържание на продажбата, които са поети от купувача за удовлетворяване на обществени и социални потребности. Затова според касатора те не могат да служат за основание за разваляне на съглашението, а предвид диспозитивният характер на чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД изрично в договора е предвидена санкция при неизпълнение на тези задължения, свързана единствено с отговорност за неустойка и тези уговорки между страните по сделката имат силата на закон за тях. Въпроси, които са поставени с оглед становище на страната и нямат връзка с правните разрешения в обжалваното решение не обосновават основания за селекция на касационната жалба. По естеството си въпросите съставляват оплаквания срещу правилността на въззивния съдебен акт, по чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче са релевантни в производството по разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК), което се развива едва след допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. Във фазата по селектиране на касационната жалба обаче доводите по съществото на спора нямат предвиденото в процесуалния закон значение и не позволяват осъществяване на достъп до касация. Съгласно мотивите към разясненията по т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС непоставянето на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно да не се допуска касационен контрол без да е необходимо да се установяват сочените допълнителни основания за това. Ето защо, по тези питания достъп до касация не може да се реализира.

Петият повдигнат въпрос е релевантен и осъществява обща предпоставка за селектиране на касационната жалба. По него обаче липсва поддържаната допълнителната предпоставка, изведена от твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, която се сочи и прилага. В изложението към касационната жалба, с което се обосновава това питане, страната се позовава на четири акта на ВКС. Два от тях са определения - № 149/19.02.2019 г. по гр. д. № 1728/2018 г. на ВКС, IV г. о. и № 689/05.07.2010 г. по гр. д. № 1917/2009 г. на ВКС, III г. о. и са постановени в производство по чл. 288 ГПК. Те не формират практика на ВКС, въведена като предпоставка за допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С приетото в мотивите към указанията по т. 1 от ТР № 2/28.09.2011 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2010 г., ОСГК и ОСТК определението по чл. 288 ГПК, с което съставът на ВКС се произнася по допускане на касационното обжалване, няма правната характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по същество на касационната жалба. Въпросите, които стоят за разглеждане в тази задължителна предварителна фаза на касационното производство, са извън предмета на делото между страните. Във фазата по допускане на касационно обжалване дейността на отделния състав на ВКС не е нито тълкувателна, нито решаваща, а специфична правораздавателна дейност. По отношение на сочените съдебни решения, с доводи за противоречието на които страната обосновава искането си за достъп до касация (в неговата условна първа част) - решение № 865/08.12.2009г. по гр. д. № 2134/2008г. на ВКС, IV г. о. и решение № 116/08.01.2020 г. по т. д. № 3025/2018г. на ВКС, I т. о. следва да се приеме, че отсъства релевантното отклонение в разрешението на въпроса, дадено с тях и обжалваното решение. Както в първото от тези решения (постановено в производство по § 2, ал. 3, ПЗРГПК вр. с чл. 218а, б. „а“ ГПК - отм.), така и във второто (постановено по реда на чл. 290 ГПК, макар там касационното обжалване да е допуснато по различен правен въпрос, свързан с началния момент на общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД - в хипотезата на третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД) е изразено разбирането, че давността по чл. 87, ал. 5 ЗЗД – относно правото да се развали договора, започва да тече от момента, в който задължението за изпълнение от страната (длъжника) е станало изискуемо, т. е. от момента на неизпълнение на задължението, когато потестативното право (на разваляне на договора) може да бъде осъществено. Настоящият състав намира за необходимо да изтъкне, че тук следва да се съобрази правилото, че изискуемо е вземането на кредитора, когато той вече го е поискал – в случаите когато падежът на задължението е фиксиран със срок. С изтичането му кредиторът може да иска изпълнение и респ. да упражни потестативното право на разваляне, ако е изправна страна по договора. Такова е и становището по въпроса на въззивния съд, изразено в обжалваното решение, поради което липсва предпоставка за достъп до касация по поставения въпрос - в първата му част, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По втората част от питането касаторът не е обосновал допълнителна предпоставка с позоваване на съдебна практика, в противоречие на която да е постановено обжалваното решение. Такава не се явяват цитираните по - горе решения на ВКС, тъй като не съдържат правни разрешения по тази част от питането. Затова и по него не следва да се допуска касационен контрол.

Последният шести въпрос също не релевира общо основание и не може да наложи извод за основателност на искането за достъп до касация по него. Така поставен въпросът е фактически, а не правен, доколкото изисква обсъждане на доказателства – в частност съдържанието на процесния договор и уговорките в него относно задълженията на страните и разписаните срокове за изпълнението им. Въпрос, които е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства не притежава характеристиката на правен, съгласно мотивите към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това (пак там). В случая касационният жалбоподател не е обосновал и допълнителната предпоставка от основанието, на което се е позовал – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в хипотезата на „въпрос, от значение за развитието на правото“ и изложението му в тази част не е съобразено с указанията по т. 4 от горецитирания тълкувателен акт. Липсват изложени твърдения за конкретна правна уредба, която е непълна, неясна или противоречива и обосновка на необходимостта от създаване на съдебна практика по прилагането й, както и отсъстват доводи за формирана съдебна практика, с оглед на която да се обосновава необходимостта от нейното осъвременяване, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

В обобщение, липсват предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

При този изход на делото, касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по жалба сторените и своевременно претендирани разноски за юрисконсултско възнаграждение. Те се определят в размер на 200 лв., съгласно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (НЗПП) и чл. 37 от Закона за правната помощ (ЗПП).

Поради изложеното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,