Определение № 121 от 17.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2556/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. Ц. Й.,чрез пълномощник адв. С. Ц. Хюстън от САК срещу въззивно решение №261560 от 05.03.2021г по в.гр.д №11820/2019г.на Софийски градски съд,с която е потвърдено решение от 20.05.2019т по гр.д.№ 62557/2017г на Софийски районен съд. Отхвърлен е иск на Й. Ц. Й. по чл. 55, ал.1 и чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 11222лв.главница ,представляваща платена без правно основание възнаградителна лихва по договор за ипотечен кредит от 30.03.2007г., представляваща стойност на базов лихвен процент от 3,69 % по т. 7 от Договора за кредит с Банка ДСК, за периода от 01.09.2012 г. до 31.08.2017г.,както и евентуален иск на същото основание за сумата от 7154,00лв. представляваща разликата между стойност на базов лихвен процент от 3,69 % по възнаградителната лихва съгласно т.7 от Договора и стойност на 6-месечен Софибор за периода от 01.09.2012г. до 31.08.2017г. В тази част решението е потвърдено изцяло от въззивния съд и съответно обжалвано от касатора. Ищецът,понастоящем касатор има качеството на потребител по смисъла на § 13,т.1 ДР на ЗЗП и въззивният съд е изследвал правилата за потребителска защита при неравноправни клаузи в обсега на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г Страните по делото са сключили договор за ипотечен кредит на 30.03.2007г.по обявени от Банка ДСК условия в рамките на програма ДСК-Уют, като ищецът е получил кредитиране в размер на сумата 70 000 лв. с цел покупка и довършителни работи на недвижим имот, посочен в т. 1 от Договора, която сума се задължил да ползва и върне при уговорени условия и срок за издължаване 300 месеца,на погасителни вноски. Според чл. 7, изр първо от Договора кредитополучателят дължи заплащане на възнаградителна лихва, формирана от базов лихвен процент /БЛП/ за този вид кредити, определян периодично от кредитора,и фиксирана надбавка,която може да бъде намалена с отстъпка. Според чл. 7,изр. второ от Договора към датата на сключване действащият БЛП на Банката е 3,69 %, а фиксираната надбавка е 3,6 %, която се намалява с отстъпка 0,5% ,като лихвеният процент по кредита е 6,79%. Съдилищата са приели ,че уговорката за цената за ползване на предоставения паричен ресурс е съществен елемент на договора.Изтъкнато е ,че систематичното, граматическо и смислово тълкуване на т. 7 от Договора и т. 8.1-9.1 от ОУ навежда на извода, че се счита БЛП да е в размер на уговорения,освен ако банката не упражни правото да определи нов. Това право банката едностранно е упражнила в ущърб на потребителя ,като между страните с влязло в сила решение от 14.06.2016 г. по гр.д.№ 2018/ 2015 г. на СРС, 43състав, с което Банка ДСК е осъдена да заплати на ищеца сумата 6 900 лева получена без правно основание възнаградителна лихва по договора за периода 17.01.2010 г.- 15.01.2015 г, ведно със законната лихва от 16.01.2015 г., а с влязло в сила решение от 25.10.2017 г. по гр.д.№ 6933/2017 г. на СРС,140 състав на същото основание са присъдени 284.87 лв., увеличена възнаградителна лихва по договора за периода 1.01.2016 г.- 30.01.2017г Решенията са основани на извод за неприложимост по отношение на потребителя на едностранното изменение на БЛП от банката-кредитодател ,на възнаградителната лихва по договора в посока увеличение,съответно има плащане на горница без основание. Въз основа на прието заключение на вещо лице е по настоящето дело е установено,че за исковия прериод възнаградителните лихви, включени в месечните погасителни вноски по процесния кредит, са съответствали на БЛП от 3.69 % ,т.е първоначално посоченият в договора. „Банка ДСК“ е възстановила на ищеца заплатените от ищеца без правно основание суми, като е възстановила състоянието на кредита до положение, в което за цялото време от 17.01.2010 г. до 13.02.2017 г. лихвата по него е била в размер на 6.79 % и на практика след 13.02.2017 г. до 31.08.2017г.ответникът е прилагал лихва съгласно договореното с договора за кредит. Предметът на спора понастощем е очертан от условието ,че исковата претенция не засяга възстановените поради отречената неравноправна клауза суми,възтановени от банката след преизчисляване на дълга, както е установено и от приетото по делото заключение на вещо лице. Искът се основава на преизчисляване,при което поради твърдение за недействителност на клаузата в чл. 7 от Договора изцяло, да отпадне БЛП в размера от 3,69 %, като компонент на формираната възнаградителна лихва и същата да се зачита в отношенията между страните само до размера на фиксирания компонент (в размер на 3,6 %, намален с отстъпка) ,евентуално вместо БЛП като договорено променлива величина ,да се приложи от съда възприетият понастощем в кредитната политика на банката индекс Софибор. Никое влязлото в сила решение,с което е разрешен предходен съдебен спор по чл. 55, ал.1 ЗЗД до размера на увеличен едностранно от банката БЛП, не е формирало сила на пресъдено нещо по въпроси ,предмет на настоящето дело,както последователно са приели СРС и СГС. Въззивният съд е изтъкнал задължението си да приложи императивните норми на действащия ЗЗП. Посочил е ,чу настоящият иск има за предмет платеното по заема за периода 01.09.2012-31.08.2017г. касателно частта за БЛП от възнаградителната лихва ,равна на 3,69 % и представляваща сборна сума по този компонент ,като платено без правно основание в размер на 11222лв поради недействителност на уговорката в част ,за която част ищецът е поддържал, че е неотделима и що се отнася до последиците ,тя е засегната от нействителността по чл. 146 ЗЗП .Евентуално, след като е уговорен променлив базов лихвен процент., иск за връщане на по-малка сума(7154лв) се поддържа ,като се иска вместо посочения в договора БЛП от 3,69 % ,прилагане на лихвения индекс Софибор, определящ реалната стойност на дължимата лихва по кредита за процесния период ,същият прилаган от Банката понастощем при договори от същия вид, сключвани с нови клиенти .При обсъждане на доводите на страните по евентуалния иск е изтъкнато принципното разбиране в постоянната практика на СЕС по прилагането на Директива 93/13/ЕИО в решения по дела С-618/10; С-26/13, C-70/17 и С-179/17,че подобна подмяна не се допуска. Въззивният съд не е обсъждал частичната нищожност на допълващата договора клауза на т. 8.1.изр. II от ОУ,както и свързаната с нея част от уговорката в чл. 7, изр. първо от Договора ,като въпрос извън предмета на спора. Споделил е извода, че в частта за посочения в размер на 3,69 % БЛП клаузата в т. 7 от Договора е индивидуално уговорена В атакуваното въззивно решение е изтъкнато, че клаузата на т.7 в атакуваната нейна част (изречение второ) не е неравноправна, ( чл.143 ЗЗП) ,тъй като ответникът не е нарушил принципа на добросъвестност.Клаузата в оспорваната част не е нищожна на осн. чл. 146, ал.1 от ЗЗП, тъй като в тази част „относно базовия лихвен процент“, е индивидуално договорена. Послециците от това че клаузата от т.8.1, изр. II ОУ, свързана с уговореното в чл. 7, изр. първо от Договора е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 от ЗЗП., тъй като позволява на банката да променя едностранно условията на договора на основание непредвидено в него -както е изтъкнато в първоинстанционното решение и по който въпрос не е имало спор, не е коментирано извън приетото ,че тази нищожност не влече нищожност на целия договор. Въззивния съд е изследвал и съответно изложил мотиви по клузата в чл. 7 от Договора само в оспорената част - по отношение на първоначално посочения БЛП. Прието е, че тази уговорка е ясна и разбираема .Потребителят е информиран за условията на кредита и по-конкретно за размера на дължимата редовна лихва до пълното погасяване на задължението Клаузата регламентира конкретизирано по размер задължение на длъжника и доколкото касае основния предмет на договора- възнаградителната лихва по кредита, формулирана по ясен и разбираем начин съгласно изискването на чл.145, ал.2 ЗЗП, не може да бъде преценена като неравноправна. Доколкото не е насочена да регламентира право на банката да променя договорената възнаградителна лихва,клузата не може да бъде определена като неравноправна на посочените от ищеца основания.Въззивният съд не е констатирал свърхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е икономически обоснована.Не е налице накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД при включването на клауза в договора, предвиждаща заплащането на двукомпонентна възнаградителна лихва с базов лихвен процент от 3.69 %. Тази договорна клауза, по преценка на настоящия въззивен съд, не е нищожна и въз основа на нея валидно е възникнало задължение за плащане на сумата. В касационната жалба се изтъкват оплаквания за необсъждане на всички факти ,доводи и доказателства ,незаконосъобразност и необоснованост на изводите на съда,приел оспорената клауза от сключен договор за кредит за индивидуално уговорена,при положение че е включена в типов договор,сключен при общи условия .Необосновани са изводите по отношение на договореното ,което е за променлива лихва ,а съдът е наложила на потребителя фиксирана. Изтъква се очевидна неправилност на решениието. В приложеното към жалбата изложение касаторът обосновава и наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправен въпрос за задълженията на съда при решаващата му дейност, както и основание по чл. 280, ал.1 т.1 т.2 и т.3 ГПК по два материалноправни въпроса Процесуалноправен въпрос, разрешен в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал.1 т.1,предл последно ГПК (реш. №183/2018г на Първо т.о, реш. № 93/2020г на Първо т.о,реш. №2402019г на Първо т.о на ВКС и др ) е задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани доказателства ,твърдения и възражения на страните и да изложи мотиви Първият материалноправен въпрос, сочен като решен в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал.1 т.1,предл последно ГПК е за законосъобразно приложение на чл.146 ЗЗП, с която норма императивно са установени законови презумпции и е възложена тежестта за оборването им ,конкретно кога е налице индивидуално договоране на клаузи в потребителски договор. Противоречието е с решение №231/2018г по т.д № 875/2017г на Първо т.о на ВКС, решение №98/2017г по т.д № 535/2016г на Второ т.о на ВКС, реш.№77/2015г по гр-.д №4452/2014г на Трето г.о на ВКС и цитираната в тези решения практика по прилагането на чл. 146 ЗЗП. Вторият правен въпрос е неравноправна ли е клауза в потребителски договор за заплащане на възнаградителната лихва по договор за ипотечен кредит с елемент променлив Базов лихвен процент (БЛП),определян едностранно от банката ,която не съдържа уговорки за условията на определянето му ,както и дали подобна клауза е ясна и разбираема .Основание по чл. 280, ал.1 т.1,предл последно ГПК се сочи поради противоречие на въззивното решение с множество решения на ВКС (реш.№77/2015г по гр-.д №4452/2014г на Трето г.о на ВКС,реш. № 51/2016г по т.д № 504/2015г на Второ т.о, реш. № 95/2016 по т.д №240/2015г на Второ т.о,реш. № 165/2016г по г.д № 1777/2015г на Първо т.о и цитираната в тях практика на ВКС ) Изтъква се ,че с реш. № 165/2016г по г.д № 1777/2015г на Първо т.о на ВКС за нищожна е прогласена клауза, идентична с процесната, което следва да бъде зачетено като минимален стандарт при защита на потребителите. Основание по чл.280,ал.1 т.2 ГПК при разрешаването на въпроса се сочи поради противоречие на въззивното решение с актове на Съда на ЕС - решение от 03.март 2020г по дело С-125/18 и решение от 26 април 2012г по С-472/10 на СЕС. Основание по чл.280 ,ал.1 т.3 ГПК се навежда с довод за необходима промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика и нейното осъвременяване, в конкретност да се изостави възприетото в решение № 92/2019т по т.д № 2481/2017г на Второ т.о на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Защитата оспорва тълкуването, дадено от ВКС в отговор на правен въпрос,че клауза като процесната не е неравноправна, респ. нищожна в цялост. Тълкуването се нуждае от преоценка ,тъй като БЛП е единен и е логически невъзможно да бъде неравноправен частично. Подменя се волята на страните за променлив лихвен процент с фиксиран, а подобна подмяна на съдържанието на договора е в ущърб на потребителя и е недопустима (решение по дело 618/10 на СЕС) На практика,отричането на един неравноправен метод ,се заменя с друг при определянето на възнаградителната лихва като минимален долен праг, което противоречи на целта на потребителската защита в Директива 93/13 на Съвета. Съображения за очевидна неправилност на решението касаторът подкрепя с довод ,че не е приложена императивна материалноправна норма на чл.146 ЗЗП установяваща презумпция за неиндивидуален характер на клауза от договор при общи условия и абстрактната обосновка на съда на неприлагането й. Отговор е постъпил от Банка ДСК ,чрез ю.к. И. .Касае се за търговска сделка и касационна жалба е недопустима съгласно чл.280, ал.3 т.1 ГПК .Въпросът, свързан с начина на промяна на БЛП е извън предмета на производството по делото .Частичната нищожност на чл. 7 от договора е била устантовена в друг съдебен спор и банката се е съобразила с влязлото в сила решение, като е преизчислила дълга.Въззивният съд е съобразил установената тълкувателна практика на Съда на ЕС и ВКС и не е налице основание по чл. 280, ал.1 т.1 и т.2 ГПК, тъй като при сключване на договора БЛП е посочен ясно и разбираемо.Не се сочи релевантна за изхода на делото съдебна практика Всички доводи и доказателства са обсъдени от въззивата инстанция Не е налице основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, тъй като обосновката не се свързва с тълкуване на правна норма. Претендират се разноски. Касационната жалба е допустима по критерия на чл. 280,ал.3, т.1 ГПК ,тъй като е разгледан спор в обсега на уредбата в чл.113, предл. последно ГПК (изм.ДВ бр.100/2019г). След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Не е налице основание по по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. Съгласно установената практика на ВКС въззивният съд е длъжен да обсъди довоите на въззивния жалбоподател,както и доказателствата поотделно и в съвкупност като въззивното решение не е в противоречие с изтъкнатата практика на ВКС Въззивният съд е спазил указанието да прецени всички доказателства в съвкупност и да обсъди всички доводи на страните ,за което свидетелстват мотивите на решението в единното им съдържание. Отхвърлянето на доводите на страната относно тълкуването на клауза в договора или относно квалификациите ,не е равнозначно на необсъждане.Фактите от решаващо значение и доказателствата за тях са обсъдени от въззивния съд в съответствие със задължението му на съд - инстанция по съществото на спора.По фактите не е имало и спор, що се отнася до правните съображения на страната-жалбоподател, те са отхвърлени ,като са изложени мотиви. Като разрешени в противоречие с установена практика на ВКС в изложението се сочат два материалноправни въпроса. Първият въпрос не обосновава общия кретирии на чл. 280,ал.1, тъй като съотнася изводите на съда по отношение на една клауза,респ. част от клауза -в чл. 7, изр второ от Договора ,определна в решението като индивидуално уговорена ,към друга клауза, респ. част от клауза,включена в чл.7, изр. първо на договора,чието съдържание въззивният съд не е обсъждал в релевантна за защитата на потребителя насока в този спор, тъй като е без значение за основанието на иска. Действително, въззивният не е освободен от задължението да изследва служебно неравноправност на всички клаузи в потребителки договор ,но в случая решаващо е съобразено обстоятелството ,че в резултат на приключил съдебен спор между страните банката е възстановила надвзетите въз основа на недействителната клауза разлики ,като претендираната с настоящия кондикционен иск разлика е поради оспорвано действие на чл.7 изр.второ от Договора,касателно началното посочване на БЛП при сключването му, с искане съдът да не приложи тази уговорка като нищожна и да изключки начисляване на възнаградителна лихва при така посочения договорен процент,или евентуално да постанови промелнивия компонент в друг размер за исковия преиод, прилагайки индекс Софибор. По отношение на клауза,предвиждаща едностранна промяна на БЛП по неясни критерии е изтъкната съдебната практика в изложението. С решение № 51 от 04.04.2016г. по т.д. №504/15г., решение №77 от 22.04.2015г. по гр.д. №4452/14г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №424 от 02.12.2015г. по гр.д. №1899/15г., на ВКС ІV г.о., е прието, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможността на банката за едностранна промяна в договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и несвързано с обективни обстоятелства извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна по дефиниция (чл.143 ЗЗП)С решение №95 от 13.09.2016г. по т.д. №240/15г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №165/2016г по т.дело № 1777/2015 г ,І т.о. на ВКС се добавя ,че методът на изчисление на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура.Изведена е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя- т.е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Според последното от цитираните решения, чл.146, ал.2 ЗЗП дефинира клаузите, които не са индивидуално определени - такива, които са предварително изготвени от търговеца и върху съдържанието им потребителя не е могъл да влияе.Следователно,наличието на общи условия и типово сключени договори като предварително изготвени от търговеца,изключват индивидуално уговорения характер на клаузите. Тази формирана практика е неотносима към съображенията на съда в случая.Последиците от недействителността на клаузата на чл. 7 от договора в частта относно едностранната промяна на БЛП като компонент на уговорената възнаградителна лихва въззивният съд е приел за уредени, а договорът без тази недействителна част -за изпълняем ,поради това и претендираните с главния и евентуален иск последици, предмет на настоящия спор, е приел за неоснователни, като е приложил критериите на чл.146 ЗЗП, но само към тази част на договора,която подлежи на изпълнение без да се прилага нищожната клауза. Тези решаващи изводи не водят до констатация по критерия за очевидна неправилност в чл. 280, ал.2 ГПК, поради неприлагане на императивна материалноправна норма.Процентното изражение на БЛП,залегнало в договора за кредит с ищеца при сключването му, не е установено от ОУ на Банката. Даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на изтъкнатата съдебна практика на ВКС преобладаваща част от която действително е формирана при изследване на договори, сключени от ответната банка с потребители по програмата „ДСК Уют“ през периода 2005-2008г. В нея е дадено разарешение за неравноправност при неиндивидуално уговорената клауза като отразената в чл.7, изр. първо от сключените с потребители договори и съответната ,кореспондираща на правомощието клауза в общите условия на банката,но само в частта, предвиждаща базовия лихвен процент да се определя периодично и едностранно от кредитора по непрозрачни правила.В отговор на правни въпроси не е разглеждана идентична клауза в частта, аналогична на чл.7, изр.2 от оспорваната понастоящем, доколкото в нея ясно е посочен базовият лихвен процент при сключване на договора, макар недействителна да е клаузата относно едностранната му промяна. Съответно, в изтъкнатата съдебна практика на ВКС нито е даван отговор на правен въпрос, нито е формиран извод ,че в тази част от договора се касае за клауза, която не би могла да бъде индивидуално уговорена. Отговорът как следва да се разбира понятието „индивидуално уговорена клауза”,се извежда от тълкуването на закона в съответствие с практиката на Съда на Европейския съюз по Директива 93/13/Е./ на Съвета от 05.04.1993г.относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16 разяснява критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза от договор за банков кредит от гледна точка на разпоредбите на чл.3, пар.1 и чл.4, пар.2 от Директива 93/13 В пракиката на Съда на ЕС, както и в установената практика на ВКС се отчита ,че клауза е отделна уговорка, разглеждана свързано с други уговорки,в зависимост от принадлежността й към основния предмет на договора или съответствие на цената и възнаграждението.В тескта на процесния чл. 7 от Договора се съдържат повече от една уговорки в разглеждания смисъл.. Вторият въпрос е формулиран некоректно. В поддържаната от касатора насока установената съдебна практика е дала разрешението,че при посочените обективни харакатеристики клаузата позволяваща едностранна промяна, ще е неравноправна ,но тази служебна констатация няма да обуслови друг изход на делото в настощия случай. Променливият елемент на възнаградителната лихва не се отрича ,нито се прилага от съда като промяна в ущърб на потребителя, след като запазването на договора не позволява друго тълкуване освен съобразяване с посочения размер на възнаграждението (цената на кредита ) при сключване на договора, при положение че това е уговорката ,постигната ясно и разбираемо при сключването му при установената степен на информираност и същата засяга цената на кредита Настоящият състав на Върховен касационен съд, Трето гражданско отделение не приема поддържаната от касатора обосновка на основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, косвено засягаща формулирания въпрос. Оспорваното от защитата решение № 92/2019т по т.д № 2481/2017г на Второ т.о на ВКС е съобразено с практиката на Съда на ЕС, включително с решение от 03.март 2020г по дело С-125/18, с което се консолидира пракиката на Съда по тълкуването на чл.6 ,§1 от чл. 7 §1 от Директива 93/13,в насока непозволяваща на националния съд да допълва договора, като измени съдържанието на нищожна клауза. Само в случай ,че след премахването на нераваноправната клауза сключеният договор не може да продължи да се изпълнява, се допуска неравноправната клауза да се замести с разпоредба от националното право със субсидиарен характер, при условие че вътрешното право на държава -членка съдържа в нормативен порядък такава субсидиарна норма. В настощия случай и двете условия,посочени в решението на СЕС не са налице.Като се отчита приоритетът за запазване на договора, особено на договори за кредит в период за издължаване (решение от 30 април 2014г по дело С-26/13 и решение от 26 март 2019г по дела С-70/17 и С-179/17 на СЕС ),което запазване (тълкуване в полза на действителността) следва също да отчита ,че при отпадане на БЛП като компонент формиращ над половината от размера на възнаградителната лихва за периода на издължаване на кредита,кредиторът не би сключил договора,различно правно разрешение относно действието на процесния договор за кредит в отклонение от указаното в решение № 92/2019т по т.д № 2481/2017г на Второ т.о на ВКС не се налага като правно издържано и съобразено с Директива 93/13 на Съвета,чиято цел е възстановяване равенството между страните по договора. Като не отчита горните обстоятелства, обусловили решаващите изводи на съда ,касаторът формулира въпроси ,които нямат обуславящо значение за тях. Ответникът по жалбата следва да получи присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.