Определение № 1043 от 07.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 484/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Л. Л., чрез пълномощника му адв. С. Н. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 1360/21.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 820/2025 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 10 състав, в частта, в която след частична отмяна и потвърждаване е отхвърлен предявеният от С. Л. Л. срещу ЗК „Лев Инс” АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените му неимуществени вреди над сумата от 160000 лв. до 200000 лв., изразяващи се в изживени болки и страдания вследствие настъпило на 24.07.2023 г. застрахователно събитие по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 11.09.2023 г. до окончателното му заплащане. Въззивното решение като необжалвано е влязло в частта, в която искът за заплащане на претендираното застрахователно обезщетение е уважен за разликата от 120000 лв. до присъдения размер от 160000 лв., а първоинстанционното решение като необжалвано в частта, в която този иск е уважен до сумата от 120000 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като при постановяването му апелативният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са довели до необоснованост на решението и до незаконосъобразно приложение на материалния закон - чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а именно поради необсъждане в цялост на събраните по делото доказателства в противоречие с правилата на логическото мислене въззивният съд е достигнал до погрешния правен извод, че в процеса на доказване е установено по несъмнен начин причинно-следствената връзка между противоправното поведение на пострадалия (движещ се с процесния мотоциклет с 62 км/ч при разрешена за процесния пътен участък от 50 км/ч) и настъпилите тежки телесни увреждания при настъпване на релевантното ПТП. Счита, че по делото не са събрани доказателства, чрез които да се установява, че дори и мотоциклетистът да се бе движел с разрешената скорост от 50 км/ч, телесните увреждания биха били по-леки, респ. с по-ниска интензивност. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните материалноправни въпроси: 1. „Какви са критериите и как следва да се прилага разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за наличие на съпричиняване на вредите от пострадалия, съразмерността на съпричиняването на вредоносния резултат и начина на определяне на степента му?”; 2. „Следва ли въззивният съд да изложи собствени аргументи по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, щом този въпрос е повдигнат в отговора на въззивната жалба на ищеца и се изразява изрично недоволство от това?” и 3. „Следва ли въззивния съд да обсъди всички наведени във въззивната жалба на ответника доводи относно наличието на съпричиняване от страна на пострадалото лице?” (навежда се общ правен довод за противоречие с практиката на ВКС, но не се посочват конкретния съдебни актове на касационната инстанция). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник - с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, след като е приел, че сумата от 200000 лв. отговаря на критериите за справедливост, уредени в чл. 52 ЗЗД, се е произнесъл по поддържаното във въззивната жалба от ответника правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия, управлявал процесния мотоциклет с неразрешена за конкретния пътен участък скорост. Изяснил е, че съпричиняването на вредоносния резултат изисква поведението на пострадалия, изразяващо се в действие или бездействие, да е било противоправно, като фактически то да е в причинна връзка и да е допринесло за настъпилите вреди. На основание чл. 154 ГПК в тежест на ответника е да докаже с всички допустими и относими доказателства съпричиняването на вредите от пострадалия. Съобразил е, че застрахователят е обосновал това правонамаляващо материалноправно възражение с твърдяното нарушение от ищеца на нормативните правила, уредени в диспозициите на правните норми, уредени в чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП, чл. 15 ЗДвП, чл. 20 ЗДвП и чл. 21 ЗДвП - движение на разделителната линия, а не в крайната дясна част на платното за движение; управляване на мотоциклета с несъобразена и превишена скорост и несъобразяване с пътната обстановка и движението на другите превозни средства. Взел е предвид тълкувателните разяснения, дадени по т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г., съгласно които обезщетението за вреди може да се намали, ако самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като не е необходимо неговото поведение да е виновно. Приносът може да се изразява в действие или бездействие, но всякога поведението на пострадалия трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен (т. 7 от ТР № 1/23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС). Извършил е разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото ПТП като правнозначим факт, който обуславя прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, от приноса му за настъпване на вредата спрямо него самия, което също води до намаляване на дължимото обезщетение за причинените му вреди. Изяснил е, че в случая материалноправното възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обосновано с приноса на пострадалия за настъпване на самото застрахователно събитие - като участник в движението по пътищата водачът на мотоциклет е длъжен да спазва установените нормативни правила. Той следва да използва платното за движение съобразно сигнализацията с пътни знаци и маркировка. Въззивният съд е приел, че между страните не е спорно правнорелевантното обстоятелство, че в района на настъпване на ПТП платното за движение е било с по една пътна лента за движение на МПС (за всяка посока). Безспорен бил и фактът, че лекият автомобил и мотоциклетът са се движели срещуположно, както и че ударът е настъпил в лентата за движение на ищеца. Страните не спорили относно хоризонталната и вертикалната пътна маркировка - двете ленти за движение са разделени с двойна непрекъсната линия - М2, като ищецът се е движел по път с предимство. Лентата за движение на мотоциклета е широка 6,20 м., ищецът се е движел на 1,5 м. вляво от десния край на платното по посока на движението си, поради което до двойната непрекъсната разделителна линия са оставали 4,70 м. Следователно, той не се е движел най-вляво на платното за движение и в близост до нея, поради което не е извършил нарушение на чл. 15, ал. 1 ЗДвП. Не било установено пострадалият да е управлявал мотоциклета под въздействието на алкохол. Апелативният съд е съобразил, че водачът на лекия автомобил е нарушил правилата за движение по пътищата, като е предприел маневра „завой наляво”, без да се увери, че няма да създаде опасност за участниците в движението - не е пропуснал движещия се в насрещната лента мотоциклетист, като не е съобразил неговото положение, посока и скорост на движение - чл. 25, ал. 1 ЗДвП. Започнал е завиване наляво на забранено за това място и при пресичане на двойна непрекъсната линия М2. От друга страна, пострадалият се е движел с несъобразена скорост за конкретната пътна обстановка и с останалите участници в движението (чл. 21 ЗДвП) – от приетата САТЕ се установявало, че скоростта му преди удара е 62 км/ч, т.е. над разрешената от 50 км/ч. Следователно, той не е могъл в по-голяма степен да контролира МПС, което управлява, като при движение със съобразена скорост увредите биха били по-малко и не толкова тежки. Първопричината за пътния инцидент обаче представлява поведението на водача на лекия автомобил, който е предприел маневра в нарушение с правилата за движение и е създал опасност за останалите участници в движението. При така приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е обосновал фактическото съждение, че приносът на делинквента за настъпване на ПТП е по-висок от този на пострадалия, поради което правонамаляващото материалноправно възражение за съпричиняване е основателно в размер от 20%. Следователно, определеното обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди трябва да се намали с този обем принос, като то възлиза на сумата от 160000 лв. (200000 лв. х 80%). При така изяснените правнорелевантни факти и изложените правни доводи апелативният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, в която предявеният иск за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди при настъпване на релевантното застрахователно събитие е уважен над сумата от 160000 лв. до пълния му предявен размер от 200000 лв., като в тази част го е отхвърлил. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обобщени, трите материалноправни и процесуалноправни въпроса са свързани с изясняване на нормативните изисквания за установяване на фактите, обуславящи съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия (т. нар. „компенсация на вини“ по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД), на законоустановените критерии за определяне на конкретния принос на делинквента и пострадалия в единния цялостен съпричинителен процес между фактите и явленията в обективната действителност (т. нар. причинно-следствена връзка) - при съпоставяне на тяхното казуално участие в процеса на настъпване на вредоносните последици, както и с процесуалното задължение на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и наведените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност на правния извод на първоинстанционния съд за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия. От една страна, касаторът не е посочил конкретна практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи, а от друга, макар и поставените от него правни въпроси да са обусловили правното съждение на въззивния съд при уважаване на правонамаляващото материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия мотоциклетист, респ. при преценка на конкретния казуален принос на увредения за настъпване на вредоносните последици (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК), те не са решени в противоречие с практиката на ВКС (специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Както е изяснено в служебно известното на касационната инстанция решение № 34/15.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1562/2018 г„ I г. о., ТК, в което са възприети разрешения на идентични правни въпроси, дадени в предходно постановени решения на ВКС (изрично описани), „по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е формирана задължителна практика, обективирана в ППВС № 17/63 г. и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС... Според възприетото в тях разрешение при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се съпостави конкретното поведение на делинквента и това на увредения, и да се отчита тежестта на допуснатите от всеки нарушения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат. За да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение и за да се определи степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като следва да се прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата. Последните трябва да бъдат доказани по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която е въвела възражението за съпричиняване“. Въззивният съд, при разглеждане на своевременно релевираното материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия, не се е отклонил от константната практика на ВКС. Счел е, че причина за настъпване на ПТП представлява както поведението на водача на лекия автомобил, така и действията на мотоциклетиста, които са допринесли за настъпване на тежките травматични увреждания –пострадалият се е движел с несъобразена скорост за конкретната пътна обстановка и с останалите участници в движението (чл. 21 ЗДвП). Скоростта му преди удара е 62 км/ч, т.е. над разрешената от 50 км/ч., поради което той не е могъл в по-голяма степен да контролира МПС, което управлява, като при движение със съобразена скорост увредите биха били по-малко и не толкова тежки. Първопричината за пътния инцидент обаче представлява поведението на водача на лекия автомобил, който е предприел маневра в нарушение с правилата за движение и е създал опасност за останалите участници в движението. При така приетите за установени правнорелевантни факти апелативният съд е обосновал фактическото съждение, че приносът на делинквента за настъпване на ПТП е по-висок от този на пострадалия, поради което е счел за основателно правонамаляващото материалноправно възражение за съпричиняване - в съотношение 20/100, поради което дължимият размер на застрахователното обезщетение е намалено до 160000 лв. В този смисъл, въззивният съд е обсъдил всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните при обосноваване на своите решаващи изводи – при осъществяване на преценка дали чрез своето противоправно поведение мотоциклетистът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат и неговия конкретен казуален принос при съпоставка на вида и степента на извършените нарушения от участниците в процесното ПТП. Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства и на изложените във въззивната жалба и нейния писмен отговор правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 60 евро – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд