Определение № 587 от 27.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 678/2012 г.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 316 от 27.02.2012 г. по гр.д.№ 1670/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 672 от 18.02.2011 г. по гр.д.№ 1025/2008 г. на Софийски градски съд, ГО, І-9 с-в. С последното са отхвърлени предявените от касатора искове срещу И. Н. Г., [населено място] и Н. М. Г. от [населено място] дол, общ.Б. с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумите 34 700 лв. и 4 260 щ.д. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради неправилно възприетата от въззивния съд правна квалификация на иска като такъв по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, вместо по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, което нарушение рефлектирало върху приетата начална дата на изискуемост на вземането му, респ. за погасяването му по давност. Поддържа, че вземането му за авансово предплатените суми по наемния договор е станало изискуемо от момента на едностранното му прекратяване на ответниците, а не от датата на плащането им. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че значимият за изхода на делото въпрос, свързан с момента на изискуемостта на даденото при отпаднало основание е разрешен в противоречие с ППВС № 1/79 г., с което е прието, че при третия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД вземането става изискуемо от деня, в който отпада основанието. Ответниците по касация не са изразили становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Предмет на делото са предявени от касатора искове за заплащане при равни квоти на сумите 34 700 лв. и 4 260 щатски долара, представляваща според твърденията му в исковата молба предплатена по искане на двамата ответници наемна цена както за срока на действие на сключения на 30.04.2002 г. наемен договор, така и за в бъдеще предвид намерението му да ползва дългосрочно имота, за което и самите наемодатели изразили готовност за това, но държали в първоначално сключения договор да бъде фиксиран някакъв срок на действие. Независимо от уговорката, по настояване на последните и поради заплаха от тяхна страна, че ще прекратят договора, ищецът продължил да плаща уговорения месечен наем в размер на 300 лв., като през м. април 2003 г. сключеният за срок от 3 години наемен договор предсрочно бил прекратен по вина на наемодателите - ответници. С обжалваното решение въззивният съд приел, че правилно първоинстанцонният съд е квалифицирал иска като такъв по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, като възприел и изводите му, че изискуемостта на вземането в посочената хипотеза настъпва от момента на получаването на даденото без основание, а не от момента на прекратяване на наемния договор, както неправилно поддържал въззивника. Настоящият състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касация. Съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1 - 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Според дадените в цитираното тълкувателно решение разяснения обаче, обвързаността на достъпа до касационно обжалване от сочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. Даденото разрешение при задължителното касационно производство с т.10 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС запазва значението си и в стадия на селектиране на касационните жалби по новия процесуален ред. Преди да разреши спора по същество, съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В изпълнение на служебно вмененото му задължение да следи за допустимостта на обжалвания съдебен акт, настоящият състав приема, че ще следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, доколкото част от изложените в обстоятелствената част на исковата молба правопораждащи спорното право факти водят до основателни съмнения за неговата недопустимост поради произнасянето по иск, с какъвто съдът не е бил сезиран. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение