Определение № 1739 от 02.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 477/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор С. К. – М., срещу въззивно решение № 211 от 24.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 370/2025 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 3 от 02.01.2025 г., постановено по гр. д. № 784/2024 г. по описа на Окръжен съд – Варна, в частта за осъждането на Прокуратурата на Република България да заплати на М. И. М. сумата от 35 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение за извършено тежко умишлено престъпление, за което е бил привлечен като обвиняем по ДП № 53/2015 г. по описа на ОД МВР-Варна, по което с решение № 42/2.09.2022 г. по КД № 9/2022 г., на ВКС, III НО, е бил окончателно оправдан, но извън разумните срокове, ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от 02.09.2022 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че съдът е присъдил необосновано завишен размер на обезщетение на неимуществените вреди. Искането е за отмяна на решението и частично намаляване размера на присъденото обезщетение, при изключване на факторите, които не се намират в пряка причинно-следствена връзка с незаконното обвинение срещу ищеца. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните правни въпроси: 1/ „Следва ли да има пряка причинно-следствена връзка между причинените вреди от незаконно обвинение и присъденото обезщетение? В случай на влияние и на други фактори, различни от воденото наказателно производство и незаконно обвинение, следва ли съдът да разграничи последиците за ищеца от какво точно произтичат?“; 2/ „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“ и следва ли всеки един фактор, негативно влияещ, да бъде оценен в аргументите на съда?“; 3/ „Следва ли съдът да даде отговор на възраженията на страните, направени във връзка с изложените мотиви в обжалваното първоинстанционно решение?“. Касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с приетото в ППВС № 4/1968 г. и решение № 324/16.10.2013 г. по гр. д. № 1272/2012 г. на IV г.о. на ВКС и определение № 1006/20.12.2018 г., също по описа на IV г.о. на ВКС. Поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че въпросите са от значение за развитието на правото, както и по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по жалбата М. И. М., в писмен отговор, подаден чрез адв. Ю. Г., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване, като взема становище и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел от фактическа страна, че през 2015 г. М. И. М. е работил в „П.“ Е. на длъжност „строителен техник“, като по силата на допълнително споразумение от 2015 г. бил назначен за технически ръководител на обект „Ремонт, реконструкция и модернизация, и основно обновяване на апартаментен хотел „В.“ в к. к. „Св. Св. К. и Е.“; че при извършваните строителни дейности на обекта на 08.04.2015 г. е настъпил инцидент, при който загинали четирима работници; че с постановление от 23.04.2015 г. по ДП № 53/2015 г. по описа на О.-ОП-Варна, ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършено от него престъпление по чл. 123, ал. 3, вр. ал. 1 от НК за причинена смърт на повече от едно лице поради незнание или немарливо изпълнение на занятие или на друга правно регламентирана дейност, представляващи източник на повишена опасност; че с постановление от същата дата му е била взета мярка за неотклонение „Подписка“, продължила до 04.11.2016 г. и му е била наложена и забрана да напуска страната, отменена с постановление от 20.01.2017 г.; че по обвинителния акт срещу ищеца за престъпление по чл. 123, ал. 3, предл. 2 вр. ал. 1 НК е образувано НОХД № 820/2017 на ОС – Варна, по което с присъда № 71/04.10.2018 г. ищецът е бил оправдан; че последната е била отменена, след подаден протест от Прокуратурата, с присъда № 6/27.09.2019 г. по ВНОХД № 109/2019 г на АпС-Варна, с която М. е бил признат за виновен и му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година и 6 месеца, като изпълнението е отложено с изпитателен срок от три години; че с решение № 49/27.07.2020 г. по КНД № 117/2020 г., ВКС е отменил акта на въззивната инстанция относно осъждането на ищеца и с решение № 260077/18.08.2021 г. по ВНОХД № 234/2020 г., АпС-Варна е потвърдил първоначалната оправдателна присъда на ОС – Варна; че решението на АпС-Варна е потвърдено с решение на ВКС № 42/02.09.2022 г. по КНД № 9/2022 г, с което М. е бил окончателно оправдан. Решаващият състав е взел предвид и броя на проведените съдебни заседания, всички с участието на ищеца, както и обстоятелството, че срещу него и другите ответници, обвинени в извършеното престъпление, са били предявени и граждански искове за обезщетения от вредите от престъплението, за което са били образувани самостоятелни граждански дела. Констатирал е също така като безспорно от фактическа страна, че към воденото наказателно производство е имало обществен интерес и е било отразявано в средствата за масова информация, като изданията посочват факти от повдигнатото обвинение, както и името на ищеца, споменавано нееднократно и посочено като един от подсъдимите. Относно твърдените от ищеца неимуществени вреди, второинстанционният съд е съобразил ангажираните по делото свидетелски показания, както и заключенията на съдебно-медицинската и психологическа експертизи, от които е установил, че здравословното състояние на ищеца /физическо и психическо/ се е влошило с предявените срещу него обвинения и последвалите наказателни дела, които се явяват травмиращо събитие, съответно между тях съществува причинна връзка, както и че същите са се отразили негативно и върху социалното му функциониране и качеството на живот. При тази фактическа обстановка въззивният състав е приел от правна страна, че наличието на повдигнато обвинение и постановената оправдателна присъда ангажират отговорността на Прокуратурата, съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съобразил е разрешенията в практиката на ВКС относно обстоятелствата, които са от значение за размера на обезщетението. След анализ на събраните по делото доказателства е намерил, че в случая ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са били значителни по продължителност и интензитет, предвид чистото му съдебно минало, установените характеристични данни за отговорна и уважавана личност; че привличането му като обвиняем се е явило психотравматично събитие, дало отражение върху психическото му състояние, започнало да се влошава още от 2015 г.; че продължителният период на наказателното производство е наложило ползването на лекарска помощ и приемането на медикаменти. Отчел е също така тежестта на престъплението, за което е било повдигнато обвинението на ищеца, а именно за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 ДР НК; обстоятелството, че за престъплението по чл. 123 НК се предвижда наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 до 10 години, като съгласно чл. 160 от НК съдът може да постанови и лишаване от право по чл. 37, ал. 1, т. 6 или т. 7 НК; броя и продължителността на извършените с участието на ищеца процесуални действия – данните, че ищецът е давал показания като свидетел и като обвиняем, участвал е във всички открити съдебни заседания, на които са присъствали близки на починалите работници; мерките на процесуална принуда и техния интензитет – тяхната продължителност от 21 месеца или близо година и девет месеца, като макар мярката за забрана напускането на страната да е лека, същата пряко е осуетила свободното придвижване на ищеца с оглед данните, че молбата му за разрешение да напусне страната е била оставена без уважение; общата продължителност на наказателното преследване срещу ищеца от 7 години, 4 месеца и 10 дни – обстоятелството, че същото се е развило през всички фази с двукратно разглеждане на делото пред въззивна и касационна инстанция, през които фази е била постановена и осъдителна присъда. При определяне на конкретния размер на обезщетението второинстанционният съд е взел предвид и отражението на наказателното преследване върху личния живот на ищеца. В тази връзка е съобразил обстоятелството, че към момента на повдигането на обвинението през 2015 г. е бил на 32 г.; данните за здравословното му състояние – поставените в периода на наказателното производство диагнози и данните от свидетелските показания, че е загубил значителна част от телесното си тегло; промяната в семейния живот на ищеца, продиктувана от прекратяване на брака му; негативното отражение на повдигнатото обвинение и върху професионалната му реализация, тъй като инцидентът е станал при изпълняване на служебните му задължения, а и са били осуетени намеренията му за започване на работа в А., като след инцидента дори преминал на друга по-ниско отговорна длъжност. Освен горните обстоятелства е отчел и разгласяването на случая в медиите с посочване името на ищеца, като един от обвиняемите. В тази връзка е посочил, че самият факт на оповестяване името на лицето, заеманата длъжност и предмета на обвинението е пряко свързан с воденото наказателно производство, поради което е налице причинна връзка между публичното оповестяване и претърпените от М. вреди. В допълнение въззивната инстанция е съобразила и предявените граждански искове за парични обезщетения в големи размери, които също са въздействали негативно върху състоянието му и интензитета на търпените неимуществени вреди, както и обществено-икономическото развитие към периода на деликта. Предвид изложеното, решаващият състав е приел, че справедливият размер на обезщетението следва да бъде определен общо в размер 35 000 лв., част от който в размер на 2000 лв. да бъде отнесен към оплакването за разглеждане на делото извън разумния срок, а останалата част от посочената сума за възмездяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди. Поради съвпадащите крайни изводи на двете инстанции е намерил, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставеният в изложението първи въпрос обобщено касае въпроса за наличието на пряка причинно-следствена връзка между причинените вреди и наказателното производство. Така поставен въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда в обжалваното решение, но не е налице допълнителната предпоставка на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, при непозволено увреждане в хипотезата на незаконно обвинение, на обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Отчита се общата продължителност и предмета на наказателното производство, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, вкл. дали обвинението е в сферата на професионалната му реализация, засегнати ли са с него доброто име и професионална репутация на незаконосъобразно обвиненото лице, има ли неблагоприятно отражение и в каква степен на неговия личен, обществен и социален статус, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Размерът на обезщетението за засегнатите нематериални блага следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. При изграждане на преценката си за справедливия размер по чл. 52 ЗЗД на това обезщетение, съдът следва да съпостави относимите обективно съществуващи обстоятелства, без да отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други. В настоящия случай посочените разрешения са съобразени от въззивния съд. Процедирайки по гореизложения начин, въззивният състав е обсъдил всички относими доказателства и факти, като е определил обезщетение за тези неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането, изчислявайки техния размер според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Несъгласието на касатора с анализа на установените факти по спора, които са от значение за определяне на размера на обезщетението, при спазване на принципа за справедливост, е оплакване за необоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване и по втория въпрос в изложението. Същият касае точното приложение на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и също е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. В процесния случай въззивното решение е в пълно съответствие с възприетите постановки в трайната съдебна практика, съгласно която е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за конкретния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Взел е предвид тежестта на повдигнатото спрямо ищеца обвинение – обстоятелството, че обвинението е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; общата продължителност на наказателното преследване от 7 години, 4 месеца и 10 дни; броя и продължителността на извършените с участието на ищеца процесуални действия; взетите спрямо него мерки на процесуална принуда и техния интензитет; отражението на наказателното преследване върху личния живот на ищеца – здравословното му състояние, семейния живот и професионалната реализация; разгласяването на случая в медиите. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с втория поставен въпрос. Последният поставен въпрос е от процесуалноправен характер и касае задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, съгласно която при съобразяване с изискванията на посочените разпоредби, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тези на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното ѝ допускане до касация. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за частична основателност на исковата претенция, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения, в това число по доводите на ответната страна, че част от претендираните вреди не са в причинно-следствена връзка с наказателното производство. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е посочил какво счита за установено от тях. Както се посочи в мотивите по-горе, обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които обаче не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на поставените въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Предвид изхода, разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 700 евро. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,