Определение № 4211 от 25.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3798/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 3300 от 21.06.2023 год., постановено по в.гр. дело № 13463/2021 год. по описа на СГС, ГО, II-А състав, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 05.07.2021 год., постановено по гр. дело №10368/2020 год. по описа на СРС, ГО, 45 с-в, е уважен предявения от Х. А. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в постоянно психическо напрежение, стрес, притеснения, безпокойство, тревоги, физически дискомфорт в резултат на незаконно повдигнато на ищеца обвинение, по което е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД №4187/2014 год. по описа на СРС, НО, 1 с-в, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.02.2017 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са за липсата на пряка причинно-следствена връзка между претендираните вреди и повдигнатото обвинение, недоказаност на обема и интензитета на твърдените вреди. Въззивният съд бил длъжен да обсъди доводите и възраженията на ответника, които са от значение за предмета на спора. Определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди не бил съобразен с критериите на чл. 52 ЗЗД. То не било съобразено с икономическия стандарт в страната, като не били отчетени в достатъчна степен и други обстоятелства по делото – значително по-ниския интензитет на търпените вреди от незаконното обвинение, а именно липсата на доказателства за твърдения обем претърпени неимуществени вреди, взетата най-лека мярка за неотклонение и липсата на друга мярка за процесуална принуда и провеждането и приключването на наказателното производство в разумен срок. Въззивният съд не бил изложил собствени мотиви по отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди? и 2/ Как се прилага общественият критерий за справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. II от ППВС №4/1968 год., Решение № 302 от 04.10.2011 год. на ВКС по гр.дело № 78/2011 год., IІІ г. о., ГК и Решение № 321 от 26.11.2014 год. на ВКС по гр.дело № 2516/2014 год., IV г. о., ГК, а вторият въпрос – в противоречие с т. II от ППВС №4/1968 год., Решение № 480 от 23.04.2013 год. на ВКС по гр. дело № 85/2012 год., IV г. о., ГК и Решение № 832 от 10.12.2010 год. на ВКС по гр.дело № 593/2010 год., IV г. о., ГК. Ответникът по касационната жалба Х. А. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно. Претендира и присъждането на разноски за оказана безплатна правна помощ. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните доказателства, че с постановление от 03.08.2010 год. по пр.пр.№34752/2010 год. по описа на СРП срещу ищеца е било образувано досъдебно производство за престъпление по чл. 144, ал. 3 предл. 1 вр. с ал. 1 НК. На 19.01.2011 год. ищецът бил привлечен в качеството на обвинаем, като му била взета мярка за неотклонение „подписка“. С присъда от 22.05.2014 год., постановена по НОХД №4187/2011 год. по описа на СРС ищецът бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение. Така постановеният съдебен акт бил потвърден с решение от 26.02.2015 год., постановено по ВНОХД № 4859/2014 год. по описа на СГС. След като му било повдигнато обвинение, ищецът започнал да отсъства от работа, станал нервен, сприхав, отбягвал да комуникира, като споделял, че постоянно имал проблеми и не може да спи; станал нервен спрямо членове на семейството си и приятели; притеснявал се от осъждане, тъй като това щяло да му попречи да се грижи за детето си, което имало хронични здравословни проблеми. Формирал е извода, че е налице основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи за обезщетяване на претерпените от ищеца вреди. Съобразявайки горепосочените обстоятелства, както и че ищецът е неосъждано лице; възрастта му към момента на повдигане на обвинението; престъплението, за което е обвинен, е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК със съответните на това произтекли страхови представи за ищеца; наказателното преследване е продължило 4 години и 5 месеца; взетата по отношение на ищеца мярка за неотклонение „подписка“; участието му в 15 заседания в съдебната фаза на производството; обществено-икономическите отношения в страната към процесния период; в резултат от незаконно повдигнатото и поддържано обвинение ищецът е търпял преживял душевни терзания и негативни преживявания, стрес, притеснения и несигурност от изхода на производството, въззивният съд е намерил, че справедливият паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди възлиза на сумата от 5 000 лв. За неоснователен е счетен довода на ответника, че обезщетението следва да бъде намалено, тъй като срещу ищеца са били водени и други две наказателни производства – за престъпление по чл. 296, ал. 1, предл. 1НК /образувано на 24.10.2011 год. и прекратено на 29.11.2011 год./ и за престъпление по чл. 183, ал. 1 НК /образувано на 31.12.2011 год. и прекратено на 10.01.2013 год./, като са изложени съображения, че предвид тежестта на обвиненията и краткия срок на тези производства претърпените в тази връзка вреди са със значително по-нисък интензитет от тези, претърпени в процесното наказателно производство и не може да се приеме, че част от установените вреди са в причинна връзка с посочените производства, тъй като те са били образувани впоследствие и не биха могли да породят негативните преживявания, свързани с първоначалното привличане на ищеца като обвиняем. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване. При изложените от въззивния съд мотиви поставените от жалбоподателя въпроси са от значение за изхода на спора, но същите са решени в съответствие със задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, и основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК /Решение № 57 от 9.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4641/2015 год., IV г. о., ГК, Решение № 6 от 08.02.2917 год. на ВКС по гр.дело № 2666/2016 год., ІV г. о., ГК, Решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК, Решение № 281 от 30.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 582/2018 год., IV г. о., ГК, Решение № 388 от 21.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1960/2023 год.., III г. о., ГК, Решение № 192 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., ІV г. о., ГК, Решение № 234 от 17.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 889/2023 год., ІV г. о., ГК, Решение № 377 от 19.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от жалбоподателя решения и др., според която понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид – от значение е и дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус, съдебното му минало и пр. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. Присъденото парично обезщетение за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените от незаконното обвинение вреди в тяхната цялост, т.е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т.ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. В разглеждания случай въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди с оглед всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, които са от значение за критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, в т.ч. в съответствие с разясненията, дадени с т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2014 год., ОСГК, доразвити с Решение № 216 от 28.11.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1604/2014 год., ІІІ г. о., ГК и Решение № 554 от 06.03.2013 год. на ВКС по гр. дело № 266/2012 год., ІV г. о., ГК, е отчел и обстоятелството, че за времето през което ищецът е търпял неимуществени вреди от незаконното обвинение по чл. 144, ал. 3, предл. 1 вр. с ал. 1 НК – от 03.08.2010 год. до 26.02.2015 год., през определени периоди срещу него са били водени и други две наказателни производства /за осуетяване на изпълнението на съдебно решение и неплащане на издръжка/, но това не изключва причинно-следствената връзка на вредите от процесното незаконно обвинение, което е за тежко престъпление и е първо по ред спрямо останалите обвинения. Следва да се посочи също така, че всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ подлежат на обезщетяване. Обичайните, типичните неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психология едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценка на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване, дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди – както е и в частност /ищецът твърди увреждане в рамките на обичайното/. В производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да преценява дали установяването на тези обстоятелства е в съответствие със събраните по делото обстоятелства, но мотивите на обжалваното решение съответстват на тези, които инстанцията по същество дължи при установяване на основанието и определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. С оглед изхода от спора, основателно е искането на процесуалния представител на ищеца за присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА за касационното производство, което се определя на 400 лв. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд