Определение № 1460 от 24.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2038/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на държавата, представлявана от министъра на финансите, срещу въззивно решение № 188 от 21.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 273/2024 г. на Варненския апелативен съд в частта, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение № 926 от 11.03.2024 г. по гр. д. № 156/2023 г. на Варненския окръжен съд, с което е допълнено решение № 15 от 08.01.2024 г., постановено по същото дело в частта за разноските, като касаторът е осъден да заплати на Г. Й. Р. сумата от 2446,50 лв., представляваща направени от него разноски за адвокатско възнаграждение в производството по в. гр. д. № 381/2022 г. по описа на Варненския апелативен съд. В частната жалба се правят доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че предходно осъщественият инстанционен контрол по в. гр. д. № 381/2022 г. по описа на Варненския апелативен съд, иницииран по въззивна жалба на държавата, е приключил с постановяването на решение, с което обжалваното първоинстанционно решение е обезсилено поради неучастие на надлежен ответник по предявения иск с правно основание чл. 2в ЗОДОВ. С оглед на това и разноски за производството пред Варненския апелативен съд не са присъждани. Такива са претендирани от ищеца, ведно с представяне на списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие, в който изрично е удостоверено плащането в брой на уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 3500 лв. Доколкото липсва произнасяне по спора по предявените искове от въззивната инстанция, по аргумент от чл. 81, вр. с чл. 78 ГПК отговорността за разноските, направени от страните във въззивното производство по в. гр. д. № 381/2022 г., следва да бъде определена с окончателния акт по съществото на спора и съобразно резултата по него. С оглед на това и предвид частичното уважаване на предявения срещу държавата иск, то същата дължи такива на ищеца съответно на уважената част, правилно изчислени от първоинстанционния съд в размер на 2446,50 лв. Направеното едва с отговора на молбата по чл. 248 ГПК възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е прието за несвоевременно, тъй като доказателствата за заплащане на претендираното адвокатско възнаграждение са представени в проведеното по в. гр. д. № 381/2022 г. открито съдебно заседание, в което е бил даден ход на устните състезания пред тази инстанция и който момент е срокът, в който ответната страна е следвало да заяви възражението си по чл. 78, ал. 5 ГПК. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и твърдения на страните, свързани с твърденията им и да се произнесе по тях, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност“. Поддържа се, че определението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата Г. Й. Р. не е подал отговор. Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставеният въпрос е от значение за всяко гражданско дело и съставлява оплакване за неправилност на въззивното определение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането на доказателствата и доводите на страната, поради което не би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът се основава на направени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдения, че въззивният съд не е обсъдил доводите на касатора, че не се дължат разноски в полза на ищеца за посоченото въззивно производство, които доводи всъщност са приети за неоснователни, както и че апелативният съд не е обсъдил възражението за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, което възражение е прието за преклудирано. Не е налице противоречие с посочената от касатора практика на ВКС относно съдържанието на мотивите на въззивните решения. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на посочения по-горе съдебен акт не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,