Определение № 175 от 30.03.2015 г. на ВКС по т. д. № 369/2015 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 286, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на И. Г. Д. от [населено място] срещу разпореждания от 09.04.2014г. по гр. дело № 383/2013г. на Софийски окръжен съд, с които са върнати жалби с вх. № 740/03.04.2014г., вх. № 701/28.03.2014г. и вх. № 687/26.03.2014г. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на обжалваното определение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа становище, че въззивното решение подлежи на касационно обжалване, тъй като предявеният иск е над 5 000 лв.: 5 000 лв. - дължими от ответника по подробно написан и подписан от ответника А. И. А. запис на заповед; 1 500 лв. - адвокатски хонорар; 500 лв. - разноски по водените дела; 11 000 лв. - неимуществени и имуществени вреди и забава за плащането на сумите при изтекъл падеж по запис на заповед. Частният жалбоподател моли разпорежданията да бъдат отменени и жалбите срещу въззивното решение да бъдат разгледани. Ответникът А. И. А. от [населено място] не изразява становище по частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валидни, допустими и подлежащи на обжалване съдебни актове на въззивния съд. Разгледана по същество, тя е неоснователна. За да върне подадените от ищеца И. Г. Д. /въззиваем в производството пред Софийски окръжен съд/ жалби с вх. № 740/03.04.2014г., вх. № 701/28.03.2014г. и вх. № 687/26.03.2014г. срещу въззивно решение № 115 от 06.03.2014г. по гр. дело № 383/2013г. на СОС, имащи характер на касационни жалби, въззивният съд е приел, че въззивното решение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като цената на предявения иск е до 5 000 лв. Изводът на въззивната инстанция за недопустимост на касационните жалби е правилен. Съобразно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК /след изменението й с ДВ, бр. 100 от 21.12.2010г./, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела и до 10 000 лв. - за търговски дела. С въззивното решение – предмет на върнатите касационни жалби, въззивният съд след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлил предявения от И. Г. Д. срещу А. И. А. иск по чл. 422 ГПК във връзка с чл. 538 ТЗ за установяване на вземане в размер 5 000 лв. на ищеца срещу ответника по запис на заповед от 20.07.2009г. с падеж 20.08.2009г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.06.2012г. до окончателното й плащане, и е осъдил ищеца да заплати на ответника разноски в размер 500 лв. Делото е търговско, тъй като заявената претенция произтича от правоотношение, породено и отнасящо се до абсолютна търговска сделка съгласно чл. 286, ал. 2 във връзка с чл. 1, ал. 1, т. 8 ТЗ /запис на заповед/, предявеният иск е под определения минимален размер за касационно обжалване - 10 000 лв. и касационните жалби са подадени на 03.04.2014г. /вх. № 740/03.04.2014г./, 21.03.2014г. /вх. № 701/28.03.2014г./ и на 24.03.2014г. /вх. № 687/26.03.2014г./, поради което не се прилага старият процесуален ред, предвиден в § 25 от ПЗР на ЗИДГПК /ДВ, бр. 100/2010г./. Доводът, че е предявен иск за заплащане на неимуществени и имуществени вреди в размер 11 000 лв., е неоснователен. Видно от исковата молба, гр. дело № 1254/2012г. на Самоковски районен съд и гр. дело № 383/2013г. на Софийски окръжен съд, такъв иск не е предявен. Неоснователен е и релевираният от частния жалбоподател довод, че предмет на предявения иск са сумите в размер 1 500 лв. - адвокатски хонорар и 500 лв. - разноски по водените дела. Съгласно т. 10в и т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС присъдените със заповедта за изпълнение разноски за заповедното производство не се включват в предмета на установителния иск по чл. 415, ал. 1 или по чл. 422 ГПК, а представляват законна последиците от уважаването, респективно отхвърлянето на иска, поради което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното производство. Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че обжалваните разпореждания са правилни, поради което следва да бъдат потвърдени. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение