Определение № 965 от 06.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2266/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ищците К. К. С. и К. К. К. срещу решение № 852 от 09.06.2022г. по гр.д. № 593/2022г. по описа на Софийски апелативен съд. К. К. С. обжалва решение № 852 от 09.06.2022г. по гр.д. № 593/2022г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 266087 от 13.10.2021г. по гр.д. №11661/2020г. по описа на СГС, I ГО – 30 с-в, в частта, с която е отхвърлен предявеният от него иск по чл. 432, ал. 1 ГПК срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД за горницата над сумата 75 000 лв. до пълния предявен размер от 200 000 лв. – претендирано обезщетение за търпени неимуществени вреди от смъртта на неговия син П. К. К., настъпила при ПТП на 18.06.2020г. на автомагистрала „Тракия“ на около 120 м. преди 8-ми километър в посока към [населено място]. К. К. К. обжалва решение № 852 от 09.06.2022г. по гр.д. № 593/2022г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 266087 от 13.10.2021г. по гр.д. №11661/2020г. по описа на СГС, I ГО – 30 с-в, в частта, с която е отхвърлен предявеният от него срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск по чл. 432, ал. 1 ГПК за присъждане на обезщетение за търпени неимуществени вреди от смъртта на неговия брат П. К. К., настъпила при ПТП на 18.06.2020г. на автомагистрала „Тракия“ на около 120 м. преди 8-ми километър в посока към [населено място]. Касаторите поддържат, че въззивното решение в обжалваните му части е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, и с оглед неговата необоснованост. Излагат, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост и е постановил съдебния си акт в нарушение на ППВС № 4/1968г., без да съобрази установената по делото особено близка връзка между ищците и починалия, доказаната обич, взаимопомощ и разбирателство. Сочат, че съдът при определяне размера на присъденото обезщетение не е съобразил икономическите условия към датата на ПТП и определените в закона лимити по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Изтъкват, че съдът необосновано е кредитирал заключенията по приетите по делото експертизи, като не е съобразил, че вещите лица са изложили само предположения, доколкото е невъзможно да посочат със сигурност какви биха били уврежданията на техния близък, ако се бе возил с поставен предпазен колан. В този смисъл оспорват определения от въззивния съд процент на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат като завишен. Молят решението в обжалваните му части да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което исковете им бъдат уважени за пълните предявени размери. В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите отправят искане да бъде допуснато касационно обжалване на решението предвид постановяването му в противоречие със съдебната практика по Постановление на Пленума на ВС № 4/1968г. Поддържат, позовавайки се на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, че прилагането на чл. 52 ЗЗД следва да е точно и обезщетението, което се присъжда трябва да е справедливо. Сочат, че макар в случая да се касае за каузално тълкуване, същото ще доведе до точното прилагане на закона и развитието на правото. Оплакват се от неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Ответникът по касация „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационните жалби като неоснователни. Излага, че въззивното решение е правилно в обжалваните му части. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че е сезиран с искове по чл. 432, ал. 1 КЗ против застраховател, сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност“ с увреждащото лице. Изложил е, че спорни с оглед поддържаните доводи с въззивните жалби на страните, респективно предмет на преценка от въззивната инстанция, са въпросите за действително търпените от ищците вреди от настъпилото застрахователно събитие и справедливия размер на дължимото им се обезщетение при съобразяване на чл. 52 ЗЗД, както и предпоставките за намаляване на обезщетението при условията на чл. 51, ал. 2 ЗЗД с оглед поддържаното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от починалия П. К. К., изразяващо се в непоставянето на обезопасителен колан. По тези спорни въпроси въззивният съд е приел, че от събраните доказателства в тяхната съвкупност – писмени, СМЕ, КСМАТЕ, ТЕ и гласни доказателства, безспорно се установява, че пострадалият П. К. К., като пътник на задната лява седалка /зад водача/ на л.а. „Тойота Авенсис“, рег. [рег.номер на МПС], към момента на процесното ПТП е пътувал без поставен обезопасителен колан. Като е изходил от механизма на ПТП – два последователни интензивни удара, първият от които челно-ляв, настъпил при скорост около 93 км/ч в спрелия в лявата лента л.а. “Сеат“, и предизвикал ротация на л.а. „Тойота Авенсис“, и вторият – дясно-страничен при скорост от около 60 км/ч във втория спрял в аварийната лента л.а. „Ауди“, и получените от П. К. тежка открита черепно-мозъчна травма, свързана с раздробяващо счупване на черепа в челната област, горния и средния лицеви етажи, епидурален хематом и навлизане на свободен въздух в черепната кухина, с разкъсвания и контузии на челните мозъчни дялове, станала непосредствена причина за настъпването на смъртта на пострадалия, въпреки оказаната му медицинска помощ, както и че двама от останалите пътници в л.а. “Тойота“ няма данни да са пострадали, а третата пътничка е получила травматични увреждания, които не са се нуждаели от болнично лечение, въззивният съд е приел, че неизпълнението на задължението за поставяне на обезопасителен колан от пострадалия П. К. съществено е допринесло за настъпилия вредоносен резултат и летален изход, поради което е приел, че дължимото се обезщетение следва да бъде намалено с 50%. По предявения от К. С. иск, съдът е приел, че С. е бил в близки отношения със сина си П., който макар и да е имал свое семейство, живеел в същата къща с родителите си, хранели се заедно, взаимно си помагали. Отчел и че К. С. тежко преживял смъртта на сина си – изпаднал в тежко психическо състояние на траур, плачел и непрекъснато говорел за починалия си син, трайно се променил неговия бит, започнал да пие много алкохол, ходел на гробищата често, и все още не е преодолял мъката от загубата на сина си. Допълнил е, че към момента на смъртта на неговия син, ищецът е бил на 67 години – в напреднала възраст, когато нуждата му от синовна материална и физическа подкрепа и грижи е засилена. Съобразил е, че ищецът С. има съпруга и още един син, с който живее в едно домакинство, снаха, както и двама пълнолетни внуци /деца на починалия П./, с които живее в една къща, и би могъл да получава морална и физическа подкрепа, както и малък внук /на 3 години към момента на смъртта/, който да внася позитивна емоция в ежедневието му. При така установеното от фактическа страна съдът е приел, че справедливото обезщетение за търпените от ищеца К. С. неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на неговия син П., следва да бъде определено в размер на 150 000 лв., при съобразяване с формулираните критерии с ППВС № 4/1968г., като е посочил, че намира последното за съответно на установените близки отношения между пострадалия и увреденото лице, интензивността и продължителността на търпените от ищеца морални страдания, настъпилата негативна промяна в бита му, загубената морална и физическа опора и подкрепа, както и на икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Съобразно възприетия принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е намалил обезщетението с 50 % и приел предявения иск за основателен за сумата 75 000 лв. По предявения от ищец К. К. К. иск, съдът се е позовал на задължителната практика по т.1 от ТР №1/21.06.2018г. по т. д. №1/2016г. на ОСНГТК, съобразно която материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Подчертал е, че обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди, като при преценката дали е налице особено близка връзка с починалия, следва да се вземе предвид, че традиционни в българското общество са връзките на взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост между членовете на едно семейство, в това число – между братята и сестрите. Допълнил е, че съобразно дадените с тълкувателния акт разяснения обезщетение следва да се присъжда на преживелия родственик извън кръга на лицата, посочени в ППВС №4/1961 г. и ППВС №5/1969 г. тогава, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия родственик е причинила морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене присъщите за съответната родствена връзка. Счел е, че в конкретния случай по делото не се установява да са се осъществили особени житейски обстоятелства, които да са обусловили създаването на връзка между ищеца К. К. и починалия му брат П., която да носи белега на „изключителност“. Посочил е, че по делото се установява, че двамата братя са били близки, живеели са в една къща, хранели са се заедно, които обстоятелства са нормални за родствената връзка между тях, предвид обстоятелството, че ищецът К. К. не е създал свое семейство и продължава да живее с родителите си. Приел е, че се установява, че ищецът К. К. страда за своя загинал брат, но не се установява търпените от него болки и страдания да надхвърлят по интензитет присъщите за родствената му връзка с починалия, поради което и като се е позовал на даденото тълкуване с ТР №1/21.06.2018 г. по т.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК е счел, че К. К. не е легитимиран да получи обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от смъртта на неговия брат П. К., и предявеният от него иск е неоснователен. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Касаторите не са формулирали материалноправен или процесуалноправен въпрос. Именованото от тях „Изложение на касационните основания“ не съдържа ясна и точна формулировка на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, а единствено преповтаря оплакванията по касационната жалба, че решението в обжалваните му части противоречи на практиката на ВКС по ППВС 4/1968г. Съобразно задължителните указания по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос. ВКС не е длъжен да го извежда от изложението към касационната жалба, а може само да го поясни и конкретизира. Липсата на посочен матералноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, съобразно разясненията по задължителния тълкувателен акт, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Дори да се приеме, че изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа, макар и непрецизиран, въпрос за критериите за определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД, то касаторите не обосновават допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса за релевантните обстоятелства за определяне на справедлив размер на обезщетението за търпените от ищците неимуществени вреди е налице задължителна съдебна практика по соченото от касаторите ППВС 4/1968г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г., ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т.д. № 2979/2013 г., ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, и др. Съобразно даденото с ППВС 4/1968г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при причиняването на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, възрастта на близкия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз и в решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 34 от 27.03.2020г. по т.д. № 1160/2019г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 242 от 12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 101 от 03.07.2014г. по т.д. № 4391/2013г. на ВКС, ТК, II TO и други, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение и не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, а имат спомагателен характер и подлежат на съобразяване при формиране на размера на обезщетението като израз на икономическите условия към релевантния момент - момента на настъпване на увреждането. В настоящия случай при определяне на конкретния размер на обезщетението въззивният съд, противно твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Размерът на обезщетението е определен при отчитане от решаващия съдебен състав на възрастта на починалия, на общественото му положение, възрастта на претендиращия обезщетение роднина, както и на особеностите на техните отношения – взаимопомощ, полагани грижи. Обезщетението е съобразено и с обществено - икономическите условия в страната, съществували към датата на ПТП, като съдът изрично е посочил, че съобразява, датата на която е настъпила смъртта като релевантен фактор при определяне размера на справедливото обезщетение. Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд досежно правото на обезщетение и размера на последното представлява оплакване за необоснованост на обжалваното решение и съставлява основание за касиране на атакувания акт като неправилен, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. Предвид изложеното настоящият състав на съда приема, че въззивният съд не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС и касация не следва да бъде допускана по този правен въпрос на заявеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При този изход право на разноски има ответникът. Не прави искане и не доказва извършването на такива, поради което разноски не следва да бъдат присъждани с настоящото определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение