Определение № 4861 от 28.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1146/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. М. К. срещу решение №.5854/16.11.23 по г.д.№.5271/23 на СГС, ІІ Гс., с което е потвърдено реш.№.3611/9.03.23 по г.д.№.38655/23 на СРС, ІІ ГО, 62с., за отхвърляне на предявените от касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1-т.3 КТ, със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна „Терем холдинг“ЕАД оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че ищцата е работила на длъжност „сътрудник на изпълнителния директор“, впоследствие променена на „изпълнителен секретар“, отдел „Административна дейност“ /безспорно единствена/ в ответното дружество, като трудовото й правоотношение е било законосъобразно прекратено на основание чл.328 ал.1 т.2 КТ поради „съкращение в щата“. Съдът е изследвал предпоставките за законност на уволнение на това основание - 1/ да е налице премахване, считано от един определен момент за в бъдеще, на отделни длъжности от утвърдения общ брой на работниците или служителите в предприятието или учреждението поради преустановяване на съответстващите им трудови функции, 2/ съкращението да е реално, 3/ да е налице към момента на уволнението - датата на уволнението трябва да съвпада или да следва датата, на която е извършено реалното фактическо съкращаване, и 4/ да е извършено по съответния ред и от компетентния орган – и е намерил, че те са налице. Отразено е, при позоваване на ТР №.5/19, ОСГК на ВКС, че под „съкращаване на щата“ се разбира фактическо премахване на съответната трудова функция като длъжност или щатна бройка; когато се съкращава единствената щатна длъжност /трудова функция/, работодателят може да уволни съответния работник или служител, който я заема, или да направи подбор между него и друг /други/, заемащ близка или сходна длъжност - т.е. подборът не е задължителен; съдът е компетентен само да провери законността на уволнението към момента на извършването му – а не имало ли е обективна необходимост или не от такава промяна или налице ли е противоречие със социалното предназначение, като тези обстоятелства са без значение за преценката дали работодателят е действал при злоупотреба с право. В разглежданата хипотеза заеманата от ищцата длъжност е била съкратена с ново щатно разписание, в сила от 15.12.21, съкращението предхожда по време уволнението /предизвестието и заповедта за уволнение са връчени на 2.06.22 и 3.06.22/, извършено е от компетентен орган и е реално. Възражението за фиктивност на съкращението в щата е намерено за неоснователно, като е посочено, че такава е налице, когато се премахва длъжността като наименование, но се запазва трудовата й функция в съществените й права и задължения като съдържание на новооткрита длъжност, както и ако има промяна само в наименованието на длъжността, а не и в съществените й функции. В случая при съпоставка на двете щатни разписания не се установява, а и няма доводи в тази посока, да е налице новосъздадена длъжност, чиито съществени функции и задължения да са като на заеманата от ищцата, но с променено длъжностното наименование. От друга страна реално съкращаване на щатна бройка за определена длъжност е налице не само при отпадане на трудовите й функции, но и когато се премахва щатна бройка за определена длъжност без те да отпадат – ако част от тях се запазват и преминават към друга длъжност или трудовите функции изцяло се разпределят между други длъжности /“съкращаване на щата“ по смисъла на чл.328 ал.1 т.2 КТ има тогава, когато престава да съществува трудовата функция за съответната длъжност-няма значение дали изпълнението на тази функция е разпределено между други (назначени отпреди това) служители или отпада изцяло, тъй като не е необходима на работодателя - съкращаването на щата е реално, когато служителите, изпълняващи тази функция, намаляват в резултат на промяната в щата/; промяната на щатните бройки е въпрос на целесъобразност за работодателя и не подлежи на съдебен контрол- суверенно негово право е да променя щата както прецени. Във връзка с възражението за злоупотреба с право е отразено, че доколкото се твърди, че причина за недобросъвестното поведение на ответника и уволнението е подадена от ищцата жалба до Инспекцията по труда, а впоследствие и до Комисията за защита от дискриминация /КЗД/ срещу изпълнителния директор, несъмнено такава жалба е била подадена и според произнасянето по нея не се приема за установено, че изпълнителният директор на ответното дружество е извършил нарушение по чл.5 ЗЗдискр -сексуален тормоз спрямо ищцата. Решението на КЗД е прието за необвързващо съда, ценено е с останалите доказателства и е намерено, че съвкупната преценка на доказателствения материал не установява по безсъмнен начин осъществен сексуален тормоз. Противоречиви са и твърденията на самата ищца относно действията, които са извършени спрямо нея и които тя квалифицира като такъв /в исковата молба се описва един механизъм на извършване, а във въззивна жалба - действия, далеч по-интензивни и настоятелни по характер/. Посочено е, че злоупотреба с права от страна на работодателя в хипотезата на процесното уволнително основание е налице, когато се установи, че единственото му желание е чрез законово допустими средства да постигне една единствена цел-прекратяване на трудовия договор с конкретен служител или работник. Важно е дали е оборена добросъвестността на работодателя - по пътя на пълно главно доказване да е установено, че правната възможност по чл.328 ал.1 т.2 пр.2 КТ е използвана целенасочено - единствената цел, преследвана с промените в щатното разписание, е уволнение на конкретен служител. В случая в рамките на производството не са установени факти и обстоятелства, които да обосноват извод за недобросъвестност от страна на работодателя и промените в щатното разписание да са направени единствено с цел уволнението на ищцата. В тази връзка въззивната инстанция е споделила изцяло мотивите на първоинстанционния съд /в това число препращайки към тях/, че установените с оглед свидетелските показания обстоятелства безспорно сочат на нов ред, въведен от изпълнителния директор след постъпването му, относно осъществяване на срещи с него и регулярност на докладваната му входяща и изходяща поща; не се установява, обаче, предприемането на действия с цел ограничаване достъпа на служителите до изпълнителния секретар и кабинета му-достъпът до него с цел оставяне на документи за администриране към изпълнителния директор не е бил ограничаван, не е било предприето планираното преместване на деловодството, не се установява което и да е от предприетите действия по реорганизация да е било извършено с цел ограничаване на този достъп. От друга страна никой от разпитаните свидетели не е възприел непосредствено сочените от ищцата събития във връзка с твърдяния сексуален тормоз и макар да не съществува пречка пълно и главно доказване да се проведе и изцяло въз основа на косвени доказателства - стига те да изграждат такава верига, че безпротиворечиво да установяват твърдените обстоятелства - в случая такова не е проведено /налице е несъответствие между показанията на свидетели на ищцата, те са с прекратени отношения с ответното дружество и по повод техни сигнали и молби са висящи спорове, вкл. пред съд, като същевременно се кредитират показанията на свидетелите на ответника, че с оглед постигане на целта за намаляване на служителите, заети с административна дейност, за сметка на тези, чиято дейност е свързана с реализиране приходи за дружеството, на ищцата първо е било предложено прекратяване на трудовото правоотношение срещу обезщетение, което предложение тя не е приела, и след получаването му е излязла в болничен (предложение в сочения смисъл е приложено към представените от Инспекция по труда преписки, съдържащи сигналите на ищцата)/. От ангажираните доказателства не се установява трудовото правоотношение да е прекратено по причини, стоящи извън уволнителното основание. При това положение въззивната инстанция е заключила, че, при липсата на доказателства както за извършен акт на сексуален тормоз, така и за превратно упражняване на правомощията от страна на работодателя, целта на което е единствено уволнение на ищцата, а не оптимизиране на работния процес, възражението за злоупотреба с право е неоснователно. Доколкото В.К. е оспорила въведеното в отговора на исковата молба от работодателя твърдение, че преди пристъпване към уволнение на процесното основание на нея редовно и надлежно й е връчено предложение по реда на чл.331 КТ – с твърдения, че е била в продължителен отпуск по времето, когато се твърди да й е отправено, това възражение е намерено за неоснователно. Посочено е, че ищцата действително е била в болничен поради временна неработоспособност, но само за периода 07.12.21-13.12.22, тъй като издадените за останалия период болнични листове са били отменени. С оглед на това предприетите от работодателя действия за уволнение по чл.328 ал.1 т.2 предл.2 КТ на 02.06.22 не са били извършени в период, през който е трябвало да постъпи становище от страна на ищцата, не са били предприемани други действия по освобождаването й на други основания – и следователно уволнението й е законосъобразно. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанията на чл.280 ал.2 пр.2 и пр.3 ГПК и общо на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Следва ли съдът да се произнася по друго основание, което не е заявено в петитума на исковата молба или във въззивната жалба?“ /реш.№.34/11.08.16 по т.д.№.3107/14, ІІ ТО, реш.№.16/24.03.11 по т.д.№.354/10, І ТО, реш. №.306/29.06.11 по г.д. №.961/10, І ГО, ППВС 1/85, ТР 1/01, реш.№.55/3.04.14 по т.д.№.1245/13, І ТО/; 2. „Допуснал ли е въззивният съд съществени нарушения на материалния закон, изразяващи се в грешка при тълкуване и прилагане на материалния закон?“/реш.№.159/22.02.16 по т.д.№.1871/14, ІІ ТО, реш.№.71/2407.13 по г.д.№.284/12, ІV ГО, реш.№.70/7.07.20 по г.д.№.2550/19, ІІ ГО, реш.№.498/13.01.12 по г.д.№.1561/10, ІV ГО, реш.№.163/4.07.12 по г.д.№.1062/11, ІІІ ГО/; 3.“Длъжен ли е въззивният съд да постави на самостоятелна преценка доказателствата по делото като изгради собственото си становище относно неговото разрешаване, да изложи мотиви относно възраженията и доводите във въззивната жалба, да обсъди всички приети по делото от първоинстанционния съд доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи дали кредитира и в коя част свидетелските показания? Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба, да изложи собствени мотиви по спора, да обсъди събраните по делото доказателства във връзка с тези доводи в своето решение?“ /ТР 1/13 от 9.12.13 по тълк.д.№.1/13, ППВС 1/13.07.53, реш.№.40/4.02.15 по г.д.№.4297/14, ІV ГО, реш.№.324/22.04.10 по г.д.№.1413/09, ІV ГО, реш.№.159/22.02.16 по т.д.№.1871/14, ІІ ТО, реш.№.20/9.02.17 по г.д.№.2885/16, ІV ГО, реш.№.118/11.01.21 по г.д.№.665/20, ІІ ГО, и др./; 4. „Ползва ли се невлязлото в сила решение с установително действие между страните относно общи факти във връзка с друг спор между страните с различна правна квалификация? Допустимо ли е въззивният съд да изгради вътрешното си становище по спора единствено въз основа на друго решение между страните, което е с друг предмет? Несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество с предмета на правния спор и установеното от събраните по делото доказателствен материал поради допуснати грешки при формиране на вътрешното му убеждение води ли до необоснованост на съдебния акт и порок ли е обуславящ неговата неправилност?“ /ППВС 1/85, т.12 ТР 1/17.07.21, ТР !/17.07.91/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Първият въпрос е неотносим. Той не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция, а и не съответства на обстоятелствата по делото. Задава се в контекста на твърдения, че недопустимо е изследвана процедурата по чл.331 КТ, болничните листове /производството по отношение на които все още е и висящо/ са въведи поради вписаната в тях диагноза „разстройство в адаптацията“ с оглед твърденията за сексуален тормоз, а произнасянето, че ищцата не е била в отпуск по болест за периода 13.12.21-1.06.22 и че е извършила нарушение на трудовата дисциплина, въз основа на което се прави извод, че периодът е изтекъл, е произнасяне по непредявен иск. Съдът не се е произнесъл по непредявено с исковата молба основание – напротив, изложил е мотиви по оплакванията в исковата молба, поддържани и с жалбата, във връзка с които се атакува уволнението като незаконосъобразно. Доколкото е обсъждана и законосъобразността на издадените болнични листове и отсъствието на ищцата от работа от момента на твърдяното от ответника връчване на предложението по чл.331 КТ, това е направено в контекста на доводите й за неспазване на процедурата по тази разпоредба, възраженията на ответника и противопоставената им защитна теза. Това обсъждане не се отразява на допустимостта на решението, респективно не води до неговата недопустимост. Предвид изложеното въпросът не съставлява годно общо основание по чл.280 ал.1 ГПК, не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване при условията на тази разпоредба, като не е налице и твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 пр.2 ГПК, доколкото не са налице пороци, водещи до недопустимост на въззивното решение. Вторият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираният от касатора въпрос не е общ и абстрактен, какъвто визира чл.280 ал.1 ГПК. Той е фактически, конкретен въпрос по делото, чийто отговор може да се даде след анализ на доказателствата при решаване на спора по същество, с акта по същество - решението, а не в настоящата фаза на селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ГПК. Предвид изложеното не е налице годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и съответно сочената хипотеза на тази разпоредба. Съгласно цитираната във връзка с третия въпрос задължителна практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; въззивният съд е длъжен да изложи собствени доводи във връзка както с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, така и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с тези доводи; процесуалната възможност за препращането към мотивите на първоинстанционния съд не го освобождава от задължението му да се произнесе и да формира собствени изводи по доводите за неправилност, изложени жалбата. Въззивната инстанция е обсъдила събраните по делото доказателства, в това число инкорпорирайки мотивите на първата инстанция и правейки ги свои, като е изложила и собствени мотиви по предмета на спора. Посочила е кои факти намира за установени и защо, респективно защо намира тезите на жалбоподателя, развити в жалбата му, за неоснователни. Обсъдила е както оплакванията във връзка с липса на реално съкращение в щата, позовавайки се и на практика на ВКС относно това кога е налице фиктивно и реално съкращение и в кои хипотези работодателят е задължен да извърши подбор /макар че изрични оплаквания с оглед приетото от първата инстанция относно подбора не са въведени в жалбата/, така и доводите относно твърдяната злоупотреба с право и процедурата по чл.331 КТ. Доколкото е споделила изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно довода по чл.8 ал.1 КТ, е препратила на основание чл.272 ГПК към тях и ги е инкорпорирала в решението си. Допълнително е изложила и свои мотиви, в това число кога има злоупотреба с право и защо в случая намира, че такава не е налице. Приела е, че при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не се установява по безсъмнен начин сексуален тормоз, самите твърдения на ищцата в тази връзка са противоречиви, а и не се установяват факти, които да обосновават извод за недобросъвестност на работодателя - че промените в щатното разписание да са направени единствено с цел уволнение на ищцата. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация по критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза селекция по тях. Предвид изложеното не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 ГПК. Четвъртият въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви в тази връзка; той е общотеоретичен и съставлява питане към касационния съд, а не въпрос, по който се е произнесла първата инстанция. Предвид изложеното е неотносим, не е свързан с решаващата воля на съда и не може да обоснове допускане до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Само за пълнота следва да се отбележи, че доколкото СГС е отбелязал какъв е изхода на предявен със сходни оплаквания спор пред КЗД, той не е приемал, че е обвързан от него. Напротив, решаващият мотив за отхвърляне на иска е свързан с това, че от събраните по делото доказателства и съвкупната им преценка не се установяват твърдяните пороци на уволнението, респективно при липсата на доказателства както за извършен акт на сексуален тормоз, така и за превратно упражняване на правомощията от страна на работодателя-чиято цел е единствено уволнение на ищцата, а не оптимизиране на работния процес-възражението за злоупотреба с право е намерено за неоснователно. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на ответната страна се дължат на основание чл.78 ал.3 ГПК направените пред касационна инстанция разноски в размер на 2560лв. платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,