Определение № 1305 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3757/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Е. Х. М., подадена чрез пълномощник адв.Й. Б. от АК-К., срещу въззивното решение № 67 от 15.04.2022 г. по в. гр. д. № 462/2021 г. на ОС – Кюстендил. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, както в частта по иска, така и в частта по чл.248 ГПК. Моли въззивното решение да се отмени и предявеният иск да се отхвърли, вкл. и искането за разноските. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответницата в производството Н. И. Я., чрез пълномощника си адв.М. П. от САК, оспорва жалбата с писмен отговор. Претендират се разноски по реда на чл. 38, ал.2 ЗАдв. за адв.П.. Ответникът в производството И. Х. М. не е депозирал становище по касационната жалба в срока по чл. 287, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима. Делото е било за трети път пред въззивния съд, след като два пъти са били обезсилвани постановените предходни две първоинстанционни решения - по гр.д. № 1093/2016 г. на РС-Дупница и по гр.д.№ 478/2018 г. на РС-Дупница, и делото е връщано на първоинстанционния съд за разглеждане само на предявеният от Е. М. против Н. Я. и И. М., отрицателен установителен иск, че ответниците не притежават изцяло или в идеални части собствеността върху описания поземлен имот номер *, ведно с построената в имота еднофамилна жилищна сграда. С обжалваното сега въззивно решение (трето въззивно решение по делото) са потвърдени решение № 260215/13.05.2021 г. и определение № 260545/17.06.2021 г. по чл.248 ГПК, двата акта постановени по третото първоинстанционно разглеждане на спора в гр.д. № 458/2021 г. на РС-Дупница. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения с исковата молба от Е. М. против Н. Я. и И. М., отрицателни установителни искове с основание чл.124, ал.1, вр. чл.440 ГПК, за признаване на установено по отношение на ответниците, че никой от тях не притежава изцяло или в идеални части, собствеността върху поземлен имот № *, попадащ в кв. 11, с площ от 170 кв.м. по скица, който имот попада в парцел * - * по регулационния план на [населено място], утвърден със заповед № 147/29.12.1987г., ведно с построената в имота еднофамилна жилищна сграда, при граници и съседи: парцел *-*, парцел * – *, парцел * -*, парцел, *-*, като е осъдил ищцата да заплати на ответницата Я. 1 600 лв. разноски за адвокатски хонорар. Също така с последващо определение № 260545/17.06.2021 г. по реда на чл.248 ГПК, първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на ищцата за изменение на решението в частта за разноските. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че по делото не е спорно, а и се установява от събраните доказателства, че по воденото между двамата ответници делбено гр.д.№ 1024/2010 г. на РС-Дупница, е било постановено решение от 16.11.2012 г., с което е допуснат до делба поземлен имот № *, попадащ в кв. 11, с площ от 170 кв.м. по скица, който имот попада в парцел * – * по регулационния план на [населено място], утвърден със заповед № 147/29.12.1987 г., ведно с построената в имота еднофамилна жилищна сграда, при граници и съседи: парцел *-*, парцел * – *, парцел * -*, парцел, *-*, между съделителите И. М. и Н. Я., при квоти 2/3 ид.ч. Н. Я. и 1/3 ид.ч. за И. М.. Във втората фаза на делбата е постановено съдебно решение от 04.04.2014 г. по същото дело, с което делбените имоти са изнесени на публична продан. След приключване на делбеното производство е издаден изпълнителен лист от 09.12.2015 г., по който е било образувано изпълнително дело № 576/2015г. на ЧСИ М. Д., със страни Н. Я. - взискател и И. М. - длъжник. Насрочената публична продан по това изпълнително производство е спряна от съдебния изпълнител въз основа на обезпечителна заповед по ч.гр.д. №218/2016 г. Ищцата Е. М. се явява трето за изпълнението лице, което сочи себе си за собственик на имотите, предмет на изпълнението, въз основа на констативен нотариален акт от 07.03.2016г. № 59, том. І, рег. № 0712, дело № 52/2016 г. на нотариус С. М., с която е призната за собственик на основание правоприемство по наследство и давностно владение на имотите, предмет на публичната продан. Въззивният съд е приел, че ищцата е установила така правния си интерес от иска, при което същият се явява допустим. Първоинстанционното решение е счетено за валидно и допустимо, а направените с въззивната жалба на ищцата оплаквания в тази насока са намерени за неоснователни, по подробно изложени от въззивния съд мотиви. По съществото на спора е установено от въззивния съд, че А. М., починал на 04.02.1961 г., е бил собственик на процесния недвижим имот (дворно място с къща). Същият е оставил законни наследници съпруга С. М., починала на 21.11.1976г., и дъщеря Д. А. Ц., както и наследниците по право на заместване на починалия му син П. А. М., починал на 23.09.1944 г., и наследници на сина Б. А. М., починал на 13.01.1890 г. (вярната година, посочена в у-нието за наследници е 1980 г.). П. А. М., починал на 23.09.1944 г., е оставил наследници съпруга Г. М., починала на 20.07.1995 г., Й. П. Т.- дъщеря, и С. П. М.- син, починал на 14.06.1996г., и оставил последният наследници А. С. Б., Г. С. П. и П. С. П.. Наследници на Б. А. М. са съответно В. Б. Г., П. Б. М., М. А. М., А. И. М., Н. Г. Л., П. М., И. М., Е. М. и В. М.. Установено е, че с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит чрез давностно владение и наследство, № 5, том. І, нот. дело № 5/12.01.2006 г. на нотариус Л. С., В. Б. Г., А. И. М., П. М., И. М., Е. М. и В. М. (т.е. част от установените наследници на Б. А. М.) са признати за собственици по давностно владение и наследство на процесния имот. Впоследствие, с договор за покупко-продажба, обективиран в н.акт № 6, том І, рег. № 255, н.д.№ 6/13.01.2006 г. на нотариус Л. С., В. Б. Г., А. И. М., П. М., Е. М. и В. М. са продали на И. М. 15/16 ид. ч. от процесния имот. С нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по наследство и давностно владение № 10, том. І, нот. дело № 9/23.01.2006 г. на нотариус С.М., Д. А. Ц. била призната за собственик на 1/3 ид.ч. от процесния имот, а Й. П. Т., А. С. Б., Г. С. П. и П. С. П. (т.е. установените наследници на П. А. М.) са признати за собственици общо на 1/3 ид.ч. от процесния имот. Всички те са дарили на Н. Я. собствените си 2/3 ид.ч. от процесния имот, с договор за дарение, обективиран в н.акт № 17, том І, рег.№ 0245, н.д.№ 15/30.01.2006 г. на нотариус С. М.. Установено е, че придобитата собственост по силата на посочените по-горе договори, е била надлежно декларирана, вкл. от ответниците Н. Я. и И. М. за периода от придобиването – до сега, като и ищцата е декларирала собствеността си за периода 24.02.2016 – 09.03.2016 г. и от 09.03.2016 г. до сега, като посочените лица са платили и данъчните си задължения за това. От заключението на приетата по делото СТЕ e установено, че в действащия регулационен план на [населено място], одобрен със Заповед № 147/29.12.1987 г., нанасянето на пл. № * е станало с решение на комисията по чл. 71 от ППЗТСУ /отм./ от заседанието й на 26.11.1987 г. По предходния план на [населено място], одобрен със Заповед № 2715/04.04.1960 г., на ПИ * съответства имот пл. № * в кв.17, а в имота преди 1960 г. е имало три сгради, (оцветени в жълто) означени със сигнатурата „ПЖ”-паянтово жилище и „ПС” - паянтова стопанска, от които е запазена само сградата, означена със сигнатурата „ПЖ”, находяща се на границата с ПИ *, която сграда, по данни от собствениците, е изградена около 1956 г. със застроена площ от 29,6 кв.м., пристроена през 1982 г. с площ 8.6 кв.м. При така установените факти, въззивният съд е заключил, че част от наследниците на собственика А. М., а именно Д. А. Ц., Й. П. Т., А. С. Б., Г. С. П. и П. С. П., при условията на чл. 5, ал. 1 и чл. 10, ал. 1 ЗН, са придобили общо 2/3 ид.ч. от процесния имот, при което същите валидно са дарили притежаваните от тях 2/3 ид.ч. от процесния имот на ответника Н. Я.. Изложени са мотиви, с които е отречена възможността процесният имот да е владян само от наследници на Б. М., защото събраните свидетелски показания сочат, че процесният имот е стопанисван назад във времето както от наследници на на Б. А. М. така и от наследници на П. А. М., и макар наследници на Б. А. М. да са живели в имота след 1980 г., то не се установило по делото с допустимите по ГПК средства, те да са променили намерението си и да са започнали да владеят само за себе си, и това променено отношение към имота да е станало достояние на другите съсобственици, защото всички наследници са владелци всеки на собствената си идеална част от имота и държатели на идеалните части на останалите съсобственици и сънаследници. В съответствие със посочена практика на ВКС в решения по чл.290 ГПК е прието, че както обработването и ползването на процесния имот от наследници на Б. А. М., а в последствие и от ищцата, така й декларирането по реда на ЗМДТ и плащането на данъци от ищцата, не са действия, които могат да легитимират ищцата като едноличен собственик на имота, а и същата се е разпоредила с идеалните си части от процесния имот още през 2006г., като ги е продала на брат си и ответник в настоящото производство И. М.. Въз основа на преценка на свидетелските показания, събрани в първоинстанционното производство, е прието, че от тях не се установява ищцата да е владяла процесния недвижим имот в предвидения в чл.79, ал.1 ЗС срок в периода 2006-2016 г. като свой, и да е довела това свое собственическо отношение към процесния имот до знанието на съсобствениците на имота - на ответницата Н. Я., притежаваща 2/3 ид.ч., и на брат си- ответника И. М., притежаващ 1/3 ид.ч., защото се установява, че ответницата Я. е започнала да упражнява правото си на собственост – обработвала двора, наела фирма за охрана (св.Д. и св.К.), че ответникът И. М. е отсядал в имота при връщанията си в България, като ищцата не е установила да е демонстрирала и спрямо брат си намерение да владее имота изцяло за себе си, сградата е необитаема поне от 10 г. (св.И.). За неоснователно е счетено възражението на ответника И. М., изразено в отговора му на исковата молба, че дарението, по силата на което ответницата Я. е придобила 2/3 ид.ч. от процесния имот, е без предмет, доколкото към датата на прехвърлянето прехвърлителите не притежава права в обема, предмет на дарение, респ. че имотът е придобит по давност от ищцата, защото същият, заедно с ответницата Я., са обвързани от решението в делбеното производство между тях, съгласно чл.298 ГПК. Обсъдено е и правното значение на издадения в полза на ищцата констативен н.акт № 59/07.03.2016 г., по силата на който тя е призната за собственик на процесния имот (дворно място с еднофамилна жилищна сграда в него съгласно н.акт) на основание правоприемство по наследство и давностно владение. Позовавйки се на едностранния характер на производството по издаването му, и на разясненията на ТР № 11/2013 г., ОСГК на ВКС, е прието, че нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик, като оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта, т.е. за да отпадне легитимиращото действие на акта, е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил, или е престанал да бъде собственик. И доколкото в настоящото производство не са били установени от съда данни за своене на целия имот от страна на ищцата, то изводът на нотариуса за констатирана собственост в полза на ищцата се оказва изолиран. Обсъдена е и възможността снабдяването с констативен нотариален акт за собственост да е демонстриране спрямо собственика на вещта на намерение за своене /предвид вписването на нотариалния акт/, но е прието, че от момента на издаването му, до сезирането на съда, не е изтекъл срокът по чл.79, ал. 1 ЗС, който да легитимира ищцата като собственик както на частта на ответницата Я., така и на частта на ответника М., придобити от тях по-рано. Посочено е, че такъв нотариален акт не е годен да постави начало на добросъвестно владение и да доведе до придобиване на имота с кратка 5 годишна давност, а може да постави начало само на недобросъвестно владение, срокът на което не е изтекъл от датата на този констативен нотариален акт до подаване на исковата молба в съда, поради което придобитото от ответниците по силата на дарение и на договора за продажбата на имота право на съсобственост върху процесния имот не е им е било отнето поради придобиване по давност от ищцата, и искът и следва да бъде отхвърлен изцяло. По частната жалба на ищцата срещу първоинстанционното определение по чл.248 ГПК е прието, че в делото се намират доказателства за извършването от ответницата Я. на разноски в размер на 1600 лв., като в производство по чл. 248 от ГПК е било обсъдено възражението на ищцата, че прекомерност на заплатените суми не е налице. Това възражение за прекомерност да е счетено от въззивния съд за преклудирано, защото е било направено едва с въззивната жалба, и по него първоинстанционният съд не е дължал произнасяне, но го е обсъдил, като е приел, че такава прекомерност не е налице. Въпреки приетата недопустимост на възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, въззивният съд го е обсъдил, като е приел, че данните по делото не сочат на прекомерност на заплатеното възнаграждение за адвокат на ответницата Я., с оглед фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия от адвоката, и продължителността на производството - повече от 5 г. По тези съображения обжалваното определение по чл.248 ГПК е потвърдено. Във въззивното производство разноски не са присъждани. Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в касационната жалба и в допъллнително представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, са поставени от Е. М. следните въпроси като такива от значение за изхода на спора: 1/ Задължен ли е въззивния съд да се произнесе по всички своевременно направени искания, възражения доводи, както и да обсъди всички относими доказателства и релевантни обстоятелства по делото? 2/ Допустимо ли е ищцата да не бъде признавана за собственик, без да е извършена отмяната от съда на констативния нотариален акт на М. за придобития имот по давност и по отношение на неотмяната му да фигурира влязло в законна сила решение на КОС?; 3/ Допустимо ли е второто/настоящото/ въззивно решение да възприема различни констатации от установените в действащия /неотменен нотариален акт/, при едни и същи доказателства и не представлява ли това нарушение на разпоредбата на чл.266, ал.1 от ГПК за недопустимо навеждане на нови обстоятелства във въззивното производство? Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.19 от TP № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с казуалната практика на ВКС обективирана в решение № 15/30.01.2015 г. по гр.д.№ 4604/2014 г., на ІV г.о., решение № 63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на II т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т.о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на II т.о., решение № 1022/17.03.2010 г. по гр.д.№ 552/2009 г., решение № 401/17.05.2010 г. по гр.д.№ 510/2009 г. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения: Не е налице основание за допускане касационно обжалване по формулираните от касатора въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК - поради твърдяно от касатора противоречие по тези въпроси с практиката на ВКС. Първият въпрос е относим към задължението на въззивния съд, като инстанция по същество на спора, да изложи свои мотиви, с които да посочи и обсъди доводите и възраженията на страните, при оплакване за необоснованост на обжалваното първоинстанционно решение и неправилно установени факти (чл.269, изр.второ ГПК) да обсъди всички допустими и относими към релевантните за изхода на спора факти доказателства, като основе изводите си по същество на спора на всички относими доказателства, като може да допуска и служебно съдебна експертиза, ако такава е необходима за изясняване на факти по делото с помощта на специални знания. Прегледът на мотивите на обжалваното въззивно решение не дава основание да се приеме, че въззивният съд е процедирал в противоречие с трайната съдебна практика по него, служебно известна на настоящия касационен състав, част от която е и посочена от касатора. Напротив, въззивният съд е процедирал в съответствие с нея, като не е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, макар да е счел същите за правилни, а е изложил свои мотиви по спора (изрично посочено на л.3 от решението, предпоследен абзац), подложил на собствен анализ събраните писмени и гласни доказателства, доводите и възраженията на страните както по същество на иска, така и по спора за разноските в производството по чл.248 ГПК, като е обсъдил оплакванията на ищцата във въззивната жалба и тези в частната въззивна жалба, което е изпълнил задължението си да изложи свои фактически констатации и правни изводи. Съответно по частната жалба е извършил и вменената му, съгласно разясненията на ТР № 6/2017 г. по т.д.№ 6/2017 г., ОСГТК на ВКС, преценка на правилността на определението по чл.248 ГПК изцяло, без да е обвързан само от оплакванията с частната жалба, като е преценявал дали възражението за прекомерност е допустимо да се разглежда. Ето защо по този въпрос липсва допълнителното основание за допустимост по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК - противоречие с практиката на ВКС. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби по чл.288 ГПК е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл.12, чл. 235, ал. 2 и чл.236, ал.2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства - този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при допускане на касационното обжалване. По същество с този въпрос касаторът оспорва направената от въззивния съд преценка на събраните доказателства и формираните изводи, и това представлява оплакване по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на изводите на въззивния съд, същите не могат да се обсъждат в производството по чл.288 ГПК, а едва при допуснато касационно обжалване. Вторият и третият въпроси са некоректно поставени и не намират опора в конкретните обстоятелства по настоящото дело, поради което нямат относимо и обуславящо значение по смисъла на т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, и по тях не може да се допусне касационно обжалване. С оглед разясненията на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, предпоставка за допустимостта на отрицателен установителен иск за собственост ( каквито са предявени по настоящето дело) е наличието на правен интерес от провеждането му, а такъв съществува, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. При отрицателния установителен иск за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес, като докаже фактите, от които произтича твърдяното от него право, като въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Ответникът по отрицателен установителен иск за собственост трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които правото му на собственост е могло да се породи, посочвайки и доказвайки фактите, от които това право е породено. След като правото на собственост на ищеца не е предмет на делото, то вторият въпрос се явява неотносим, защото с решението по отрицателен установителен иск съдът не признава, нито отрича, правото на собственост на ищеца, нито съдът има правомощието да отменя издаден в полза на ищеца констативен нотариален акт за собственост. Отменяването или изменяването на нотариален акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка, не е предмет на самостоятелен иск, а е изрично разпоредена законна последица от разрешаването по исков ред на породения от това спор за гражданско право, както е изяснено с ТР № 178/30.06.1986 г. на ОСГК на ВС, което е дало насока на последващата съдебна практика. Отмяната на констативния нотариален акт за собственост е последица от постановяването на съдебно решение, с което се отричат правата на титуляра на акта, без значение дали решението е по положителен или по отрицателен установителен иск за собственост (ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС, решение № 53/07.06.2017 г. по гр. д. № 3577/2016 г. на ВКС, I г.о.) т. е. когато по исков път бъде доказана неверността на извършеното от нотариуса удостоверяване на правото на собственост, като не е направено разграничение с посоченото тълкувателно решение дали претенцията срещу титуляра по такъв акт е предявена чрез положителен или чрез отрицателен установителен иск за собственост. След като в случая срещу ищцата не е предявен от някой от ответниците насрещен иск за собственост (положителен или отрицателен), то отмяната на констативния нотариален акт на ищцата не е в предмета на делото, и не е правна последица от отхвърляне на предявеният от ищцата срещу ответниците отрицателен установителен иск за същия имот, за който е издаден и констативният нотариален акт № 59/2016г. с титуляр ищцата. Въззивният съд е обсъдил дали ищцата е могла да придобие собствеността върху процесния имот (дворно място с жилищна сграда в него) по давност в периода 2006-2016 г. съобразно издаденият в нейна полза констативен нотариален акт № 59/07.03.2016 г. - който е приет да установява правният интерес от иска според твърденията й в исковата молба, съответно дали от вписването на този констативен нотариален акт до исковата молба ищцата е могла да придоби същия по давностно владение, през призмата на изследване дали след сделките от м.01.2006г., с които ответниците Я. и М. са придобили съответно 2/ 3 ид.ч. и 1/ 3 ид.ч. от процесния имот, е установено по делото спрямо ищцата да е осъществен фактическия състав на придобивната давност по чл.79, ал.1 ЗЗД и така да тя да е отнела правото на собственост на ответниците върху процесния имот. Следователно изложените от въззивния съд мотиви в тази насока са изцяло в съответствие с разясненията за предмета на делото при отрицателен установителен иск по ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, както вече бе посочено по-горе, и с тях е обсъдено защитното възражение на ответницата Я. с отговора на исковата молба, с което оспорва възможността ищцата Е. М. да е придобила по давност процесния имот след 2006 г., обсъждането на което възражение е в предмета на делото, защото чрез него ответникът оспорва възможността да е загубил правото си на собственост, защото е било придобито от ищеца в последствие. Обсъждането на това защитно възражение на ответник позволява на съда да не зачете легитимиращия ефект на констативен нотариален акт с титуляр ищеца по делото, но не и да го отмени, ако няма предявен иск за собственост срещу ищеца както сочи ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ВКС, ОСГТК Ето защо по въпрос не е налице както общото, така и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационното обжалване. Третият въпрос е фактически, а не правен въпрос по смисъла на т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. С него касаторът прави оплакване по чл.281, т.3 ГПК за необоснованост и процесуални нарушения, които не могат да се разглеждат в настоящето производство по чл.288 ГПК, поради което не е налице общото основание за допускане касационното обжалване по него. Същевременно въпросът е и некоректно поставен, защото въззивният съд не е въвел сам, както вече бе посочено по-горе при обсъждане на втория въпрос, обсъждане на доказателственото значение на констативния нотариален акт № 59/2016 г. с титуляр ищцата, а възражение срещу този нотариален акт е направила ответницата Я. с отговора на исковата молба. С посоченото ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС е прието, че нотариалният акт по чл.587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, има легитимиращо титуляра му действие, правният извод на нотариуса обаче се счита верен до доказване на противното. Такъв констативен нотариален акт може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик, като оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. В тълкувателното решение не са ограничени начините на оспорване, нито се отрича възможността това оспорване да е направено с с възражение. Често в съдебните производства именно чрез възражение се оспорват изводите на нотариуса в нотариален акт, издаден по обстоятелствена проверка. Исковото производство, за разлика от охранителното, е спорно състезателно и в него след събиране на доказателства и от двете страни се установява действителното положение. В него оспорването може да стане както при предявяване на иск за собственост, така и с възражение по предявен такъв иск. Направените изводи от въззивния съд относно опровергаване по делото на легтитимиращото действие на констативния нотариален акт с титуляр ищцата следователно са съобразени с направеното възражение на ответника Я. и със съдебната практика по чл.124 ГПК и чл.537 ГПК, което сочи и на липсата на допълнителното основание за допускане касационно обжалване по него. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените три въпроса и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Както вече бе посочено по-горе, част от въпросите не са обуславящи и нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, което изключва спрямо тях наличие на общото основание за селекция на касационните жалби. Същевременно касаторът не е обосновал и допълнителната кумулативна предпоставка за допустимост касационно обжалване по тях (както по тези въпроси, които са обуславящи и в характер на правни въпроси, така и по останалите) по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно не е обосновал с какво произнасянето по тези въпроси би имало приносно значение в правоприлагането за точното прилагане на закона при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, не е посочено кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито се твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновано съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми. Направеното общо твърдение, че това са въпроси от значение за развитието на правото, не покрива изискването за обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в т.3 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По приложението на чл.12, чл.235, чл.235, чл.124 и ч.537 ГПК е формирана трайна практика на ВКС, обсъдена по-горе, която не се нуждае от осъвременяване или промяна, което самостоятелно сочи на липса на хипотеза на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не се установява вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, същото и няма белези на очевидна неправилност. Поради това касационно обжалване на въззивното решение по същество на спора, и по спора за разноските в първата инстанция, не следва да се допуска. С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство, но такива се дължат от касатора за адвоката на ответника в производството пред ВКС съобразно чл.38, ал. 2 ЗАдв, и което адвокатско възнаграждение се определя в минималния размер от 500 лв. по чл. 9, ал. 3 НМРАВ, в приложимата към датата на договора за правна защита (10.08.2022 г.) редакция с изм. и доп. ДВ, бр. 84 от 2016 г., платима на адвокат М. П. – САК, доколкото определеният по чл.7, ал.2, т.2 НМРАВ размер според данъчната оценка, е под 500 лв. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК