Определение № 50025 от 17.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1536/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. П. Г. – лично и като законен представител на малолетната си дъщеря П. П. С., чрез пълномощника адв. В. Д., против решение № 1723/18.11.2021 г. по в.гр.д. № 2095/2021 г. на Варненския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 261907/11.06.2021 г., постановено по гражданско дело № 13357 по описа за 2020 г. на Районен съд – Варна е определен на основание чл.128 СК следния режим на лични отношения между ищците П. П. Я. и Я. С. Я. от една страна и малолетната им внучка П. П. С.: всяка първа събота на календарния месец от 10,00 до 18,00 часа, без преспиване, както и седем дни през лятото, несъвпадащи с платения годишен отпуск на майката, като е определено ищците да вземат детето от дома на майката и да го връщат обратно. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа недопустимост на въззивното решение, поради нарушение на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, евентуално - неправилност, поради нарушение на материалния закон – на чл.128 СК, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – на чл.235, ал.3 и чл.236, ал.2 вр. чл.12 ГПК и недопустимост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен твърдението за наличието на хипотезите на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК – вероятна недопустимост на решението и на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК- очевидна неправилност на решението, са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1/ Дължи ли съдът да формира мотиви по всички възражения във въззивната жалба и да обсъди всяко едно от тях отделно и да заяви защо ги приема за основателни или не, като по него се твърди противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в: ППВС № 1 от 10.11.1985 г., ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС – т. 10, както и с решение № 133 от 23.10.2019 г. по гр. дело № 3565/2018 г. на ІV г.о.; 2/ Следва ли съдът при формиране на своето вътрешно убеждение при изготвяне на мотивите си, да обсъжда всяко събрано доказателство и то в неговата цялост или е възможно да обсъди само избрани от него доказателства/доказателствени средства, съответно само част от тях и така да формира извод за съществуването или несъществуването на определен юридически факт. По този въпрос се сочи противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 248 от 07.01.2020 г. по гр. дело № 4193/2018 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 146 от 13.06.2018 г. по гр. дело № 278/2018 г. на ІV г.о., решение № 104 от 09.10.2019 г. по гр. дело № 625/2019 г. на ІІ г.о. и решение № 246 от 20.01.2020 г. по гр. дело № 4881/2018 г. на ІІІ г.о.; 3/ Следва ли съдът да събира служебно доказателства, в т.ч. да изиска изготвянето на социален доклад или друг вид доказателствени средства в защита на най-добрия интерес на децата в производство по чл. 128, ал. 1 и ал. 3 СК, като се сочи, че въззивния съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 257 от 01.07.2015 г. по гр. дело № 711/2015 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 253 от 15.02.2019 г. по гр. дело № 5011/2017 г. на ІV г.о.; 4/ Съдът, постановявайки решение, трябва ли да се съобрази със заявеното искане от ищците, изменено впоследствие в съдебно заседание и отразено в протокола от съдебното заседание. Твърди се противоречие с решение № 193 от 23.12.2015 г. по гр. дело № 1636/2015 г. на ВКС, І г.о.; 5/ Коя е първата необходима предпоставка за уважаване на иска. По въпроса се сочи противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обетивирана в решение № 291 от 28.01.2020 г. по гр. дело № 865/2019 г. на ВКС, ІV г.о.; 6/ Следва ли между ищците и внучето да съществува силна емоционална привързаност, регулярно осъществявани контакти под различни форми – обаждания, разходки, за да се определи самостоятелен режим на личен контакт или не е необходимо, като си твърди противоречие по въпроса с практиката на ВКС, обективирана в решение № 18 от 25.02.2020 г. по гр. дело № 2541/2019 г. на ІV г.о. и решение № 92 от 27.03.2019 г. по гр. дело № 4353/2018 г. на ІV г.о.; 7/ Следва ли да се определи самостоятелен режим на баба и дядо (родители на бащата на детето) извън режима на бащата, когато те заявяват, че виждат детето в режима на бащата и са съгласни да им се определи режим на личен контакт с детето по време, когато се осъществява режима на бащата. По въпроса се сочи противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 18 от 25.02.2020 г. по гр. дело № 2541/2019 г. на ІV г.о. и решение № 275 от 18.01.2019 г. по гр. дело № 799/2018 г. на ІV г.о.; 8/ Следва ли да се определи самостоятелен режим на личен контакт между баба и дядо и внуче, когато двете семейства – на прародителите и на непосредствено отглеждащия родител, живеят в непосредствена близост и не се налага да се пътува продължително време, а разстоянието между тях е само няколко минути. Сочи се противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 249 от 06.01.2020 г. по гр. дело № 351/2019 г. на ІV г.о. и решение № 140 от 10.07.2015 г. по гр. дело № 3356/2014 г. на ІV г.о.; 9/ В интерес на детето ли е да се определят 7 дни самостоятелен режим на лични отношения между баба и дядо и внуче, когато не е налице лятна ваканция, не е налице отчуждение на детето към прародителите си и то е контактно, общително с тях и в негов интерес ли е да остава да преспива, предвид ниската възраст. Твърди се противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 140 от 10.07.2015 г. по гр. дело № 3356/2014 г. на ІV г.о. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и следния въпрос: При едновременна висящност на предявен иск по чл. 59, ал. 9 СК, вр.чл. 127, ал. 2 СК от бащата против майката за изменение на определен по-рано режим на личен контакт с детето в посока на неговото увеличение и на предявен иск по чл. 128, ал. 1 и ал. 3 СК от баба и дядо (по бащина линия), срещу родителите на детето за определяне на режим на личен контакт със своето внуче или за предоставяне на възможност за реализиране на режима на бащата при неговата обективна невъзможност, съдебният спор за изменение на режима на личен контакт с бащата явява ли се обуславящ правилното решаване на спора повдигнат от бабата и дядото за определяне на режим на личен контакт с тяхното внуче, т.е. налице ли е основание за спиране или следва двете дела да се обединят и да се постанови едно общо решение по тях, за да се съобразят и двата режима – този на бащата и на бабата и дядото. Сочи се липса на практика на въпроса, поради което отговорът ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Насрещните страни – П. П. Я. и Я. С. Я., чрез пълномощника си адв. В. А., в отговор на жалбата аргументират становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата поддържат неоснователност на изложените в нея доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на въззивното решение. Въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна: С решение № 4397 от 18.10.2019 г., постановено по гр. д. № 10888/2019 г. по описа на ВРС е утвърдено постигнато между родителите на малолетното дете споразумение, съгласно което упражняването на родителските права спрямо детето П. е предоставено на майката, при която е определено и местоживеенето на детето, бащата е осъден да заплаща издръжка в полза на детето и е определен режим на лични контакти на детето с неговия баща, като до навършване на определена възраст на детето, контактите им следва да се осъществяват в присъствието на майката; по предявен от П. С. иск за изменение на определения режим на лични контакти с детето П. е образувано гр. д. № 13358/2020 г. по описа на Районен съд Варна, като по него е постановено решение, с което на бащата е определен ежемесечен режим на личен контакт с детето – всяка първа и трета седмица от месеца, от момента на навършване на детето на 6 год. с преспиване от петък вечерта до неделя вечерта, както и два пъти през лятото по 10 дни, когато майката не е в платен годишен отпуск; по подадена от В. П. Г. молба по реда на ЗЗДН е образувано гр. д. № 12629/2020 г. по описа на Районен съд Варна и е издадена заповед за незабавна защита № 260029/09.10.2020 г. и са наложени мерки по реда на ЗЗДН спрямо П. Я. С., който е бил задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо В. П. и П. С., забранено му е да ги приближава на по-малко от 100м., както и жилището и местоработата на В. П. Г. и детската градина, която посещава детето; с решение № 1347/27.07.2021 г., постановено по в. гр. д. № 331/2021 г. по описа но ОС Варна това решение е отменено в частта, с която са постановени мерки за защита по чл. 5 ЗЗДН, като неоснователна; ищците живеят в жилище, собственост на техния син, върху което им е учредено право на ползване; детето П. посещава детска градина „М.“ в [населено място], като към момента на изготвяне на доклада, поради влошените отношения между родителите и издадената заповед по ЗЗДН режима на лични отношения на П. с баща й не се изпълнява и детето не контактува и с баба си и дядо си по бащина линия; от приетото по делото заключение на СПЕ въззивният съд е приел за установено, че детето П. е спонтанно, комуникативно, търси контакт с възрастни и деца и бързо се адаптира към тях; при изследването детето е разказало, че е правило със своите баба и дядо по майчина и бащина линия почти идентични неща – игри, занимания, разходки, като акцентът в отношенията му с бабите и дядовците е върху подаръците, разходката и играта; връзката между детето и неговите баба и дядо по бащина линия не е разкъсана за момента, макар, че по-рядко персонажите "баба и дядо" по бащина линия са в психологическото поле на детето; детето е в близка доверителна връзка с родителите на майка си, като особено персонажа на баба Е. присъства във всички проекции на детето; детето е с нормално за възрастта си – 5 г. и 4 м. към дата на експертизата, физическо развитие и разполага с нужния интелектуален капацитет, който следва процеса си на развитие, със спокойно психомоторно състояние. Въззивният съд, след съобразяване на предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбите и всички събрани по делото доказателства, е приел за установено от правна страна следното: Исковите претенции, предявени в отношение на евентуалност намират правното си основание в разпоредбата на чл. 128, ал. 1 и ал. 3 СК. Въззивният съд е преценил за неоснователни оплакванията наведени в жалбата на П. и Я. Я. за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение, в частта, с която е определен режим на контакти – всяка първа събота от календарния месец от 10ч. до 18 ч. без преспиване. Споделил е напълно мотивите на първоинстанционния съд, изложени в обжалваното решение за основателност на исковата претенция и на осн. чл. 272 ГПК е препратил към тях, като е изложил съображения, че така определеният от съда режим на лични отношения в полза на бабата и дядото по бащина линия е съобразен с възрастта и особеностите на детето П.. Посочено е, че режимът осигурява интереса на детето, като дава възможност същото да се вижда с бабата и дядото по бащина линия, а общуването с тях би съхранило и доразвило връзките между тях, без това да ограничава времето, което детето прекарва с родителите. Определяне на режима, с възможност за преспиване на детето при неговите баба и дядо, както и увеличаване на дните, които то да прекарва с тях през лятото, въззивният съд е намерил за неудачно и в противоречие с интересите на детето то да прекарва достатъчно време и да има възможно по-пълноценен контакт с родителите си. По жалбата на В. П., въззивният съд е счел за неоснователно първото оплакване, наведено в жалбата за недопустимост на съдебното решение, като е приел, че в случая не е налице идентичност на страните по двете производства, както и по отношение на предмета на двете дела, поради което не е налице преюдициалност на едното производство по отношение на другото. Освен това при изменение на обстоятелствата и съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 9 СК определените мерки по чл. 59, ал. 2 и ал. 3 СК относно отношенията на децата с техните родители могат да бъдат изменени. Въззивният съд е счел за неоснователни и останалите наведени във въззивната жалба оплаквания. Посочено е, че интересът на детето с оглед правилното му психическо и емоционално развитие, налага то да контактува с близките си както по майчина, така и по бащина линия, като този интерес не се предполага, а е подлежи на преценка от съда. За недоказани е намерил наведените от майката възражения - че бабата и дядото на детето П. нямат възпитателски качества, че не са в състояние да се грижат за детето и то изпитва напрежение, когато контактува с тях, тъй като не е свикнало с тях и е силно привързано към майка си, че прародителите и след раздялата на родителите на детето не са се интересували от детето и че целите, които преследват с предявяване на иска са други, а не контакт са детето. Въззивният съд е приел, че не се установява от представените по делото доказателства наличието на здравословни проблеми у П. и Я. Я. и или данни за други пречки и обстоятелства, които не биха им позволили да обгрижват дете на около 6 години, за период около седем часа, един път месечно и за 5 последователни дни един път в годината. Не се установяват и наведените от майката на детето твърдения, че ищците нямат желание да контактуват с детето. Въззивният съд е счел за недоказани и твърденията, че ищците нямат нужните качества, капацитет и умения да отглеждат малко дете, като контактите и престоят на детето при тях би поставил в опасност физическото, психическото и нравствено развитие на детето. За да обоснове тези си изводи, съдът е взел предвид социалния доклад, представен по делото, заключението на СППЕ, както и събраните гласни доказателствени средства, установяващи, че детето контактува спокойно с баба си и дядо си по бащина линия и последните полагат адекватни грижи за него, когато то е при тях. Прието е, че независимо от влошените отношения, които съществуват между ищците и майката на детето, от ангажираните по делото доказателства не се установяват и твърденията, че дядото и бабата на детето са се дезинтересирали от детето. Прието е, че обстоятелствата, че ищците не са пожелали да се ангажират с грижи за детето за по-продължителни периоди и в определени случаи са отказвали да гледат детето или то да остане в техния дом с преспиване, не обосновават извод, че те не желаят да поддържат контакт с него. В тази връзка е съобразен и факта, че такива контакти вероятно не са търсени и по повод спазването заповедта за защита, издадена по реда на ЗЗДН и решението, с което са били наложени мерки по ЗЗДН в периода до отмяната на същото. Въззивният съд е приел за недоказани твърдението на ответницата, че режима на лични отношения на бащата с детето се осъществява в дома на ищците. Следва да се има и предвид, че бащата има право на преценка и избор как ще прекарва времето с детето и дори да го води при бабата и дядото за повече време и в рамките на режима на личен контакт, това не означава, че занапред ще продължи да го води там. Въззивният съд е посочил, че е следвало да бъдат отчетени от първата инстанция особеностите на детето, произтичащи от възрастта и възможностите му да комуникира, включително и с непознати лица. Изводът на въззивната инстанция е, че определеният от районния съд режим е изцяло съобразен с това - краткотрайни срещи, без ограничения в мястото и присъстващите лица. В тази връзка за неоснователни са преценени и оплакванията в жалбата, че при определяне на режима се ограничава личната свобода на детето и тази на майката. Въззивният състав е счел, че при определянето на режима съдът се е ръководил от най-добрия интерес на детето, за което предвид ниската му възраст не е удачно детето да се откъсва от майката за продължителни периоди от време, като по този начин се ограничава и времето, което прекарва с нея и бащата, но интересът на детето изисква срещи и общуване с неговите баба и дядо. В заключение, въззивният съд е приел, че режим от около 7 часа месечно и пет последователни дни с преспиване един път в годината в полза на П. и Я. Я., в никакъв случай не би ограничил родителстването и времето за лични контакти на ответниците с детето. Посочено е също така, че според събраните по делото доказателства, интересът на детето изисква определянето и спазването на режим на контакти с баба и дядо, а лишаването от такива, би довела до последици с неблагоприятен за детето характер, нещо което не бива да се допуска. Разбира се, позволят ли си бабата и дядото застрашаващо интереса на детето поведение, то следва да имат предвид, че постановеното решение може да бъде изменено, като режимът на отношения на детето П. с тях би бил преценяван от съда отново с оглед изменените обстоятелства, като бъде стеснен, включително и преустановен. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение. Не обосноват такова и формулираните от касатора въпроси в хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като съображенията на касационната инстанция са следните: Неоснователен е довода на касатора, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, тъй като въззивният съд е следвало да спре производството по делото до приключване с влязло в сила решение на производството по гр.д. № 13358/2020 г. по описа на Районен съд Варна с предмет иск по чл. 59, ал.9 СК, предявен от бащата на малолетното дете, но не го е сторил. На първо място следва да се посочи, че съгласно разясненията, дадени по т.1 от ТР № 1/09.07.2019 г. по т.д. №1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство, като обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения – така е прието в мотивите на ТР № 2/19.11.2014 г. по т.д. №2/2014 г. и ТР № 8/07.05.2014 г. по т.д. № 8/2013 г. на ОСГТК. Посочено е, че в тълкувателните мотиви по т.5 на ТР № 7/31.07.2017 г. по т.д. № 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението от между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. От това следва, че връзката между делата, която има предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценката на съда по двете дела. В конкретния случай тези условия категорично не са налице по отношение на делата с предмет иск по чл.128 СК и иск по чл.59, ал.9 СК, които са от категорията на спорната съдебна администрация, при решаването на които съдът прави преценка за целесъобразност и при които при изменение на обстоятелствата, по молба на единия родител или служебно може да измени постановените по-рано мерки и да определи нови. Не е налице и квалифицираната форма на неправилност на обжалвания съдебен акт, доколкото липсва порок, установим пряко и единствено от мотивите на решението, изразяващ се в „тежко нарушение“ на материалния закон или на процесуалния закон или явна необоснованост. За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС. По първи и втори въпрос има решаващо произнасяне на въззивната инстанция и същите са обусловили изводите й, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на Върховния касационен съд, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд. Налице е константна практика на Върховния касационен съд, постановена по реда на чл. 290 ГПК, в която еднозначно се приема, че за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Противно на доводите на касатора, въззивният съд е процедирал в съответствие с тази съдебна практика, вкл. цитираната от касатора. По отношение на трети и четвърти въпрос не е налице решаващо произнасяне на въззивната инстанция, т.е. въпросите нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото не са обусловили решаващата воля на съда. Относно третия въпрос следва да бъде посочено още, че въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС относно прилагане на принципа за „най-добрия интерес на детето“. Следи се на първо място за интереса на детето и едва, ако исканите мерки за лични контакти с баба и дядо, са в интерес на детето, съдът постановява такива. Легалната дефиниция за „най-добър интерес на детето“ се съдържа в нормата на §1, т. 5 ДР ЗЗДет., като константната съдебна практика на ВКС е изяснила, че интересът на детето е то да се отглежда и възпитава по начин, който му осигурява нормално физическо, умствено интелектуално, нравствено и социално развитие; който му осигурява съобразено с нуждите и наклонностите му образование и възпитание, който го подготвя за живота като отговорна и самостоятелна личност, но най-вече по начин, който му осигурява адекватно упражняване и съхраняване на личните му и имуществени права и интереси и му обезпечава нормално участие в гражданския оборот. За да достигне до извода, че е в интерес на детето то да контактува с неговите баба и дядо, въззивният съд подробно е обсъдил и взел предвид всички конкретно установени по делото обстоятелства, каквито са: съществуващите в семейството конкретни отношения между отделните му членове, здравословното състояние на бабата и дядото, възрастта на детето, способността на прародителите да полагат адекватни грижи за внучката им по време на личните им контакти съобразно с образователните, интелектуални, емоционални, физически и други потребности на детето, както и налице ли са каквито и да било вредности, които могат да възникнат при осъществяването на един такъв режим на лични контакти между детето и неговите прародители и чието евентуално наличие би поставило съответното дете в неоправдан риск. Процедирайки по този начин въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 147 от 28.07.2022 г. по гр.д. 4889/2021 г., в което е даден отговор на въпроса кои обстоятелства следва задължително да вземе предвид съдът, за да се произнесе по чл. 128 СК в най-добрия интерес на детето. Петият въпрос е повдигнат общо и хипотетично, поради което няма характер на правен въпрос. По отношение на шестия въпрос също не е налице общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въпросът е неотносим към конкретния правен спор и съответно не е обусловил правните изводи на въззивния съд за уважаване на иска. Въпроси с № 7, 8 и 9 са Фактически - такива по съществото на спора, доколкото касаят правилността на въззивното решение и възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, поради което нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не подлежат на разглеждане в настоящото производство по чл. 288 ГПК. С оглед приетото от въззивния съд може да се достигне до извода, че формулираните в изложението въпроси са повдигнати в контекста на собственото виждане на касатора за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато. При липса на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване не следва да бъде разглеждана и сочената допълнителна такава. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса налице ли е обусловеност между делата по иск по чл.128 СК и по иск по чл.59, ал.9 СК, не е надлежно обосновано. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано, касаещо непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Такива съображения липсват в изложението, а искането за допускането на въззивното решение до касационно обжалване е аргументирано с доводите за недопустимост на въззивното решение поради нарушаване на процесуалната норма на чл.229, ал.1, т.4 ГПК поради наличие на обуславящо дело, каквото в случая не е налице. За пълнота следва да се отбележи, че нормата на чл.213 ГПК не вменява задължение на съда служебно да съедини дела, които имат връзка помежду си в едно производство, а единствено предоставя такава възможност. В случая обжалваното въззивно решение е постановено след постановяване на решението по гр.д. № 13358/2020 г. от Районен съд Варна по предявения от бащата иск с правно основание чл.59, ал.9 СК, с което е изменен определения със споразумението по гр.д. № 10888/2019 г. режим на лични контакти на бащата с детето и очевидно е съобразено с него – постановено е личните отношения между прародителите и детето да се осъществява в един от дните, определени за упражняване на лични контакти между бащата и детето, доколкото отношенията между тях позволяват такова съвместно осъществяване. Впоследствие решението на Районен съд Варна по № 13358/2020 г. е отменено с решение от 10.12.2021 г. по в. гр.д. № 2389/21 г. и вместо него е постановено друго, с което е разширен допълнително определения със споразумението по гр.д. № 10888/19 г. режим на лични контакти, като са променени и дните от месеца, в които бащата следва да упражнява лични контакти с детето. Това въззивно решение е допуснато до касационно обжалване с определение от 01.11.2022 г. по гр.д. № 1743/22 г. по описа на ВКС и по него предстои произнасяне на касационната инстанция. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,