Определение № 85 от 09.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3653/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, вр. чл. 280 ГПК. Oбразувано е по касационна жалба на Д. М. А., чрез адв. Ц. К. и адв. Л. Л., срещу въззивно решение № 263359/25.05.2021 г. по в. гр. д. № 9054/2019 г. по описа на Софийски градски съд, IV-Д въззивен състав, с което е потвърдено решение № 96320 от 17.04.2019 г. по гр. д. № 53828/2013 г. на Софийски районен съд, 68 състав, с което е допуснато извършването на съдебна делба между З. М. А. и Д. М. А. на първи етаж на жилищна сграда № 1, с идентификатор на етажа *****, находящ се в [населено място], Столична община, район „Нови Искър“, със застроена площ 120 кв. м., при равни квоти. В изложението към подадената касационна жалба се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1. „за приложимостта на презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобственици, когато съсобствеността произтича от юридически факт, различен от наследяването и в чия доказателствена тежест е оборването й“; сочи се противоречие с тълкувателно решение № 1/2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК, решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на първо г. о.; решение № 81/11.07.2018 г. по гр. д. № 2615/2017 г. на първо г. о.; 2. „допустимо ли е съдът да възлага доказателствената тежест на лицето, което се позовава на изтекла придобивна давност, да установи, че намерението му за своене е достигнало до легитимиращото се като собственик на имота лице“; твърди се противоречие с решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на първо г. о.; решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на първо г. о.; 3. „длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК; как съдът следва да извърши преценка на свидетелските показания и анализ на същите; поддържа се противоречие с решение № 250/21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г. на първо г. о. и решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на четвърто г. о.; 4. „длъжен ли е решаващият съд да обсъди твърденията за придобивния способ и принадлежността на правото на собственост върху имот, който не е включен в делбената маса, ако с оглед правилата на формалната житейска логика между тези придобивни основания съществува зависимост“; твърди се противоречие с решение № 42/26.02.2015 г. по гр. д. № 6052/2014 г. на първо г. о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата е подала отговор на касационната жалба, като поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата по същество. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: В исковата молба са изложени твърдения, че страните са съсобственици на основание договор за дарение, сключен с нотариален акт № 162/1980 г., с който родителите им са им прехвърлили правото на собственост върху процесния имот. Ответницата е възразила, че е придобила по давност делбения имот. Било е постигнато съгласие между страните през 1994 г. първият етаж да остане за нея, а ищцата да получи втория етаж /собственост на родителите им/. Бащата М. Г. е починал през 2010 г. От събраните свидетелски показания по делото се установяват следните факти: според свидетелката Ф. /майка на страните/, тя се е развела със съпруга си през 1983 г. След като се е омъжила през 1994 г.-1995 г. дъщеря й З. А. е отишла да живее в друго населено място, а Д. А. е останала да живее на първия етаж от процесната сграда. Извършила е ремонти. Свидетелят А., разпитан във възивното производство, възпроизвежда същите обстоятелства. Посочва, че ответницата и съпругът й са живели на първия етаж, правили са ремонти. Ищцата е живяла в друго населено място. В обжалваното въззивно решение е прието, че не е доказано правоизключващото възражение на ответницата. Не е установено манифестиране на намерението за своене на идеалните части на другия съсобственик. Само по себе си извършването на подобрения не сочи на такова намерение. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първите два въпроса са обосновани с приложимостта на презумпцията на чл. 69 ЗС. Не се разкрива противоречие с цитираното решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, първо г. о. В същото е посочено, че субективният елемент на владението – намерението за своене е трудно доказуемо, защото е психическо състояние, поради което законодателят установява законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС. Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я държи за другиго. Намерението се изразява външно чрез различни действия, които фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика, или на ограниченото вещно право, чието придобиване се цели. Презумпцията ползва владелеца, а не държателя, т.е. за да се приложи презумпцията, тези действия трябва да са доказани, което не е налице в настоящата хипотеза. Съдебният акт дава разрешение при установено предаване на владението от предишния собственик, когато действа презумпцията на чл. 69 ЗС, но то не разкрива сходство с конкретния случай. Въз основа на тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК, е посочено, че разграничителният критерий между двете хипотези - кога съсобственикът владее вещта изцяло за себе си и кога владее само своята идеална част и държи частите на останалите съсобственици, е начинът, по който е установена фактическата власт. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага. Обратно – ако фактическата власт е установена на основание, което предполага владението и на другите съсобственици, тогава владеещият съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици. Горното е възприето и в решение № 81/11.07.2018 г. по гр. д. № 2615/2017 г. на ВКС, първо г. о. По делото е установено, че фактическата власт на ответницата е установена на основание, което предполага владението и на ищцата, поради което не се разкрива противоречие с представената съдебна практика. Не се разкрива противоречие и с решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на ВКС, първо г. о. В него е прието, че установената в чл. 69 ЗС презумпция ползва владелеца в отношенията му с лицето, което е притежавало правото на собственост върху вещта към началния момент на давностния срок и възлага на последния доказателствената тежест да установи, че е налице основание за упражняването на фактическата власт, т.е. че вещта е била държана за другиго. Само ако се установи наличието на такова основание, упражняващото фактическата власт лице ще следва да доказва по категоричен начин чрез пълно и пряко доказване, че е упражнявало фактическата власт за себе си, противопоставяйки на собственика на вещта това свое намерение. Когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си, презумпцията на чл. 69 ЗС намира приложение /в този смисъл е и решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на ВКС, първо г. о./. В хипотеза, при която се завладява чужд имот, не се изисква наличие на уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно. Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание, то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец. За придобиването на имота по давност в този случай не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Цитираната съдебна практика не е относима към настоящата хипотеза, в която не е установена фактическа власт върху чужд имот. Третият процесуалноправен въпрос също не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Въззивното решение съдържа обсъждане на събраните доказателства, включително и на гласните такива, като преценката им не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК. Четвъртият въпрос е обоснован с твърдението на касатора, че всяка от страните е установила фактическа власт върху отделен съсобствен обект, което не кореспондира на установената фактическа обстановка /през 1994 г. бащата на страните е жив; вторият етаж от жилищната сграда не е съсобствен само между тях/. В решение № 42/26.02.2015 г. по гр. д. № 6052/2014 г. на ВКС, първо г. о., е възприето, че съдът е длъжен да обсъди твърденията за придобивния способ и принадлежността на правото на собственост и за обекта, който не е включен в делбената маса, ако с оглед правилата на формалната житейска логика между твърдените основания за придобиване на правото на собственост върху всеки един от тези имоти съществува зависимост. Подобна зависимост съществува в хипотеза, при който всеки един от съсобствениците твърди, че е придобил по давност правото на собственост върху самостоятелен обект в рамките на съществуващата съсобственост, основавайки това свое твърдение на осъществяването на общ в отношенията между съсобствениците факт. Ако в делбеното производство се поддържа, че всеки от съделителите е установил самостоятелна фактическа власт върху определен самостоятелен обект в рамките на съществуващата съсобственост и е упражнявал такава фактическа власт с намерение за своене въз основа на извършено неформално поделяне на самостоятелните обекти, между правата на съсобствениците върху самостоятелните обекти съществува зависимост по правилата на формалната логика, основана на общия факт на извършено разпределение, което дава основание на всеки един от съсобствениците да установи самостоятелна фактическа власт върху конкретен обект. В случая не са били въведени такива доводи, а и установената фактическа обстановка не може да обоснове приложението на горното разрешение. Поставените въпроси в изложението не обуславят и допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с оглед наличието на трайно установена съдебна практика по същите. Ответницата по касация не е направила искане за разноски в касационното производство, поради което такива не следва да се присъждат. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение