Определение № 4 от 04.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 403/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община против решение № 12338 от 17.11.2020 г. по гр. д. № 955/2020 г. на Софийски апелативен съд в частта, отменяща постановеното от Софийски градски съд, VІ-12 състав решение № 1574 от 09.09.2019 г. по т. д. № 1606/2018 г., с което предявеният от „Зигурат“ ЕООД, [населено място] срещу Столична община иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен сключеният между тях предварителен договор № С015-РД-561-212 от 14.08.2015 г. за замяна на недвижими имоти, подробно описани в решението, е уважен при условие, че търговското дружество изпълни задължението си да прехвърли собствеността на Поземлен имот с идентификатор 68134.4091.666 с площ от 97 кв. метра и Поземлен имот с идентификатор 68134.4091.665 с площ от 1 кв. метра, като предварителният договор е обявен за окончателен и в частта относно прехвърлянето на собствеността от „Зигурат“ ЕООД на Столична община. Касаторът поддържа, че в атакуваната от него част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав, че в предварителния договор страните са целели бъдещите им престации по отстъпване на собствеността да се извършат едновременно, като никоя от престациите да не е самостоятелно условие за извършване на другата. Счита, че съдът е тълкувал волята на страните в противоречие с правилото на чл. 20 ЗЗД, в резултат на което недопустимо е подменил същата. В касационната жалба е заявено изрично оплакване и за неправилно приложение на чл. 362, ал. 1 ГПК, с твърдението, че тази разпоредба недвусмислено възлага на ищеца изпълнение на поетите с предварителния договор задължения. Като съществено процесуално нарушение касаторът посочва необсъждането на поддържаните от него доводи и възражения, без обаче да ги конкретизира. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като обосноваващи допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: „ 1. Допустимо ли е тълкуване на действителната обща воля на страните по смисъла на чл. 20 ЗЗД в производство по сключване на окончателен договор по чл. 19, ал. 3 ЗЗД; Има ли право съдът с постановеното по чл. 19, ал. 3 ЗЗД решение да внася промени в съдържанието на сключения между страните предварителен договор; 2. Когато съдът по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД констатира, че потестативното право е възникнало, но ищецът се е задължил при сключване на окончателен договор да изпълни свое насрещно задължение, той следва ли да постанови решение, което замества окончателния договор, но само при условие, че ищецът изпълни задължението си; 3. Правилото на чл. 362, ал. 1 ГПК приложимо ли е в хипотеза на предварителен договор, имащ характера на договор за замяна; Когато предварителният договор има характер на договор за замяна и съдът по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД констатира, че потестативното право е възникнало, но ищецът се е задължил при сключване на окончателен договор да изпълни своето насрещно задължение по договора за замяна, той следва ли да постанови решение, което замества окончателния договор, но само при условие, че ищецът изпълни задължението си по договора за замяна; 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им“. По отношение на въпросите по т. 1, т. 2 и т. 4 се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, съответно: решение № 13 от 06.02.2020 г. по гр. д. № 2413/2019 г. на ІV г. о., решение № 53 от 02.07.2020 г. по гр. д. № 3038/2019 г. на ІІІ г. о. и решение № 537 от 08.07.2010 г. по гр. д. № 349/2009 г. на ІІІ г. о. (за въпросите по т. 1); решение № 65 от 07.04.2020 г. по гр. д. № 3568/2019г. на ІV г. о., решение № 240 от 22.05.2019 г. по гр. д. № 406/2018 г. на ІV г. о. (за въпроса по т. 2); решение № 228 от 01.10.2014г. по гр. д. № 1060/2014 г. на І г. о., решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ІV г. о. (за въпроса по т. 4). За въпросите по т. 3 е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което се поддържа също и за въпроса по т. 2. Освен на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, искането за допускане на касационно обжалване е аргументирано и с твърдения за очевидна неправилност на акта – чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответникът по касация – „Зигурат“ ЕООД, [населено място] – оспорва касационната жалба и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение по съображения в писмен отговор от 18.02.2021 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалвания акт въззивният съд е приел за безспорно установено наличието на всички предпоставки за уважаване на предявения иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД. По-конкретно: Между страните е сключен предварителен договор за замяна на недвижими имоти, с който Столична община се е задължила да прехвърли с окончателен договор на "Зигурат" ЕООД правото на собственост върху два имота - частна общинска собственост срещу заплащане на уговорена цена и прехвърляне в полза на общината на собствеността върху терени, принадлежащи на дружеството; Доказана е принадлежността на правото на собственост върху имотите –дружеството е собственик на имотите, които е заявило, че ще прехвърли на общината, същите не са обременени с тежести (спазен е чл. 40, ал. 7 ЗОС); на свой ред общината е собственик на посочените в договора два имота; Изпълнени са договорените между страните кумулативни изисквания за сключване на окончателен договор – наличие на влязъл в сила план за изменение на действащия план за регулация; плащане от страна на "Зигурат" ЕООД на сумите, посочени в предварителния договор – цена (съставляваща разликата между стойността на заменяните имоти), данъци и такси; Изпълнено е и условието за депозиране на документите в общината – представени са с молби с вх. № СОА16-ТД26-15183/21.12.2016 г. и вх. № СОА16-ТД26-15183(4)/07.02.2017 г.; Налице е взето решение от едноличния собственик на капитала на "Зигурат" ЕООД, обективирано в протокол от 26.03.2018 г., потвърдено впоследствие с протокол от 10.12.2018 г., да приеме (придобие) право на собственост върху имотите - частна общинска собственост по сключения предварителен договор. Въззивният съд не е споделил обаче становището на първата инстанция, че в случая е уговорено условие за сключване на окончателен договор, а именно – предварително прехвърляне на правото на собственост в полза на Столична община на имотите, собственост на търговското дружество. Приел е, че: В предварителния договор страните са целели бъдещите им престации по отстъпване на собствеността да се извършат едновременно, като никоя от тях да не е сама по себе си самостоятелно условие за извършването на другата; Такова условие за прехвърляне на собствеността от дружеството в полза на Столична община няма; Клаузите сочат на насрещно уговорени и едновременно изпълними престации за преотстъпване на собственост – Столична община прехвърля на “Зигурат“ ЕООД право на собственост (чл. І.1) и същевременно приема право на собственост от дружеството (чл. І.2). В тази връзка е отчетено, че възможността със съдебното решение ищецът да се задължи да изпълни определено действие е релевантна само в хипотеза, когато това условие зависи единствено и само от поведението на самия ищец - такова действие е актът по заплащането на цената, който е изпълним с фактическия превод на сумата по определена сметка, но не и когато се касае за правна сделка – условието да се прехвърли собствеността не зависи само от волята на ищцовото дружество; За да се постигне вещно-транслативния ефект на замяната, необходима е и воля от страна на приобретателя по договора за замяна – т.е. от Столична община, каквато воля не е обективирана след сключване на предварителния договор. С оглед на това, решението на СГС в частта, в която е определено условие, е отменено, като предварителният договор е обявен за окончателен и в частта, в която „Зигурат“ ЕООД прехвърля на Столична община свои имоти. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. От всички поставени въпроси характер на обуславящ за изхода на конкретното дело в смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, има единствено първият от въпросите по т. 1 за това дали е допустимо тълкуване на действителната обща воля на страните в производството по сключване на окончателен договор по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Този въпрос е от значение за правния спор, предвид обстоятелството, че именно в резултат от извършеното тълкуване на действителната воля на страните съдебният състав е стигнал до извода, че в случая не се касае за уговорено условие за сключване на окончателен договор – търговското дружество да прехвърли предварително собствеността върху своите имоти в полза на Столична община. По отношение на същия обаче не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Точно обратното, именно в съответствие с цитираната от самия касатор практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, въззивният съд е предприел тълкуване на релевантните клаузи на процесния предварителен договор с цел изясняване на действителната воля на страните относно наличието или не на уговорено между тях условие за сключване на окончателен договор. Правилността на направените в резултат на тълкуването изводи е ирелевантна за допускане на касационното обжалване, тъй като проверката й е предмет на самия касационен контрол. По отношение на всички останали въпроси общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице. Въпросите по т. 2 и т. 3 не съответстват на мотивите на обжалвания акт, а съдържат твърдението на самия касатор, че „ищецът се е задължил при сключване на окончателен договор да изпълни свое насрещно задължение“, което негово становище не е възприето от решаващия въззивен състав. В действителност, посочените въпроси обективират несъгласието на страната с правните изводи на съда, което е касационно оплакване, но не и основание за допускане на касационния контрол. Що се отнася до последния въпрос, касаещ задължението на съда да обсъди всички заявени от страните доводи и възражения, липсата на обуславящ характер произтича освен от това, че е поставен абстрактно, без да е посочено кои именно доводи и възражения не са намерили отражение в мотивите на акта, но и от това, че по своята същност този въпрос представлява оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, преценката за наличието на което може да бъде извършена единствено при вече допуснато касационно обжалване. На последно място, касационният контрол не следва да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното решение, тъй като такава не се констатира – решението нито е явно необосновано (поради грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е постановено contra legem (законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък extra legem (да е приложена несъществуваща или отменена правна норма). В случая касаторът е отъждествил основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с неправилността на акта поради противоречие със закона и поради необоснованост, която обаче не покрива изведените в съдебната практика критерии за „очевидност“. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1800 лв. – адвокатско възнаграждение (с включен ДДС), чието уговаряне и заплащане по банков път е удостоверено с представените по делото договор за правна помощ от 19.01.2021 г., фактура № 5920 от 21.01.2021 г. и извлечение от разплащателна сметка № 34 от 11.03.2021 г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК