Определение № 150 от 12.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4077/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 260027 от 16.09.2020 г. по в. гр. д. № 304/2020 г. на Врачанския окръжен съд е потвърдено решение № 194 от 20.03.2020 г. по гр. д. № 4396/2019 г. на Врачанския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от С. Г. Й. против Н. Г. К. положителен установителен иск за собственост, основан на придобивна давност, върху ПИ с идентификатор .... по КККР на [населено място], представляващ апартамент № ..., ет...., бл. ...., вх..... Въззивният съд е приел, че страните по делото са брат и сестра. Процесният апартамент е бил собственост на техните родители Г. Й. Й. и Д. Т. Й.. През 1996 г. ищецът С. Й. е бил осъден с влязла в сила присъда на наказание „лишаване от свобода“. През същата година родителите Й. и Д. продали апартамента на дъщеря си – ответницата Н. К., като сделката е оформена с нотариален акт. През 1998 г. ищецът излязъл от затвора и със съгласие на сестра си се завърнал да живее в същото жилище заедно с майка си. Впоследствие в жилището заживяла и съпругата му, а по-късно и дъщеря им. След като двамата съпрузи се разделили, в жилището останали да живеят ищецът С. Й., дъщеря му и майка му. За да създаде удобство в жилището и със съгласието на Н. К., ищецът направил ремонт, изразяващ се в подмяна на дограмата и мебелите в него. Заплащал сметките за ползваните от него комунални услуги. През годините Н. К. и семейството й идвали в жилището с преспиване два-три пъти годишно по различни поводи, включително тя да се грижи за майка си и детето на брат си, тъй като той работел като международен шофюор и отсъствал често. През 2019 г. отношенията между страните се влошили, Н. К. изпратила нотариална покана до С. Й. с искане да освободи жилището и да й предаде владението му, а ако желае – да го изкупи. Съдът е приел за недоказано възражението на ищеца С. К., че продажбата на жилището по нотариалния акт от 2016 г. е абсолютно симулативна, поради което било налице знание на купувачката Н. К., че жилището не е нейна собственост, а е на ищеца. Свидетелските показания, допустими съгласно чл.165, ал.2, изр.2 ГПК, не са достатъчни да се приеме, че договорът е нищожен, а от друга страна евентуалното разкриване на симулацията не освобождава лицето, което счита себе си за владелец, да демонстрира намерението си за своене пред действителния собственик на имота, респ. да докаже, че са изпълнени предпоставките на чл.79, ал.1 ЗК спрямо действителния собственик. При отчитане разпоредбата на чл.172 ГПК съдът се е доверил на показанията на свидетеля С. К., в частта, в която той възпроизвежда личните си възприятия относно ползването на жилището, уговорката между страните за допускането на С. Й. да живее в него, посещенията на Н. К., както и извършения ремонт. Показанията му са съпоставени с казаното от свидетелите И. М., Ц. П. и К. Н., което в посочените части било в същия смисъл. Съдът не е дал вяра на показанията на И. М. в останалата им част, тъй като тя не е възприела лично фактите, за които свидетелства, а и казаното от нея не разкривало истинската воля на страните по оспорената продажба. Освен това показанията й, в частта, в която се изясняват обстоятелства около прехвърлянето на процесния имот, не изяснявали конкретно какво е било намерението на страните при прехвърлянето на имота, а само се казвало „че е прехвърлено от родителите ѝ само и само да бъде спасено и да не бъде продадено за изплащане на кръвнина по обвинителна присъда на брат ѝ“. Съдът не е кредитирал и показанията на свидетелката Ц. П. в същата част, защото те били изолирани /само тя сочела намеренията на страните по сделката/ и противоречиви, тъй като свидетелката хем не знаела, че жилището е прехвърлено на Н., хем обяснявала намеренията на страните при прехвърлянето. От правна страна съдът е приел, че в случая не са налице предпоставките на чл.79, ал.1 ЗС за придобиване на спорния имот от ищеца по давност. Той е имал качеството на държател, а не владелец на жилището. Ищецът не е демонстрирал промяна на намерението си и завладяване на имота за себе си. За промяната на държането във владение не е достатъчно да се докаже заплащането от ищеца на данъците и таксите за комунални услуги, още повече, че от приложените квитанции не става ясно кой е извършвал плащанията, а имотът е деклариран на името на ответницата. Извлеченията от банкови сметки на ищеца за заплащани суми след 2010 г. в полза на „Топлофикация“, „ВиК“ и „Вивател“ не давали яснота за кой имот са извършени плащанията. Останалите извлечения, които могат да бъдат свързани с процесния имот, били само за периода след 2016 г. Във всички случаи обаче се касаело само за поемане на обикновените разходи за фактическо ползване на една вещ, които са в тежест на лицето, което ползва вещта. Като действие, демонстриращо промяна в намерението на ищеца, не може да се възприеме и извършеният от него ремонт, тъй като не е ясно дали той е бил необходим или полезен, а и защото е извършен със съгласие на собственика. Подмяната на мебелите не може да се приеме за действие на противопоставяне на собственика, тъй като не се касае за подобрение, трайно прикрепено към вещта. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца С. Й.. Жалбоподателят счита, че въззивният съд не е обсъдил в съвкупност доказателствата по делото, а правните му изводи не съответстват гнито на установените факти, нито на закона. Счита, че е бил владелец, а не държател на спорния имот, което се признавало и от ответницата в изпратената до него нотариална покана, съдържаща искане за предаване на владението. Съдът следвало да изхожда от презумпцията на чл.69 ЗС при постановяване на решението си. Не е следвало съдът да се доверява на показанията на заинтересуваните свидетели К. и Н. относно това дали е имало уговорка между страните за допускане на жалбоподателя в процесното жилище. Жалбоподателят поддържа тезата си, че апартаментът е бил прехвърлен на ответницата фиктивно, за да не послужи за удовлетворяване на претенции за обезщетения на вреди във връзка с наказателното дело, по което е бил осъден на лишаване от свобода, като същевременно по волята на родителите апартаментът е бил предназначен именно за него. Оттук произтичал и субективният елемент на владението – намерението да държи апартамента като свой. Позовава се на показанията на свидетелката М., която знаела за уговорките в семейството. Развива доводи във връзка с извършените ремонти и заплащането на местни данъци, такси и консумативи. В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси, уточнени от настоящия състав: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата по делото в тяхната взаимна връзка, както и да посочи кои счита за правнорелевантни и кои – не; 2. Следва ли да се прилага забраната за събиране на доказателства при направено оплакване във въззивната жалба за недопуснат свидетел от първата инстанция без изложени мотиви; 3. Кои са елементите от фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС и дали сред тях се включва изискването собственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца; 4. Достатъчно ли е само позоваване на решения на ВКС в мотивите на съдебното решение, или следва да се посочат какви са техните мотиви и диспозитив; 5. С какви доказателствени средства се доказва намерението като субективен елемент на владението; как следва да се ценят показанията на роднини и лица в близка родствена връзка за доказване на владение, когато страните по делото са брат /упражняващ владение/ и сестра /собственик/. Ответницата в производството Н. Г. К. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането ѝ до разглеждане по същество. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска. Въззивният съд е действал изцяло в съответствие с посочената от жалбоподателя практика на ВКС по първия въпрос – решение № 124 от 05.11.2018 г. по гр. д. № 3569/2017 г. на ВКС, II-ро г.о., решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ВКС, IV-то г.о.; решение № 212 от 01.02.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г. на II-ро г.о. и решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на II-ро т.о. - обсъдил е доказателствата по делото във връзка със защитните възражения и доводи на страните; изложил е мотиви на кои свидетели се доверява и защо, съответно – по какви съображения не възприема останалите свидетелски показания. Изложил е мотиви защо не възприема за достоверна тезата на ищеца /жалбоподател в настоящото производство/, че продажбата на процесния апартамент в полза на сестра му е абсолютно симулативна и че е имало вътрешна уговорка в семейството апартаментът да остане само за него. Съдът е спазил процесуалните правила за обсъждане на събраните доказателства по делото и за мотивиране на въззивното решение, като е обосновал извода си защо възприема за достоверна тезата, поддържана от ответницата, а не тази на ищеца. Не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос и затова по него не може да се допусне касационно обжалване. Не може да се допусне касационно обжалване и по третия въпрос за елементите от фактическия състав на чл.79 ЗС. Посочената от жалбоподателя практика на ВКС – решение № 121 от 10.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3643/2018 г., II г. о. и решение № 262 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 342/2011 г., II г. о., касае придобивна давност в хипотеза на завладяване на чужд имот. Настоящият случай е друг. Доколкото съдът е приел наличието на съгласие от страна на ответницата в нейния имот да се върне да живее брат ѝ след излизането си от затвора, то са налице тъй наречените търпими действия, основани на близки лични отношения, които изключват владението и съответно – придобивната давност, докато не се демонстрира промяната в намерението и завладяването на имота за себе си – решение № 196 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 137/2018 г., I г. о., решение № 159 от 14.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1492/2013 г., II г. о., решение № 112 от 7.08.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3065/2018 г., I г. о. При възприетите от въззивния съд факти по настоящото дело, постановеното решение съответства на посочената практика на ВКС. Въпреки че въззивният съд непрецизно е приел, че ищецът е имал качеството на държател /държателят се намира в имота на облигационно основание, най-често договор за наем или заем за послужване/, но и при държателя, и при лицето, упражняващо търпими действия, не е налице владение и е необходимо изрично да се демонстрира пред собственика промяната на държането или на търпимите действия във владение. Въпроси № 4 и № 5 жалбоподателят свързва с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Поставените въпроси обаче не отговарят на това изискване. Няма колебание в практиката, че при постановяване на съдебно решение съдът може да се позове на практика на ВКС, за да мотивира определени правни изводи по конкретното дело, без да е необходимо да възпроизвежда решаващите мотиви в цитираните съдебни решения. Няма колебание и по това, че намерението за своене може да бъде доказано с гласни или писмени доказателства или с признание на страната по делото, но основното доказателствено средство си остават свидетелските показания, които съдът цени по вътрешно убеждение и при съвкупна преценка с останалите доказателства по делото. По въпроса за преценката на показанията на лица в близка родствена връзка със страните по делото има както процесуални правила, така и практика на ВКС, включително и във връзка с доказването на владението, поради което въпрос № 5 не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По втория въпрос обаче е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросът се поставя поради обстоятелството, че с исковата молба ищецът е поискал трима свидетели, а първоинстанционният съд е допуснал двама, като с решението си е приел, че тезата на ищеца за промяна в намерението, с което упражнява фактическа власт върху апартамента, и демонстрирането на тази промяна по отношение на ответницата и нейния съпруг, не е доказана. Въпреки че във въззивната жалба има оплакване за това, че първоинстанционният съд не е допуснал трети свидетел и има изрично искане за допускането му от въззивния съд, като е посочено и какво обстоятелство ще установява, това доказателствено искане не е е уважено по съображение, че недопускането на третия свидетел се дължи на процесуален пропуск на ищеца, който не е поискал още в първата инсатнция, след разпита на свидетелите му, да се допусне и трети свидетел. Независимо, че е изложил мотиви за отказа си, въззивният съд е процедирал в противоречие с посоченото от жалбоподателя решение № 35 от 14.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60126/2016 г., III г. о., а също и на решение № 32 от 8.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4591/2015 г., I г. о.; решение № 49 от 5.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 584/2011 г., III г. о., решение № 165 от 18.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1008/2013 г., IV г. о., решение № 16 от 28.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 2524/2014 г., I т. о., решение № 81 от 30.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 889/2019 г., II т. о., които не сочат за необходимо страната, която е искала повече свидетели, да поднови искането си след разпита на вече допуснатите. Налице е противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което обуславя допускане на касационно обжалване по втория въпрос - следва ли да се прилага забраната за събиране на доказателства при направено оплакване във въззивната жалба за недопуснат свидетел от първата инстанция без изложени мотиви. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,