Определение № 5649 от 04.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4828/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. Н., подадена лично и чрез пълномощника й адвокат Г. Т., против решение № 960 от 31.07.2023 г., постановено по гр. д. № 856 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 509 от 17.02.2023 г. по гр. д. № 11113/2021 г. на Районен съд - Варна за отхвърляне на предявения от С. И. Н. против Г. И. Г. положителен установителен иск за собственост на основание давностно владение на 1/6 ид. ч. от дворно място от 669 кв. м. в [населено място], [улица], поземлен имот с идентификатор *** и 1/6 от построената в него едноетажна жилищна сграда с площ 120 кв. м., имот с идентификатор ***. Г. И. Г. е подала чрез пълномощника си адвокат Д. Б. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че искът е основан на твърденията, че имотът е бил на родителите на страните, като баща им починал неочаквано на 20.11.2003 г., като приживе казвал, че имота е за нея, а след смъртта му майка й й прехвърлила нейните 4/6 ид. ч. След смъртта на майка им ищцата установила владение, ръководейки се от изявлението на сестра си, че имотът в Б. не я интересува. Със съпруга й направили основен ремонт, сменили обзавеждането. Тя заплащала данъците още от смъртта на баща им. Спорът възникнал след като през 2020 г. решила да се снабди с констативен нотариален акт, за което общината уведомила ответницата и тя завела дело за делба. В отговора на исковата молба ответницата е оспорила допустимостта на иска с оглед заведеното дело за делба, по което настоящата ищца е направила възражение за давност, евентуално основателността му, тъй като С. Н. винаги е била държател на нейната идеална част. За намеренията на сестра си разбрала чак когато общината я уведомила за подадената молба-декларация за признаване правото на собственост върху целия имот. Съдът е приел за установено, че имотът е придобит през 1952 г. от бащата на страните И. Г. И., като не се спори, че към този момент е бил в брак с майка им К. С. Г.. И. Г. И. е починал на 20.11.1991 г. и негови наследници са съпругата му К. С. Г. и дъщерите му Г. И. Г. и С. И. Н.. С договор за дарението от 1997 г. К. Г. е дарила на ищцата 4/6 ид. ч. от имота. К. С. Г. е починала на 15.12.2003 г. като нейни наследници по закон са страните по делото. С. И. Н. е подала декларация по чл. 14, ал. 7 ЗМДТ с вх. № ***. В приложение № 1 тя е посочила като собственик на спорния недвижим имот в [населено място] себе си, като е извършила поправка, заличавайки посочен преди това съсобственик. След корекцията обаче все пак е добавена като съсобственик Г. И. Г.. В графата „ид.ч. по документа за собственост в Таблица № 1 е декларирала, че е собственик на 5/6 ид. ч., а съсобственикът й на 1/6 ид. ч. Графологичната експертиза е установила, че в декларацията името на ответницата, ЕГН и адреса й не са изписани от С. И. Н.. С. Н. е заплащала данъците на имота от 2003 г. до 2019 г. на свое име и на името на Г. Г., а за 2020 г. е платила данъка изцяло на свое име. Съдът е възпроизвел показанията на разпитаните по делото свидетели. Св. Н. сочи, че тъща му починала през 2003 г. и правили помен на 40-тия ден, на който присъствали близки и съседки. Г. била като гост, не участвала в подготовката, не поела разноски. На помена С. и Г. си говорели дали Г. има претенции за дял от наследството. Г. казала, че не я интересува имота /в Б./ и нищо не иска от тях. Свидетелят прави извод, че този имот принадлежи само на С.. Още докато бил жив дядо И., баща й на С. казвал, че къщата остава за С., а е дал каквото трябва на голямата дъщеря-някаква сума платил за апартамента й. След консултация с нотариус през 2004 г. С. разбрала, че може да придобие 1/6 ид.ч. на сестра си по давност и по съвет на нотариуса отишла, придружена от него да пусне декларация в Б. за имота на баща си. Влязла при служителка, която да й помогне с попълването на декларацията, но се забавили много. Той останал в коридора да чака. Като излязла С., служителката я последвала и забелила името на Г., защото не трябвало да го пише и С. написала, че корекцията е от нея. Той видял, че името на Г. го нямало тогава, а кой и кога го е дописал може да знае някой от общината. Свидетелства, че преди да почине майка им, Г. идвала при нея, но като починала не е идвала повече. Малката й дъщеря идвала веднъж с детенцето и мъжа си. Голямата дъщеря идвала два-три пъти на гости за малко-половин-един час. Пълнели им колата, но помощ никаква не получавали. След смъртта на тъщата, къщата била за основен ремонт. Поправили оградата към комшиите, покрива, сменили ел. и В и К инсталациите, прозорците, вратите - вънка и вътре, направили козирка на терасата от поликарбон, сменили и портата на гаража. След като правили тези ремонтни работи може би един път дошли и видели, че ги правят, но нямало никаква реакция-добре ли е, не е ли и той продължил с ремонтните работи. Св. И. поддържа, че са комшийки със С. в Б. и са работили заедно. Знае, че С. има сестра, но я е виждала два-три пъти. Единият път майката на двете сестри била още жива и сестрата на С. дошла да я види, докато тя самата я наглеждала. След това я видяла на погребението и на 40-те дни. На помена сестрата на С. не отишла дори до гробищата, защото било студено. Като се върнали, С. казала на сестра си, че къщата е в окаяно състояние и предстои ремонт. Сестра й казала: „Не ме интересува нищо, не искам нищо, нито децата ми искат“. След това не я е виждала да идва и да полага грижи за имота. Къщата била преобразена - замазана, със сменени прозорци, порти. Заявява, че преди 40 и повече години, преди 1979 г. живеела и работела като касиерка в билетна каса на БДЖ в бюрото на А. Г. /сега Ц. С./ във Варна. Запознала се с бащата на двете сестри, който й казал, че помогнал на едната дъщеря да си купи жилище, а на другата ще остане къщата. Тогава не познавала дъщерите му. По-късно случайно се запознала със С., защото се оказало, че работят в едно и също предприятие. Св. С. излага, че със С. били колеги на фериботния комплекс от 1980 г., а после се сприятелили. Свидетелства, че Г. отказала да дойде да види баща си преди смъртта му в болницата, както и да отиде на гробища при помена на майка им. Тя била инициатор С. да разговаря със сестра си за предстоящия ремонт на къщата. Настояла да я пита дали ще участва в ремонта, защото има 1/6. Тогава Г. казала, че не я интересуват ниви, наследство, нищо в Б. не я интересува, да прави сестра й каквото иска. Св. П. е приятелка на Г. и познава сестра й С.. До смъртта на родителите им Г. ходела в бащината си къща в Б. да помага. След смъртта им, Г. имала своя стая в къщата, където държала свои вещи. Дъщеря й И., която продала свой имот и заминала за Испания занесла там свои вещи, посуда, завивки. Свидетелката със съпруга й 2-3 пъти водели с автомобила си Г. в къщата в Б.. Тя си вземала вещи от там- завивки, предмети от чеиза си, докато те я чакали в колата. Тя влизала спокойно, не е била спирана от сестра си да влиза. Сочи, че преди година присъствала на проведен от Г. телефонен разговор, при който сестра й я питала, колко иска да й плати за дела й. Г. била шокирана, не очаквала. Свидетелката видяла С. за последно преди 4 години. Св. П. знае, че Г. има имот в Б.-къща. Сочи, че е ходил на гости там, че е ходил със съпругата си П. да вземат вещи от там. Съпругата му съхранявала лични вещи там, картини, защото била художничка. Преди няколко години, сестра й на П.-И., като си продала апартамента във Варна, занесла покъщнината от апартамента в къщата в Б.. От доста време И. била в Испания. Спомня си за случай, година преди съдебното заседание, когато със семейството си и с приятелката на тъща си С. били на гости на Г., когато телефонът й звъннал и се обадила С.. Тя без да поздрави попитала направо сестра си колко пари иска за дела й. Г. не могла да отговори. Изпаднала в паника. Заявява, че той няма ключ за къщата, но съпругата му и сестра й имат. Съдът е счел, че не следва да цени показанията на свидетеля Н., че ищцата е попитала сестра си дали има претенции за дял от имота, а Г. отвърнала, нищо не я интересува по имота и нищо не иска от тях, тъй като тези показанията са изолирани и неподкрепени от други доказателства за отправения въпрос и получения отговор. По отношение показанията на свидетелките И. и св. С., че С. уведомила сестра си, че къщата е в много лошо състояние и попитала дали ще участва като съсобственик в ремонта, при което Г. отговорила, че нищо не я интересува, не интересува и децата й, съдът е приел, че изявлението на ответницата не е равнозначно на отказ от наследство, в какъвто смисъл го интерпретират свидетелите, но дори да се приеме, че е искала да каже точно това, следва да се имат предвид обстоятелствата, при които е направено изявлението и психичното й състояние в този момент – помен на родната й майка 40 дни след смъртта й. Направен е извод, че ответницата по-скоро е отказала да участва със средства в ремонта, което обаче не я лишава от право на собственост, а би било само основания за претенция за обезщетение. Същевременно твърдението на ищцата, че е установила владение върху идеалната част на сестра си се опровергава от показанията на свидетеля П., която след смъртта на родителите на страните е водила 2 - 3 пъти с кола Г. да взема вещи от стаята, която имала в къщата в Б., като влизала непрепятствана от никого. Показанията се подкрепят и от свидетеля П., който е ходил до къщата да взема разни неща, карал е и съпругата си П., която държала там картините си и знае, че сестра й И. занесла там покъщината си за съхранение след като продала собствения си апартамент. Същият свидетел установява, че съпругата му и сестра й имат ключ от къщата. Твърдението на ищцата, че е завладяла идеалната част на сестра си от месец декември 2003 г. се опровергава и от подадената декларация по ЗМДТ от 24.01.2004 г., в която макар да не е изписала името на сестра си, не е оспорено, че е изписала притежаваната от нея 1/6 ид. ч. Съдът е посочил, че не цени показанията на свидетеля Н. в обратния смисъл, доколкото такива твърдения не са наведени в исковата молба. Заявил е, че поначало няма значение кой е плащал данъците за имота, но в случая в периода, в който се твърди владението, С. Н. е заплащала данъка, както за себе си, така и отделно за сестра си Г. Г. според идеалните части в съсобствеността, т. е. тя не е считала себе си за изключителен собственик. Едва през 2020 г., променяйки намерението си свои идеалната част на сестра си е платила целия данък на свое име. Аргумент, че ищцата не е била владелец на идеалната част на ответницата съдът е извел и от показанията на свидетеля Н., че сестрата на съпругата му не е идвала след смъртта на майка си, но е идвала един път на гости малката й дъщеря и два-три пъти голямата, като „минават, заминават, пълниш им колата и толкова, помощ никаква“, което изявление е възприел като оплакване, че дъщерите на съсобственичката не помагат, т. е. като израз на схващането на семейството, че те дължат грижа за имота, съответно С. Н. не се е смятала за единствен собственик, който владее имота, придобивайки го по давност. Съдът е посочил и че не обсъжда показанията на свидетелите Н. и И., че бащата на страните е помогнал на ответницата да си купи апартамент в [населено място], затова къщата в Б. била за ищцата, тъй като ищцата не е навела подобни твърдения, които да подлежат на доказване и при ангажирани свидетелски показания, да бъдат приети за доказани. По отношение на извършения ремонт окръжният съд е приел, че това обстоятелство не може да бъде преценено като действие на владение, доколкото касае неотложни ремонтни работи за запазване на имота. По тези съображения е направен извод, че едва през 2020 г., когато е предприела действия по снабдяване н констативен нотариален акт ищцата е завладяла идеалната част на сестра си, но до предявяване на иска не е изтекъл давностния срок. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК С. И. Н. поставя следните въпроси: 1) когато съсобственик установи фактическа власт върху целия имот, а в него друго лице е съсобственик с определена идеална част, за частта, която надхвърля правата му, установилия фактическа власт не е ли нарушил владението на съсобственика си. Ако повече от десет години това лице не се възпротиви на установената фактическа власт, която надхвърля правата на съсобственика му, т. е. на нарушението на неговите владелчески права, въпреки че е наясно с фактическото положение, не означава ли това, че първият е придобил правото на собственост върху завладяната част поради изтекъл давностен срок; 2) не е ли явно несправедливо съдебно решение, което не отчита бездействието на съсобственика, въпреки че е наясно с фактическото положение; 3) няма ли задължение въззивният съд да събере доказателство, което е съществено за обстоятелствата от значение за решаване на делото, съгласно чл. 266 ГПК, когато страната не е могла да знае, че ще възникне нужда от доказване на определено обстоятелство, тъй като в отговора на ответника не е имало конкретни твърдения, които да се налага да бъдат опровергавани. По въпросите не се твърди противоречие с практиката на ВКС, нито е посочена такава, поради което основанието, на което се претендира допускане на касационно обжалване следва да бъде квалифицирано по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Отговорът на първия въпрос е даден в Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС и е свързан с обстоятелствата, при които е установена фактическата власт – ако същите признават правата на другия съсобственик презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана и завладяването става чрез действия, които обективират промяната в намерението на упражняващия фактическата власт, станали достояние на съсобственика, а ако тези обстоятелства показват незачитане правата на съсобственика, тогава презумпцията на чл. 69 ЗС не е опровергана. Наличието на практика на ВКС по този въпрос изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Вторият въпрос е обоснован с твърденията, че съдът не е отчел правилно значението на пълното бездействие на ответницата и с това се е отнесъл явно несправедливо към ищцата, като при анализа на доказателствата е търсил постоянно оправдание за поведението на ответницата и е отхвърлил значението на установените факти и тяхната относимост към спорния предмет. Така поставен въпросът е изцяло неясен, доколкото законът не борави с терминологията „явна несправедливост“, като порок на съдебния акт. От обосновката му е видно, че доводите на касаторката са във връзка с задълженията на съда да обсъди поотделно и в съвкупност доказателствата във връзка с доводите на страните и въз основа на тях да направи обосновани фактически и правни изводи. Допускането на касационно обжалване във връзка с тази обосновка би изисквало касационният съд самостоятелно да формулира правен въпрос, а не само да го редактира или доуточни, а това е процесуално недопустимо. Третият въпрос е свързан с отказа на въззивния съд да събере поисканата във въззивната жалба експертиза и представеното в съдебно заседание писмено доказателство, целящи да опровергаят показанията на свидетеля П., че дъщерите на ответницата имат ключ от процесната къща. Въпросът е релевантен за изхода на спора, като от мотивите на въззивното решение е видно, че съдът е ценил показанията на доведените от ищцата свидетели само с оглед фактическите твърдения, които е констатирал, че тя е направила, но същевременно е извел изводи за факти, които ищцата не е твърдяла въз основа показанията на свидетелите на ответницата, въпреки липсата на констатации, че ответницата е навела твърдения за конкретни факти. В практиката на ВКС по решение № 129 от 6.03.2017 г. по гр. д. № 4579/2015 г., ІІ г. о. е дадено тълкуване на съдържанието на искането за допускане на гласни доказателства по чл. 156, ал. 2 ГПК, както и че отправяне на доказателствено искане, което не отговаря на изискванията на чл. 156, ал. 2 ГПК е пречка същата страна да иска разпит на свидетели пред въззивната инстанция, когато свидетелските показания не са събрани поради собствената й небрежност. В практиката на ВКС обаче липсва тълкуване в хипотеза като настоящата, когато съдът е формирал изводи въз основа на показания на свидетели, доказателственото искане за които не е отговаряло на изискванията на чл. 156, ал. 2 ГПК и дали насрещната страна може да иска във въззивното производство събиране на нови доказателства с цел опровергаване приетото за установено въз основа на тези свидетелски показания. Следователно по третия въпрос е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение