Определение № 2418 от 24.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 273/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. С. Л. срещу решение № 232/2025 г. по в. гр. д. № 279/2025 г. на Окръжен съд Враца в частта, с която е отменено решение № 45/2025 г. по гр. д. № 181/2024 г. на Районен съд Оряхово и уважен предявен от „Амиго Финанс“ ЕООД срещу касатора насрещен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на сума в размер 7 000 лв. /частичен от 21 626 лв./ - обезщетение за неоснователно обогатяване от ползване без основание на лек автомобил K. CEED рег. [рег.номер на МПС] за периода 17.07.2019 г. – 31.08.2023 г.

В жалбата се сочи, че искането за заплащане на обезщетение за ползване представлява заобикаляне на чл. 23 ЗПК, тъй като чрез чл. 59 ЗЗД се цели получаване на сума, идентична по икономическа същност с възнаградителната лихва, която законът изрично забранява да бъде начислявана при недействителните договори. Като търговец и професионален доставчик на финансови услуги ищецът по насрещния иск е бил длъжен да състави договор, който да съответства на императивните норми на ЗПК. Неспазването им е резултат от неговото собствено противоправно поведение, поради което той не може да черпи права от него. Въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 59 ЗЗД в светлината на потребителската защита, както и не е съобразил разрешението, дадено по задължителен начин с решение по дело С-520 на СЕС. Твърди се, че решението на въззивния съд следва да бъде допуснато до касационен контрол, като се поставят следните въпроси от значение за изхода на спора, а именно:

1. „Допустимо ли е кредитор по недействителен договор за потребителски кредит/финансов лизинг да претендира от потребителя възнаграждение/обезщетение за ползване на предоставената вещ по реда на чл. 59 ЗЗД, когато такава претенция по икономическата си същност дублира отпадналата възнаградителна лихва, чиято дължимост е изключена с чл. 23 ЗПК?“

2. „Представлява ли искането за заплащане на „обезщетение за ползване“ на предоставена вещ по недействителен договор за потребителски кредит заобикаляне на императивната норма на чл. 23 ЗПК?“

3. „Дължи ли потребителят каквото и да е възнаграждение за ползване /на пари или вещ/ при недействителност на договора по ЗПК, извън реституционните последици – връщане на чистата стойност на получената сума?“

По отношение и на трите въпроса се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради отклонение от разрешението, дадено с решение по дело С-520/2021 г., евентуално хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по поставените въпроси липсва практика на ВКС. На отделно основание се твърди очевидна неправилност на обжалваното решение.

При изложените доводи се прави искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено в обжалваната част.

Ответникът по касация „Амиго Финанс“ ЕООД оспорва касационната жалба с доводи за нейната неоснователност. Заявява становище за липса на основания атакуваното решение да бъде селектирано за извършване на контрол за законосъобразност. Акцентира върху факта, че с предявения от него иск не се претендира престация на договорно основание, а възстановяване на обективното състояние. Обявяването на договора за нищожен поради наличие на неравноправни клаузи заличава договорната връзка с обратна сила, но не заличава обективния факт, че лизингополучателят е упражнявал фактическа власт върху вещта и е извличал нейните полезни свойства. При финансов лизинг на движими/недвижими вещи за разлика от паричния кредит е налице физическа амортизация на актива. Претенцията по чл. 59 ЗЗД не цели реализиране на печалба или договорна лихва, което СЕС санкционира, а представлява еквивалентно обезщетение за реално овехтяване на вещта и за ползата, отнета от собственика. Присъждането на пазарен наем единствено възстановява статуквото без да обогатява лизингодателя над дължимото. Липсата на обезщетение за ползване би довела до несправедлив резултат, при който потребителят би ползвал безплатно чужд актив за дълъг период от време и би превърнал защитата, която Директива 93/13 ЕИО дава, в източник на неоснователно обогатяване. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по претенция на А. Л. срещу „Амиго Финанс“ ЕООД с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер 6 951, 36 лв. – платена без основание по нищожен договор за финансов лизинг № AG0008879/17.07.2019 г. поради нарушена потребителска защита, представляваща договорна лихва и такси. Срещу тази претенция от ответника са предявени насрещни такива с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на сума в размер 7 000 лв. /частичен от 21 626 лв./ - обезщетение за ползване без основание на лек автомобил K. CEED рег. [рег.номер на МПС] за периода 17.07.2019 г. – 31.08.2023 г., както и заплащане на сума в размер 8 300 лв. – платена продажна цена за придобиване на лизинговото имущество, предоставено за ползване на ищеца.

Решението в частта по предявения от А. Л. срещу „Амиго Финанс“ ЕООД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както и по иска на „Амиго Финанс“ ЕООД срещу А. Л. за връщане на платената продажна цена за придобиване на лизинговото имущество в размер 8 300 лв. е влязло в сила. Предмет на спора между страните, пренесен пред касационната инстанция, е насрещната претенция на ответното дружество с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер 7 000 лв.

В обжалваната от касатора част на въззивното решение е прието, че в резултат от прогласената нищожност на договора за финансов лизинг на лек автомобил K. Ceed с рег. [рег.номер на МПС] между страните е отпаднало съществуването на валидно облигационно правоотношение, на основание на което Л. е ползвал автомобила. С оглед установеното по делото обстоятелство, че в периода от 17.07.2019 г. до 31.08.2023 г. Л. е владял и ползвал автомобила, собственост на „Амиго Финанс“ ЕООД, като през този период не е заплащал възнаграждение за ползването на вещта според въззивния съд обуславя приложението на чл. 59 ЗЗД. Съдът е констатирал е, че заключението на приетата счетоводно-оценителна експертиза дава пазарна стойност на възнаграждението за наем на аналогичен автомобил за този период в размер на 21 626 лв. Съобразил е, че Л. е заплатил по договора общо 18 545,66 лв., от която сума 6 951, 36 лв. представлява възнаградителна лихва и такси, приета по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за недължимо платена от лизингополучателя. Извел е заключение, че действителната платена стойност за ползване на автомобила възлиза на 11 594, 30 лв., което е значително под пазарната стойност на наема, поради което с разликата до 10 031, 70 лв. Л. се е обогатил без правно основание за сметка на „Амиго Финанс“ ЕООД. Въззивният съд е изложил съображения, че дружеството е било лишено от възможността да използва автомобила, както и да го отдава под наем, или на лизинг на друго лице, поради което е уважил предявения иск с правно основание чл. 59 ЗЗД. Възражението на ответника Л., че дружеството не следва да търси компенсация поради своя вина за сключване на нищожен договор, е счел за неоснователно, тъй като задържането на чужд актив без възнаграждение при липса на основание винаги води до неоснователно обогатяване и не може да се оправдае с довода, че другата страна е недобросъвестна.

Поставените от касатори три въпроса всъщност представляват вариативна формулировка на един въпрос, който е обусловил изводите на въззивния съд и е включен в предмета на делото, поради което следва да се приеме, че той удовлетворява общата предпоставка за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС. Въпросът следва да бъде уточнен в следния смисъл: „ Допустимо ли е кредитор по недействителен договор за потребителски кредит/финансов лизинг да претендира от потребителя възнаграждение/обезщетение за ползване на предоставената вещ по реда на чл. 59 ЗЗД извън реституционните последици – връщане на чистата стойност на получената сума?“

Достъпът до касационен контрол настоящият състав счита за обоснован с релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с цел проверка дали въззивният съд се е произнесъл в съгласие с решение по дело С-520/21 на СЕС.

В приложение на чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът А. Л. следва да представи доказателства за платена държавна такса в размер на 71, 58 евро.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС