Определение № 26 от 22.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3546/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. В. от [населено място], [община] срещу решение №876/12.02.2016г. на Окръжен съд-Благоевград, постановено по в.гр.д.№230/2015г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено в частта, с която Е. К. И. е била осъдена да преустанови действията, с които нарушава правото на собственост на Л. С. Б., М. И. В. /правоприемник на починалата в хода на процеса Е. С. Б./, К. К. Т. и Ч. К. Б. върху поземлен имот с пл.№46 от кв.7 по плана на [населено място], който имот попада в УПИ V и УПИ VI от кв.7 по плана на селото, които действия се изразяват в затваряне на сокака с входна врата откъм страната на улицата, изграждане на подпорна стена, на барбекю, както и зазидания вход към горната по-висока част на имота и да премахне последиците от неправомерните си действия, а именно премахване на входната врата, на подпорната стена, на барбекюто и осигуряване на свободен достъп до имота и вместо това предявеният по реда на чл.109 ЗС иск е отхвърлен като неоснователен. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както следва: 1.Какво е значението при вещни искове по чл.109 ЗС на свидетелските показания, установяващи правото на собственост, вкл. посочването на конкретния период на отпочване на владение; 2.Следва ли с гласни доказателства да се индивидуализира целия имот, за който ищците твърдят, че са собственици или е необходимо да се установи единствено само наличие на собственост върху онази част от имота, по отношение на която е налице неоснователно въздействие; 3.Необходимо ли е да се установява пълна и подробна индивидуализация на целия имот, след като не се твърди, че върху целия имот се осъществява негативното въздействие; 4.Необходимо ли е ищецът по чл.109 ЗС във всички случаи да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. В писмен отговор в срока по чл.287 ГПК ответникът по касационна жалба Е. К. И. изразява становище, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: Е. С. Б. /починала в хода на производството и заместена от своя наследник по закон М. И. В./, Л. С. Б., К. К. Т. и Ч. К. Б. са предявили срещу Е. К. И. иск за преустановяване на действията, с които им пречи да упражняват правото на собственост върху поземлен имот №46, находящ се в [населено място], с площ от 320кв.м., попадащ в УПИ V и УПИ VI /затваряне на сокака с входна врата откъм страната на улицата-тупик, изграждане на подпорна стена и барбекю, зазиждане на входа откъм по-високата част на имота/ и за възстановяване на предишното положение, като твърдят, че притежават правото на собственост върху имота по давност и наследствено правоприемство от С. К. Б., а ответницата е собственик на съседния УПИ III. В подадения отговор на исковата молба ответницата Е. К. И. е оспорила предявения иск с доводи, че активната легитимация на ищците не е доказана, доколкото не са представили акт за собственост, както и с твърдения, че извършените от нея действия съответстват на издаденото разрешение за строеж. С постановеното от първоинстанционния съд решение предявените по реда на чл.109 ЗС искове са уважени като е прието, че между страните не съществува спор за придобитото по давност и наследствено правоприемство право на собственост върху имот №46, като действията на ответника, собственик на съседния УПИ, представляват пречка за упражняване правото на собственост на предявилите иска лица, доколкото поставената врата на улицата-тупик и изградените подпорна стена и барбекю възпрепятстват достъпа и навлизат в съседния имот. Така постановеното решение е обжалвано пред въззивния съд от Е. К. И. с твърдението, че своевременно е оспорила правото на собственост на предявилите иска лица и с оплакване, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че по този въпрос между страните не съществува спор. С обжалваното решение въззивният съд е приел оплакването за основателно и след отмяна на решенето на първоинстанционния съд е отхвърлил предявените по реда на чл.109 ЗС искове по съображения, че предявилите иска лица не са доказали, че притежават правото на собственост върху описания в исковата молба имот. Изложени са съображения, че в тежест на ищеца е да докаже пряко и пълно наличието на кумулативните предпоставки за уважаване на иска по чл.109 ЗС, първата от които е наличието на активна материалноправна легитимация, като е прието, че тази предпоставка по делото не е доказана. Прието е, че наследяването от праводателя С. Б., починал на 24.01.1988г., е доказано, но не е представен акт за собственост на праводателя, а от събраните по делото гласни доказателства не е установено осъществяването на сочения придобивен способ – давност. Прието е, че от показанията на свидетелите не може да се извлече извод за непрекъснато и необезпокоявано владение на сочения в исковата молба недвижим имот – поземлен имот с пл.№46 от кв.7 по плана на [населено място], който да попада както в УПИ V, така и в УПИ VI от кв.7 по плана на селото и то с площ от 320кв.м. Изложени са съображения, че от представените скици, вкл. изготвените такива към експертизите, се установява, че ПИ с пл.№46 попада единствено в УПИ V, но не и в УПИ VI и е с площ от 230кв.м., а не от 320кв.м., както се твърди с исковата молба, както и че наследниците на С. Б. са вписани като собственици по разписен лист единствено на УПИ V, пл.№46 в кв.7, докато УПИ VI попада в имот №41, записан на името на Н. П. и др., чужди на настоящия спор лица. Прието е, че отбелязванията в разписния лист към кадастралния план не са достатъчни да се приеме, че наследодателят на ищците е притежавал правото на собственост, а писмен акт, удостоверяващ по надлежен ред правото на собственост върху процесния имот, както на името на ищците, така и на името на техния наследодател по делото не е представен. Изложени са също и съображения, че от гласните доказателства не може да се установи върху каква площ от дворното място /освен владението върху къщата от 1958-1960г., установено от показанията на св.Ф./ е осъществявано владение от праводателя, както и от ищците; къде се намира границата между владяното място от ищците и това, собственост на ответницата, както и че липсва яснота към кой конкретен имот са относими свидетелските показания, доколкото не е отразено съпоставянето им с данни по приложени по делото скици. Изложени са съображения, че чрез събраните гласни доказателства не може да се извърши конкретна индивидуализация на имота, който ищците твърдят, че са владяли заедно с праводателя си необезпокоявано през последните 50 години, а следователно не може да се извърши и проверка за действията на ответника, които да нарушават правото им на собственост, тъй като остава недоказано в какъв обем е притежаваното от ищците право. Изложените от въззивния съд съображения за значението на писмените доказателства /скици, отбелязвания в разписен лист/ и съотношението между съдържащите се в тези доказателства данни и показанията на разпитаните по делото свидетели, касаещи установяване осъществяването на поддържаното от предявилите иска лица основание за придобиване правото на собственост върху имота, обосновават крайния извод за неоснователност на предявения по реда на чл.109 ЗС иск. И доколкото не е налице трайно установена практика на ВКС по въпроса за начина на доказване на правата на спорещите страни в това производство, следва да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по първия, поставен от касатора въпрос: какво е значението при предявените по реда на чл.109 ЗС искове на свидетелските показания, ангажирани за установяване правото на собственост, вкл. при позоваване на изтекла придобивна давност с посочване на конкретния период на отпочване на владението. Още повече, че ответникът по предявения иск оспорва легитимацията на предявилите иска лица именно с оглед обстоятелството, че не е представен писмен акт за установяване правото им на собственост. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по втория и третия въпрос, тъй като съображенията на въззивния съд досежно индивидуализацията на имота се отнасят само и единствено до извършения от него анализ на свидетелските показания и до възможността чрез това доказателство да се установи осъществяването на твърдяното придобивно основание, и в този смисъл попадат в обхвата на въпроса, по който се допуска касационно обжалване. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за необходимостта ищецът по предявен по реда на чл.109 ЗС иск да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право, тъй като по така поставения въпрос липсва произнасяне от въззивния съд – с оглед извода за недоказаност на обема на правата на предявилите иска лица върху недвижимия имот съдът е приел, че не може да бъде извършена проверка дали действията на ответника нарушават тези права. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение