Определение № 33 от 07.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2077/2024 г.

за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на 28-мо средно училище „А. К.“, гр. С., чрез адв. Я. Я., срещу решение № 1202/29.02.2024 г. по в.гр.д. № 8452/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 7556/13.05.2023 г. по гр.д. № 28498/2022 г. на Софийски районен съд. С последното е осъдено 28-мо средно училище „Алеко Константинов“, гр. София да заплати на М. И. И. следните суми: 13913,60 лв. – обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ вр. чл. 219, ал. 6 ЗПУО при прекратяване на трудовото правоотношение след придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба-31.05.2022 г. до окончателното плащане и 3880,35 лв. – мораторна лихва за периода от 01.09.2019 г. до 31.05.2022 г. Решението в отхвърлителната част по иска за мораторна лихва не е обжалвано и е влязло в сила. Касаторът счита, че решението е незаконосъобразно и неправилно. В изложението към касационната жалба поставя следните въпроси: 1. Следва ли обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ да се изплаща само от работодателя, при който е настъпило основанието – навършена възраст и наличие на съответен осигурителен стаж? и 2. Следва ли да бъдат приравнявани педагогически специалисти и непедагогически персонал по смисъла на чл. 219, ал. 6 ЗПУО? Въпросите са поставени във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответницата по касационната жалба М. И. И. в писмен отговор, чрез адв. Г. В., взема становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: По делото е установено, че между страните е имало трудово правоотношение, по което в периода от 07.09.2016 г. до 01.07.2019 г. ищцата е заемала при ответника длъжността „старши учител общообразователен учебен предмет – икономически дисциплини“, когато на 01.07.2019 г. същото е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ поради придобито от ищцата право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Спорно по делото е какви са последиците от извършения от ищцата на 28.06.2019 г. отказ да получи обезщетение, в т. ч. дали по силата на това изявление същата е отложила упражняването на правото при следващ работодател, както и дължи ли се плащане на обезщетение от ответника, след като такова вече е било платено от следващ работодател; отговаря ли ищцата на изискването по чл. 219, ал. 6 ЗПУО – да е заемала длъжността педагогически специалист през последните 10 години от трудовия си стаж и изключва ли се приложимостта на тази разпоредба в случай, че ищцата не е заемала непрекъснато длъжности, свързани с преподавателска работа в сферата на образованието през последните 10 години. Съдът е посочил, че обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ е от категорията плащания, наречени в правната теория „гратификационни“ – изразяващи благодарността на работодателя спрямо работника или служителя за продължителния труд. Тълкувал е разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ в действащата й при прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата редакция и е приел, че предпоставките за придобиване правото на обезщетението по чл. 222 ал. 3 КТ са: прекратяване на трудовото правоотношение, без значение на какво основание, и към момента на прекратяването работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Правото на увеличения размер на обезщетението е обусловено от един допълнителен критерий – работникът или служителят да е придобил последните 10 години трудов стаж при един и същ работодател преди прекратяване на трудовото правоотношение. Преценката за наличие на предпоставките се извършва от работодателя, която на общо основание подлежи на съдебен контрол. Съдът е посочил, че съществено значение има предпоставката еднократност на обезщетението. Право на пенсия за осигурителен стаж и възраст се придобива само веднъж, съответно обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ може да се получи само веднъж – при възникване на правото за пенсия. Работникът или служителят следва да упражни правото си на обезщетение при този работодател и по това правоотношение, при действието на което е възникнало правото му на пенсия, респ. плащането по чл. 222, ал. 3 КТ се дължи от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, при когото първоначално е придобито правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Ако впоследствие работникът или служителят отново постъпи на работа, независимо дали се е пенсионирал, при следващото прекратяване на трудовото правоотношение той няма право на това обезщетение. Претенцията спрямо работодателя, при когото правото е първоначално възникнало, обаче се запазва на общо основание. От този работодател работникът или служителят може да търси обезщетението по общия ред, стига да не е погасено по давност. Цитирана е и съдебна практика на ВКС в този смисъл. Съдът е стигнал до извода, че заплащането на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ от следващия работодател на ищцата (СПГ по туризъм) няма погасителен ефект по отношение на задължението на настоящия ответник, както и че то не е предмет на спора и касае отношения между лицето, извършило плащането (СПГ по туризъм), и ищцата, в чиято полза е отишло плащането. Във връзка с възраженията на ответника относно материалноправната легитимация на ищцата да иска от него обезщетението, съдът е разяснил, че фактическият състав, от който произтича вземането за обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, както и страните, които са активно и пасивно материалноправно легитимирани да отговарят за обезщетението, са предвидени в закона. Затова възникването на вземането не е обусловено от постигането на съгласие между страните, нито изявлението на ищцата за отказ да получи това обезщетение от ответника, а от следващ работодател, е в състояние да освободи последния от законовото му задължение. В допълнение е приел, че отказът на ищцата да получи обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ е извършен на 28.06.2019 г., т.е. преди прекратяване на трудовото правоотношение и преди да е възникнало вземането за обезщетение, а отказ от невъзникнали субективни права е недействителен. По отношения на размера на претенцията на ищцата, основан на разпоредбата на чл. 219, ал. 6 ЗПУО, въззивният състав е тълкувал употребеното от закона понятие „педагогически специалисти“ и е приел, че няма основание да се смята, че целта на законодателя е била да ограничи приложението на правилото за изплащане на по-висок размер на обезщетението само до лицата, които осъществяват единствено преподавателска дейност. Ето защо, съдът е направил заключение, че за да бъде изпълнена обсъжданата предпоставка, е достатъчно лицето да притежава педагогическа правоспособност и квалификация и през последните десет години от трудовия му стаж да е работило в организация на бюджетна издръжка в сферата на образованието. Възприето е по-широко значение на понятието „педагогически специалисти“ (съобразно практиката на ВКС по прилагането на чл. 1, ал. 2 ПМС № 31/11.02.1994 г. и чл. 222, ал. 3 КТ) и е посочено, че определящо за характеристиката му е притежаваната от лицето педагогическа квалификация и правоспособност, без да се поставя изискване през всичките 10 години трудов стаж лицето непрекъснато да е заемало длъжности, свързани с преподавателска работа в сферата на образованието. Това тълкуване е основано на принципите на равнопоставеност и недискриминация, въведени в чл. 6 от Конституцията на РБ. Като неоснователно е отхвърлено възражението на работодателя, който оспорва част от периода, през който ищцата е заемала длъжността „помощник-директор по административностопанската дейност“. Изяснено е, че тази длъжност е изпълнявана в учреждение на бюджетна издръжка в сферата на образованието при наличието на педагогическа правоспособност и квалификация от ищцата, поради което са изпълнени изискванията по чл. 219, ал. 6 ЗПУО. В заключение, тъй като в случая е установено, че ищцата притежава педагогическа правоспособност и квалификация, като цялата трудова заетост е прослужена в държавни и общински институции на бюджетна издръжка в сферата на образованието, са осъществени всички предпоставки по чл. 219, ал. 6 ЗПУО и предявеният иск е приет за основателен. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следното: Първият въпрос, макар и обуславящ за правния спор, не обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това е така, тъй като е налице константна практика на ВКС /решение № 15 от 02.02.2016 г. по гр. д. № 2520/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 50082 от 14.07.2023 г. по гр.д. № 1463/2022 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 270 от 24.03.2014 г. по гр. д. № 1296/2013 г. на ВКС, III г. о. и др./, според която предпоставки за възникване правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ са прекратяване на трудовото правоотношение и придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Съществено значение има предпоставката еднократност на обезщетението, което се изплаща само веднъж, при настъпване на посочените в правната норма условия – прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Право на пенсия за осигурителен стаж и възраст се придобива само веднъж, съответно обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ може да се получи само веднъж – при възникване на правото за пенсия. Работникът или служителят следва да упражни правото си на обезщетение при този работодател и по това правоотношение, при действието на което е възникнало правото му на пенсия, респ. плащането по чл. 222, ал. 3 КТ се дължи от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, при когото първоначално е придобито правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Ако впоследствие работникът или служителят отново постъпи на работа, независимо дали се е пенсионирал, при следващото прекратяване на трудовото правоотношение, той няма право на това обезщетение. Претенцията спрямо работодателя, при когото правото е първоначално възникнало, обаче се запазва на общо основание и може да бъде търсена, стига да не е погасена по давност. Така възприетото в съдебната практика разбиране не се нуждае от преосмисляне или осъвременяване и е изцяло съобразено от въззивната инстанция. Затова не следва да се допуска касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Вторият въпрос не е обусловил крайните изводи на въззивния съд. В решението му е прието, че определящо за понятието „педагогически специалист“ е притежаваната от лицето педагогическа квалификация и правоспособност, като няма изискване през всичките 10 години трудов стаж то непрекъснато да е заемало длъжности, свързани с преподавателска работа в сферата на образованието. Даденото тълкуване е съобразено с възприетото разбиране в съдебната практика и не е обвързано с разяснения относно лица, които са непедагогически персонал. Ищцата не е от този кръг, тъй като по делото е установено, че същата притежава педагогическа правоспособност. Също така не е обосновано и е посоченото само бланкетно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и от касатора са наведени доводи и се правят оплаквания срещу приетото от съда, и което е въпрос за правилността на решението, която не се преценява в настоящото производство. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на основание чл.78, ал.3 ГПК и във връзка с направено искане за присъждане на разноските на ответника по касационната жалба се дължат направените разноски за адвокатско възнаграждение за осъществена правна защита пред касационна инстанция в размер на 1000 лв. с ДДС. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,