Определение № 112 от 10.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1625/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по жалба на ответника „Трейшън Клифс Голф Енд Спа Резорт“ ЕАД срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд.

Ищецът А. Х. оспорва жалбата.

По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че страните сключили предварителни договори за покупко-продажба на два апартамента, както и че уговорената цена ищецът заплатил съответно: за първия имот в размер на 133 530 евро - изцяло, а за втория имот - частично в размер на 145 176,03 евро, но окончателни договори не били сключени между страните.

Установил е, че страните уговорили окончателни договори в нотариална форма да бъдат сключени, след като за сградата бъде издаден акт обр. 16, за снабдяване с който продавачът се задължил да положи усилия в срок до 31.03.2010 г., и след като купувачът заплати уговорената цена в съответствие с чл. 3.3 от договорите. Разрешение за ползване на сградата било издадено на 06.04.2010 г.

Предвид естеството на задължението – за прехвърляне на собственост в нотариална форма – съдът е приел, че след като страните не са предвидили в договора или по-късно по подходящ начин точното време и място за сключване на окончателен договор и след като не е доказано, че ищецът да е узнал за издаденото разрешение за ползване на сградата и да е бил поканен да се яви пред нотариус, същият не е изпаднал в забава.

Независимо от това е изложил и съображения, че дори да е налице отправено от ответника до ищеца изявление – покана с указание на място и време за сключване на окончателните договори, и дори купувачът да не се е явил в определения ден и час да сключи окончателен договор, това би дало основание на продавача да претендира разваляне на договорите, но по никакъв начин, не би засегнало правата на купувача, в случай, че в по-късен момент за него възникнат други основания, въз основа на които да иска разваляне на договора.

Установил е също, във връзка с уговореното в чл. 4.8 от предварителните договори задължение на продавача да не прехвърля правото на собственост върху имотите на трети лица, че и двата имота са били отчуждени в полза на трети лица - на 01.11.2012 г., съответно на 05.04.2017 г.

С оглед на това е приел, че в отклонение от уговорката между страните по чл. 4.8 от предварителните договори, продавачът се е разпоредил с правото на собственост върху обещаните имоти, в полза на трети лица, което е обусловило право на купувача да ги развали. Приел е, че независимо от липсата на доказателства, че това право е упражнено преди завеждане на иска, самата искова молба има характер на изявление за разваляне на договора, поради което с получаването й са настъпили последиците от разваляне на договорите.

Извода си за неоснователност на предявеното от ответника възражение за погасяване по давност на правото за разваляне въззивният съд е обосновал със съображенията, че доколкото давността започва да тече от деня в който вземането е станало изискуемо, и доколкото при извършване на разпоредителна сделка с имота, предмет на предварителен договор за продажба, правото на купувача да развали договора на това основание възниква едва от момента, в който той е узнал за правата на трети лица, освен ако е бил недобросъвестен, в разглеждания случай давността във връзка с първия договор не е изтекла предвид извършеното на 05.04.2017 г., т. е. по-малко от пет години преди предявяването на исковете разпореждане с имота, а във връзка с втория договор ответникът не е ангажирал доказателства ищецът да е узнал за извършената на 01.11.2012 г. разпоредителна сделка преди 13.11.2013 г.

С тези съображения е обосновал решаващия извод, че ищецът надлежно е упражнил възникналото в негова полза право да развали предварителните договори, с което е отпаднало и основанието за получаване на платените от ищеца суми, поради което предявените частични искове по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД са изцяло основателни.

Допускане на касационно обжалване се обосновава с основанието по чл 280, ал 1, т 1 ГПК поради произнасяне на въззивния съд в отклонение от цитираната установена практика на ВКС по въпросите:

• следва ли въззивният съд да даде на страната указания, че не сочи доказателства за установяване на обстоятелство, при условие, че е обосновал извод от значение за изхода на делото на липсата на доказване на това обстоятелство и при условие, че това обстоятелство, не е изтъквано, разглеждано в първоинстанционното производство;

• допустимо ли е, след изтичане на срока за отговор на въззивната жалба, въззивният съд да приеме допълнителни „молби“ от въззивника, в които същият „доуточнява“ становището си относно твърдяната от него необоснованост на първоинстанционното решение, без да е дадена възможност на ответната страна да ангажира доказателства във връзка с „доуточненията“;

• дали въззивният съд следва да разгледа и оцени значението на всички доказателства, представени от страните и приети от съда по повод твърдените от тях факти по делото или има право да направи преценка кои да разгледа и кои да не вземе под внимание;

• в кой момент изпълнението на ответника по делото е станало изискуемо, респективно е започнал да тече давностния срок за погасяване на правото по чл. 87, ал. 5 ЗЗД предвид обстоятелството, че акт 16 за имотите е издаден на 31.03.2010 г.;

• от кой момент възниква за купувача правото да иска разваляне на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, в случай на извършена от продавача разпоредителна сделка с този имот – от момента на извършването на разпоредителната сделка или от момента на узнаването й;

• може ли изправността на ищеца-кредитор да е относителна, т. е. в определен момент от съществуване на правоотношението между двете страни, кредиторът да е неизправен, а в последващ момент, в зависимост от допълнително възникнали факти, да се окаже изправен;

• редно ли е от ответника да се изисква доказване на субективен факт – „узнаване“ от ищеца за извършена разпоредителна сделка с имота, предмет на предварителния договор, при условие, че въззивният съд предпоставя именно момента на узнаването на погасителната давност по чл. 87, ал. 5 ЗЗД, и от доказване на този факт черпи права ищецът.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

По първия въпрос не се установява твърдяното противоречие със задължителните указания по т. 2 от ТР № 1/2013 на ВКС-ОСГТК, съгласно която въззивният съд дължи да даде на страните указания за ангажиране на съответни доказателства, когато във въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка доклада, в резултат на които делото е останало непопълнено с допустими и относими доказателства, или когато дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна, да обезпечи правилното прилагане на императивна материалноправна норма посредством указания относно подлежащите на доказване факти и съответните доказателства. В разглеждания случай не се твърди да е било направено (било във въззивната жалба, било в отговора) такова обосновано оплакване за нарушения във връзка с доклада, въз основа на което въззивният съд да е бил длъжен да даде съответните указания, нито се обосновава да е била налице необходимост от приложение на императивна материалноправна норма.

Не се обосновава противоречие със задължителните указания по ТР № 1/2013 г. и във връзка с втория от поставените въпроси. С оглед изложените в тази насока аргументи за недопустимо (след изтичане на срока за въззивно обжалване) „разширяване“ на кръга на оплакванията срещу първоинстанционното решение релевантни за този въпрос са указанията по т. 1 от тълкувателното решение, вкл. мотивите към същата, независимо че в изложението конкретно позоваване не е налице. Съгласно така установената задължителна практика, извън предвидените изключения, за които в настоящия случай не се поставя въпрос, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е ограничен от изложените в жалбата оплаквания. Не се изложени обаче конкретни аргументи за обосноваване на твърдяното „разширяване“ на кръга на оплакванията след срока за обжалване, доколкото не е посочено какви конкретно нови оплаквания са въведени с допълнително депозираните след срока молби, което не позволява на настоящия етап на касационното производство да се извърши преценка в каква степен изложеното в тези молби представлява нови оплаквания за неправилност на решението или представлява допълнителна правна аргументация в подкрепа на изложените в жалбата оплаквания, в какъвто смисъл е възражението на ищеца в отговора на касационната жалба. Конкретното посочване на такива недопустимо въведени, респ. съобразени, оплаквания, извън определения с жалбата предмет на въззивното производство, е безусловно необходимо, тъй като обратното (съпоставката на изложените във въззивната жалба оплаквания със съдържанието на допълнителните молби и преценката дали с последните действително се въвеждат нови оплаквания или се излагат допълнителни правни аргументи по вече направените оплаквания) би представлявало проверка по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК за правилност на въззивното решение във връзка с приложението на чл. 269, изр. 2 ГПК, която е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

По третия въпрос не се установява да е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно въпросът да е обусловил конкретните правни изводи на въззивния съд съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК. Значимостта на въпроса е обосновава с липсата на обсъждане на представените от жалбоподателя нотариални покани, като се поддържа, че съобразяването им би довело до извод, че ищецът е изпаднал в забава по отношение на задължението си за сключване на окончателен договор. В тази връзка обаче следва да се посочи, че изводът на въззивния съд за надлежно упражнено от ищеца право на разваляне не е основан на отсъствието на забава на ищеца, макар и да са изложени мотиви в тази насока, а върху съображенията, че дори и ищецът да е бил поканен да се яви на конкретно място и в конкретно време за сключване на окончателен договор, това не би засегнало правата му в случай, че в по-късен момент за него възникнат други основания, въз основа на които да иска разваляне на договора (именно извършените разпоредителни сделки с имотите), което именно, а не формулираният въпрос, е обусловило конкретните правни изводи по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2009.

Четвъртият въпрос също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на решаващите мотиви на въззивния съд. Така поставен, въпросът се отнася до изискуемостта на задължението за прехвърляне, т. е. е от значение за неизпълнение на самото задължение като основание за разваляне, докато въззивният съд от правна страна е основал извода си за надлежно упражнено от ищеца право на разваляне, възникнало не от неизпълнението на задължението за прехвърляне а от неизпълнението, изразяващо се в разпореждането в полза на трети лица с имотите, предмет на предварителните договори.

По петия въпрос не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предвид липсата на противоречие между правните изводи на въззивния съд и практиката на ВКС, изразена в посочените от жалбоподателя решения, доколкото в последните се разглеждат правни въпроси, различни от поставения. Така в решението по гр. д. № 834/2017 г. на III г. о. е прието, че с разпореждането от страна на продавача предварителния договор не се разваля и страните остават обвързани от него, а разпореждането има за последица невъзможност (създадена от самия продавач) да изпълни основното си задължение по предварителния договор. В решението по т. д. № 4429/2013 г. на II т. о. е прието, че в хипотезата на разпореждане в полза на трето лице, встъпило в задължението на продавача, предварителният договор също не се разваля по право, а дори не е налице и невъзможност за неизпълнение предвид встъпването в дълга. В нито едно от двете решения не е обсъждан релевантният за настоящия спор правен въпрос относно момента на възникване на правото на разваляне при разпореждане с имота от страна на продавача.

Не се обосновава противоречие с практиката на ВКС и по шестия въпрос също по причина, че в посочените решения на ВКС предмет на разглеждане са правни въпроси, различни от поставения. В двете решения по т. д. № 116/2011 г. и по т. д. № 856/2014 г. на II т. о. е отречено правото на разваляне поради забава на кредитора, без да е обсъждан въпросът за възможността неговата неизправност впоследствие да отпадне поради допълнително възникнали факти.

Сходни са и съображенията по последния въпрос, отнасящ се до разпределението на доказателствената тежест относно обстоятелствата, представляващи начален момент на погасителната давност. В посоченото решение по т. д. № 1130/2011 г. на I т. о. на ВКС е прието, че преклузивният срок за предявяване на иск по чл. 58, ал. 1 ЗК на член-кооператор, неприсъствал на събранието, тече от момента на узнаване на оспореното решение, като тежестта за доказване на този момент се носи от ищеца. Възприетото правно разрешение обаче е изцяло неотносимо към настоящия спор, доколкото същото се отнася до доказване на началния момент на преклузивен срок с процесуално значение, а не на срок с материалноправно значение, какъвто е погасителната давност.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът дължи на ищеца направените за касационното производство разноски в размер на 1000 евро.

С тези мотиви съдът