Определение № 196 от 30.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 499/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от „Гарант – М-98“ЕООД и Б. А. П. против решение № 158/12.10.2022 г. по в.гр.д.№ 193/2022 г. на ПАС, с което е след отмяна на решение № 166/07.02.2020 г. по гр. д. № 73/2019 г. на ПОС е постановено друго за обявяване за относително недействителна по отношение на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол, на разпоредителната сделката, извършена с нотариален акт № 171/2018г. на нотариус С. З., с недвижим имот: сграда със застроена площ от 197 кв.м., разположена в поземлен имот с предназначение – друг вид производствена, складова инфраструктурна сграда. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно и са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба Агенция за приватизация и следприватизационен контрол в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че спорът пред него е след връщане на делото за ново разглеждане съобразно решение № 46/14.04.2022 г. по т.д. № 2130/2020 г. ВКС, ІІ т.о.,с което е отменено решение № 83/24.07.2020 г. по в.гр.д. № 213/2020 г. на ПАС, със задължителни указания относно приложението на процесуалния закон, касаещи обсъждане своевременно на релевирани от агенцията доводи и възражения досежно несъществуването на вземанията по договорите за цесия, за антидатирането на същите, за нищожността ми поради липса на предмет, за недостоверната дата на представените от ответниците приходни и разходни касови ордери и споразумения за признаване на дълг и др., всички свързани с поддържани в исковата молба и във въззивната жалба твърдения за нищожност на процесния договор като привиден и за съществуването на действително съглашение на страните по него по договор за дарение, който е валиден, но относително недействителен по отношение на ищеца. По спорните въпроси е намерил, че Агенция за приватизация и следприватизационен контрол се явява кредитор на „Гарант – М-98“ЕООД, както и че с атакуваната сделка чрез прехвърляне на собствеността върху процесния недвижим имот на Б. А. П., безспорно се уврежда ищецът, като кредитор с парични вземания спрямо ЕООД, тъй като го лишава от възможността да се удовлетвори за вземанията си от посочения имот. ПАС е приел, че възраженията на ищеца / по които е бил задължен да се произнесе съобразно отменителното решение на ВКС/ всъщност очертават и спорния въпрос по делото, а именно – дали атакуваната сделка по процесния нотариален акт е възмездна, тъй като от отговора му зависи дали приобретателят на имота Б. П. е необходимо да е знаел за увреждането на кредитора на първия ответник или това е без значение в аспекта на преценката за осъществяване фактическия състав на чл.135, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд е счел, че по делото не са ангажирани доказателства, които да доказват реалното получаване на сумите, описани в ПКО, от страна на длъжника ЕООД на посочените в ПКО дати, както и относно основанието за това, поради което е заключил, че не е доказано сключването на договорите за заем между ответното дружеството и физическите лица - цеденти. Изложил е съображения, че липсват доказателства в счетоводството на касатора да е било надлежно отразено получаването на заеми от В. Л. и Б. Лалбонова през 2008г. (съобразно посочените в ПКО дати), съответно и тези физически лице да са записани в счетоводството му като кредитори с вземания по дадени на дружеството заеми. Преценил е, че не се доказва изобщо съществуването на задължения на дружеството по ДРА 954/04, ДРА 472/04 НАП и ИД 3975/2005“, както и задължения за осигурителни вноски за период 01.01.2005г. – 31.05.2006г., за погасяване на които да са получени такива заеми от посочените лица / с оглед защитните възражения на касаторите/. Заключил е, че цесионерът Б. П. не е титуляр на вземания срещу „Гарант – М-98“ЕООД след като цедираните вземания не съществуват. Следователно процесният договор за прехвърляне на недвижим имот срещу погасяване на парично задължение, сключен между касаторите, е привиден, и като такъв е нищожен. Действителното съглашение между страните по нотариалния акт е по договор за дарение, целта на което е имотът, предмет на същия, да напусне патримониума на дружеството, за да стане невъзможно за ищеца, като негов кредитор да се удовлетвори от имота за вземанията си. Предвид установената по делото безвъзмездност на атакуваната сделка, по арг. за противното от чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД, знанието на приобретателя за увреждането не е необходимо. Поради което е приел, че прикритата сделка /а не нотариалният акт, както се твърди в изложението към касационвната жалба/ е относително недействителна. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не формулира правен въпрос съобразно изискването на закона и с оглед задължителната практика на ВКС по ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Мотивировката на изложението съдържа оплаквания за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт. Според ТР № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС касационните основания по чл.281, т.3 ГПК не следва да се отъждествяват с правния въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Дейността на ВКС във фазата по чл.288 ГПК предполага разглеждане на дадени разрешения по приложение на материалноправни или процесуалноправни норми във връзка с конкретно поставени правни въпроси, а не проверка за обоснованост на изводите на въззивния съд. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касатора, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения правен въпрос. Предвид изложеното,въззивното решение не следва да бъде допуснато да касационно обжалване. В полза на ответника по касацията се дължат разноски в размер на 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд