Определение № 2506 от 11.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 2774/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Канарини“ ЕООД срещу въззивно решение № 313/25.07.2024 г. по в. т. д. № 233/2024 г. на Апелативен съд Пловдив, с което частично е отменено решение № 292/30.06.2023 г. по т. д. № 702/2022 г. на Окръжен съд Пловдив и е уважен в цялост предявеният от ДФ „Земеделие“ срещу касатора иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване, че последният дължи сума над 181 332 лв. до пълния предявен размер от 704 821, 61 лв. – вземане за главница по договор № 16/693731/0140818/19.ІV.2018 г. за предоставяне на държавна помощ „Помощ за реализиране на доброволно поети ангажименти за хуманно отношение към птиците“ и сума размер над 23 172, 21 лв. до пълния предявен размер от 190 943, 76 лв. - вземане за мораторна лихва върху главницата, дължима от датата на предоставяне на всяка финансова помощ до датата, предхождаща деня на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.

В жалбата се преповтарят твърденията, изложени в отговорите на исковата молба и въззивната жалба относно наличието на неравноправна клауза в подписания между страните договор, което я прави нищожна. Релевират се оплаквания срещу неглижираното от съда възражение на дружеството за наличие на непреодолима сила по смисъла на чл. 306 ТЗ. Заявява се несъгласие с крайния извод на съда за дължимост на цялата претендирана от ДФ „Земеделие“ сума, предвид частичното изпълнение от страна на ответното дружество касатор.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следните въпроси:

1. „В случай, че е налице частично неизпълнение по договор за предоставяне на държавна помощ „Помощ при реализиране на доброволно поети ангажименти за хуманно отглеждане на патици“ следва ли да се възстанови съразмерна с неизпълнението част от средствата ?“

2. „В случай, че съдът констатира, че договор противоречи на Регламент поради наличие на неравноправна клауза, следва ли да го прогласи за нищожен?“

Сочи се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разрешението, дадено в решение на Апелативен съд Варна, което не е допуснато до касационен контрол с определение № 522/2019 г. по т. д .№ 317/2019 г. По втория въпрос въззивният съд се е произнесъл в отклонение от практика на СЕС. Отделно от това, се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

От касатора се заявява искане за отмяна на атакуваното въззивно решение и постановяване на друго по същество на спора, с което предявеният иск да бъдат изцяло отхвърлен.

От ответника по касация ДФ „Земеделие“ е подаден отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на жалбата до касационен контрол и в евентуалност се оспорва основателността на същата. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по предявен от ДФ „Земеделие“ срещу „Канарини“ ЕООД иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване, че дружеството дължи сумите, за които е била издадена по реда на чл. 417 ГПК заповед за незабавно изпълнение въз основа на извлечение от книгите на ДФ „Земеделие“. Твърденията на Фонда са, че поради неизпълнение на задълженията по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ от страна на ответното дружество на основание клаузата на т.5.5 от същия договор в негова тежест е възникнало задължение за възстановяване на всички платени суми в общ размер от 704 821, 61 лв., ведно с лихва за забава от датата на всяко плащане в размер на 190 943, 76 лв. При постановено от първоинстанционния съд решение за частично уважаване на предявения иск, състав на Апелативен съд Пловдив е бил сезиран с жалба от ищеца. Срещу решението на Окръжен съд Пловдив в частта, с която предявеният иск по чл. 422 ГПК е бил уважен, жалба не е била подадена от ответника и в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила.

За да постанови атакуваното в настоящото производство съдебно решение, Апелативен съд Пловдив е отграничил като безспорни следните факти: наличие на сключен между страните по делото договор № 16/693731/0140818/19.ІV.2018 г. за предоставяне на държавна помощ „Помощ за реализиране на доброволно поети ангажименти за хуманно отношение към птиците“; извършено от ищеца ДФ „Земеделие“ плащане в полза на „Канарини“ ЕООД на договорената финансова помощ; изпълнение на мерките до края на 2021 г. според предвиденото в договора; прехвърляне на животновъдния обект на 9.ХІІ.2021 г. и липса на обект, в който ответникът да прилага описаните в договора мерки; неизпълнение на поетото от ответника задължение за извършване на минимум 4 броя лабораторни изследвания на фуража през различните месеци;

Съставът на апелативния съд се е позовал на клаузата на т.5.5 от договора, съгласно която при констатиране на неизпълнение на мерките по схемата в срока по т.3.4 /пет последователни години от датата на кандидатстването по съответната мярка/ независимо от неговия характер и времетраенето на извършването му, земеделският стопанин възстановява всички получени средства по мярката, ведно със законната лихва от датата на получаването им. Счел е разпоредбата за ясна и разбираем и е уважил иска, като е преценил, че липсва животновъден обект, който да се стопанисва от земеделския стопанин, съответно чрез който да бъдат изпълни и трите мерки, упоменати в процесния договор. Посочил е в мотивите, че неизпълнението на която и да е от трите мерки за срок само от една година води до пълно неизпълнение на договора. Кредитирал е доказателствата относно установените от БАБХ нарушения и е преценил за законосъобразни мотивите на първоинстанционния съд относно липсата на доказано изпълнение по договора от страна на ответното дружество. Взел е предвид и твърденията на Фонда, че от общо платената финансова помощ ответникът е възстановил сумата 21 638, 38 лв. Отхвърлил е основателността на възражението, противопоставено от ответника, за наличие на непреодолима сила по смисъла на чл. 306 ТЗ, с аргумента, че това възражение само формално е свързано с пандемията от Ковид-19 без да се заявят конкретни обстоятелства, които да са препятствали земеделския производител да изпълнява ангажиментите си. Отказал е да разгледа възражението за наличие на неравноправни клаузи в договора, доколкото „Канарини“ ЕООД притежава качеството търговец, а не потребител.

Необосновани се явяват релевираните от касатора хипотези за достъп до касационен контрол.

Единствено декларативно е посочено основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, осигуряващо директно касационно обжалване. В своята практика касационната инстанция е разяснявала, че в приложение на принципа, прокламиран от чл. 6, ал. 2 ГПК, задължение на касатора е да посочи проявните форми на този тежък порок и да обоснове твърденията си. Съдът няма правомощие да извлича от заявените в касационната жалба или изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдения и доводи обстоятелства, обосноваващи очевидна неправилност на въззивното решение. В случая касаторът „Канарини“ ЕООД се е задоволил да прикрепи към оплакванията си за обикновена неправилност на въззивното твърдението, че е налице тежкият порок по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Изцяло неоснователно е позоваването на т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол по зададените въпроси, тъй като те не притежават характеристиката правни, разяснена с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС. Вън от конкретиката на спора първият въпрос не поставя общовалиден матералноправен или процесуалноправен проблем, който следва да бъде разрешен и който да обуслови позитивна селекция по чл. 288 ГПК. Въпросът представлява оплакване за неправилност на въззивното решение и изразява несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд. Следва да бъде посочено, че Апелативен съд Пловдив се е произнесъл изцяло в съответствие с казуална практика на касационната инстанция, обективирана в решение № 239/2015 г. по т. д. № 4590/2013 г. на I т.о., решение № 164/2013 г. по т. д .№ 421/2012 г. на II т.о., решение № 228/2018 г. по т. д. № 424/2017 г. на I т.о. В тях се приема, че по-строгите изисквания за изпълнение на задълженията по договорите за предоставяне на финансови помощи за целия период на тяхното действие /най-често пет години/ имат за цел да предотвратят заобикалянето на закона, доколкото тези помощи се предоставят безвъзмездно. Отделно от това, по този начин се реализира законодателната идея да се даде възможност за максимална защита на специфичните цели, които следва да постигнат държавите, ползващи се от предоставените чрез структурните фондове безвъзмездни средства, съответно строга отчетност при разходването им. Решението на Апелативен съд Варна, на което се позовава жалбоподателят, не представлява практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице допълнителната предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Вторият въпрос е непрецизно зададен, тъй като не сочи противоречие с кой Регламент има предвид касатора, а и е предпоставен от изцяло невярната теза, че жалбоподателят може да се ползва от потребителска защита, доколкото той не покрива легалната дефиниция, регламентирана от § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП – „Потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.

Изложеното мотивира състава да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС