Определение № 1480 от 16.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 382/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Обединена Българска Банка“ АД срещу решение № 200/18.10.2024 г. по в.гр.д. № 184/2024г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 43/05.02.2024 г. по гр.д. № 839/2022 г. на Окръжен съд – Плевен в частта, в която са отхвърлени частично искове на банката срещу Саджитха Надараджа за заплащане на разликите над 9 458,61лв. до 9 459,26лв. относно претендирана възнаградителна лихва и за разликата над 23 506,38лв. до 26 981,45лв. относно претендирана отложена възнаградителна лихва за гратисния период по Договор за студентски кредит и в частта на разноските. В касационната жалба се излагат твърдения за неправилност на обжалваното въззивно решение. Изтъкват се аргументи за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответницата по касацията Саджитха Надараджа, гражданка на Германия, чрез адв. С. Н. – особен представител, не е депозирала отговор. Единствено в срока за отговор на касационна жалба е представена молба с искане въззивният съд да определи дължимото на адвоката възнаграждение за касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че фактическите обстоятелства са правилно изведени от първоинстанционния съд, който приема, че е налице хипотеза на обявяване кредита за предсрочно изискуем посредством волеизявление в този смисъл в исковата молба, препис от която е връчена на ответната страна чрез назначения ѝ особен представител. Въззивният съд е аргументирал възможността подобни волеизявления да пораждат правните си последици след съобщаването им на адресата и в рамките на съдебни производства чрез получаването им от назначен особен представител, какъвто е процесният случай. В основната част от мотивите си въззивният съд обосновава нищожността на чл. 4.4 от процесния Договор за студентски кредит, уреждащ капитализацията на лихвите към главницата, представляващи дължима основа за начисляване на договорна лихва. Съдът е приел, че същата противоречи на императивната разпоредба на чл. 24, ал. 1, т. 1 от ЗКСД, позовавайки се и на изчисляването на капитализацията, изведено в експертизата, представена на първа инстанция. Въззивният съд е намерил и противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП поради невъзможност на ответника-кредитополучател да прецени икономическите последици на Договора в частта, уреждаща капитализацията, към момента на сключването му. Изтъква се, че уредбата на чл. 294, ал. 2 ТЗ предвижда уговорка на лихва върху лихва за допустима само между търговци, какъвто случай не е налице по делото, доколкото кредитополучателят е студент и потребител по чл. 17, ал. 5 ЗКСД. Доводите на банката, че е налице възможност за уговорка на подобни клаузи в Типовия договор, утвърден от министрите на образованието и финансите, са били отхвърлени от съда с аргумента, че договорът не дерогира цитираната императивна уредба на ЗКСД. В изложението си по чл. 281, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът на първо място твърди наличие на хипотеза на „очевидна неправилност“ на обжалваното въззивно решение – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Извеждат се аргументи, че прилагането на нормата на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП от въззивния съд е погрешно, доколкото същата не е съществувала към датата на сключване на процесния Договор за студентски кредит. Освен това касаторът въвежда следните правни въпроси: 1/ Какво означава ,,изтекли лихви“ по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД и допустима ли е капитализацията на лихви, които не са просрочени?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички своевременно въведени доводи и възражения на страните, когато същите имат отношение към предмета на спора?. По отношение и на двата формулирани въпроса се изтъква наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а по отношение на първия въпрос – и по чл. 280, ал. 2 ГПК за очевидна неправилност. Твърди се противоречие на разрешението на въззивния съд по първия правен въпрос с практика на ВКС, представена в Решение № 30/20.05.2020г. по т.д. 739/2019г. на I т.о., Решение № 66/29.07.2019г. по т.д. 1504/2018г. на II т.о. и Решение № 60091/27.09.2021г. по т.д. 1345/2019г. на II т.о. Освен това се посочват редица влезли в сила съдебни решения на въззивни съдебни състави, обосноваващи твърдения за наличие на противоречива съдебна практика по формулирания първи въпрос. По отношение на втория въпрос касаторът счита, че въззивният съд не е обсъдил доводите на страната във връзка с Типовия договор, както и правната същност на капитализираните лихви по процесния договор. Въвежда допълнително основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, позовавайки се на противоречие със задължителна практика на ВКС, изложена в ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че така изложените правни въпроси не обосновават допускане до касационно обжалване на въззивното решение. По отношение на твърдението за очевидна неправилност поради позоваване на въззивния съд на разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, настоящият състав не приема същото за основателно. Съответният особено тежък порок следва да води до неправилност на съдебния акт, която е изводима само от мотивите на съдебния акт, без да е необходима проверка по същество на касационната жалба. В случая позоваването на конкретна разпоредба на ЗЗП във въззивното решение само по себе си не обосновава прилагане на несъществуваща правна норма. В своята практика Върховният касационен съд е имал възможността да поясни, че изброените основания в чл. 143, ал. 2 ЗЗП сами по себе си не са изчерпателни /numerus clausus/, а само примерни такива – в този смисъл Решение № 143/19.01.2021 г. по т. д. № 1505/2020 г., на ВКС, I т. о. Посочено е, че „клауза от общите условия, предлагани от търговец, е неравноправна и когато не попада в примерно изброените условия по чл. 143, ал. 2 ЗЗП, но съдържа уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Ако конкретна договорна клауза противоречи на повелителна правна норма, същата е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради което изводите, че клауза от общите условия не е неравноправна, не следва да се основават единствено на преценката дали същата не противоречи на императивна материалноправна норма“. След като въззивният съд в случая е приложил действаща норма от специалния закон – чл.24, ал.1, т.1 ЗКСД, и само поради противоречие с нея е намерил, че коментираната клауза от договора е нищожна, то ирелевантно е прилагането на цитираната от касатора норма на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Като допълнително основание по отговарящия на изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК първи правен въпрос се сочи противоречие със съдебната практика на ВКС, на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Следва да се отчете, че цитираните решения по чл. 290 ГПК всъщност са еднопосочни и дадените разрешения в тях не са в подкрепа на тезата на касатора. Така в Решение № 66/29.07.2019г. по т.д. 1504/2018г. на ВКС, II т.о. подробно е разяснено, че уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл.294, ал.1 ТЗ. Преструктурирането по чл.13 от Наредба № 9 от 03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./ не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.10, ал.3 ЗЗД. Съществуването на практика на ВКС по правния въпрос прави неприложимо допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Изведеният втори правен въпрос е аргументиран с необсъждането на доводи на касатора от въззивния съд. Твърдението, че втората инстанция не е разгледала аргументите на банката досежно Типовия договор, не се установява от мотивите на обжалвания съдебен акт, доколкото изрично в решението си апелативният съд е изтъкнал, че подобна регламентация в типова форма не дерогира императивната уредба по ЗКСД. Релевирането на тълкувателната практика на ВКС по ТР № 1/2001г. и ТР № 1/2013г. относно задълженията на въззивната инстанция не е обосновано. Следва да се посочи, че въззивният съд в своето решение възприема заключенията от изготвената експертиза на първата инстанция и изрично се съгласява с извода на първата инстанция относно противоречието със ЗКСД, доразвивайки аргументацията в тази насока. По отношение на аргументите по т. 3.2. от Изложението, то същите представляват доводи по съществото на спора, които не следва да се обсъждат в настоящото производство. Предвид гореизложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Във връзка с подадената молба на особения представител на ответника по касационната жалба, доколкото същият не е осъществил процесуално представителство в рамките на текущото производство, не следва да му се присъждат разноски по него. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение