Определение № 267 от 19.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1842/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. С. М. и Р. С. М. срещу решение №1468 от 07.07.2020г., постановено по в.гр.д.№5801/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 7 с-в, с което е потвърдено решение №3289/08.05.2019г. по гр.д. №12317/2016г. на Софийски градски съд, ГО, І-17 с-в.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД против касаторите установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, е недопустимо, респ. - неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според касаторите въззивният съд не е взел предвид основните техни възражения, отнасящи се до въпросите, свързани с приложението на Закона за наследството в случаите, когато няма данни в хода на производството дали наследниците са приели наследството и относно наследствения дял на преживелия съпруг, когато някои или всички деца са се отказали от наследството. Твърди се, че по делото липсват доказателства, от които да може да се установи дали касаторите са приели наследството. Отделно се сочи, че предвидената в договора за кредит неустойка е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. Поддържаните процесуални нарушения са обосновани от една страна с неприлагането от съда на процедурата по чл.51, ал.1, изр.2 ЗН, а от друга - с несъобразяването от въззивния състав с направения в хода на първоинстанционното производство от ответника М. М. отказ от наследство. Излагат се доводи, че въззивната инстанция е решила спора в противоречие с практиката на ВКС, цитирана в касационната жалба, по приложението на чл.9, ал.3 вр. ал.1 и 2 ЗН и на чл.51, ал.1 ЗН. Претендира се отмяна на въззивното решение и присъждане на направените от касаторите съдебно-деловодни разноски за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулиран е (в т.1.1 от изложението) следния правен въпрос, за който се твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №101/08.10.2019г. по гр.д. №2260/2018г. на ВКС, ІV г.о. а именно: „ Как следва да се прилага ЗН, когато по делото няма данни дали наследниците на починалия в хода на производството ответник са приели или са се отказали от наследството?“.

Без да са поставени конкретни въпроси (т.1.2, 1.3 и 1.4 от изложението) се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и със задължителната практика на ВС като се сочи, че решението противоречи: на решение №145/23.11.2011г. по т.д.№1018/2010г. на ВКС, І т.о. (т.1.2); на вижданията в т.3 от ТР №148/1986г. на ОСГК на ВС (т.1.3) и на постановките в ТР №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС (т.1.4).

Отделно (в т.2.1, 2.2, 2.3 и 2.4 от изложението) са формулирани следните правни въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно:

1. „Преклудира ли се правото на отказалия се от наследство наследник по закон на починал в хода на първоинстанционното производство ответник да представи доказателства за отказа си от наследство с приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство, когато отказът от наследство е направен преди приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство, но не е представен към въззивната жалба?“

2. „ Следва ли въззивният съд да приеме като доказателство по делото и да обсъди направен отказ от наследство и да приложи неговите последици, макар доказателствата за това да са представени едва пред втора инстанция?“.

3. „Преклудира ли се с приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство правото на отказалия се от наследството наследник на починал в хода на първоинстанционното производство ответник да представи доказателства за това, при положение, че първоинстанционният съд не е дал срок за приемане на наследство по смисъла на чл.51, ал.1 ЗН, а само е указал да се представят доказателства за отказ от наследство без обаче да е указал последиците по смисъла на чл.51, ал.2 ЗН?“

4. „ Когато въззивният съд откаже да приеме и разгледа представено с въззивната жалба доказателство за отказ от наследство на наследник на починал в хода на първоинстанционното производство ответник по установителен иск по чл.422 ГПК във вр. с чл.417 ГПК като преклудирано, заличават ли се последиците на отказа от наследство и следва ли да се приеме, че наследникът отговаря за задълженията на наследодателя си или с оглед действието на отказа от наследство от момента на откриване на наследството, съдебният изпълнител е органът, който следва да приложи последиците от отказа от наследство?“.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ищеца „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД – [населено място], в който се сочи, че касационната жалба е недопустима на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК с оглед цената на исковете - под 20 000лв. за всеки един от касаторите. Отделно се твърди, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси са относими изцяло към правилността на обжалваното решение. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора като се акцентира върху обстоятелството, че качеството на М. М. и на Р. М. на наследници на баща им С. М. И., приели наследството, е установено със сила на пресъдено нещо с влязло в сила съдебно решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касаторите по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Неоснователно е възражението на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД за недопустимост на касационната жалба на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, тъй както съгласно чл.113 ГПК (Изм. ДВ, бр.100/2019г.) исковете на и срещу потребители (какъвто е настоящия иск) се разглеждат по реда, по който се разглеждат граждански дела.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №3289/08.05.2019г. постановено по гр.д. №12317/2016г. на СГС, ГО, І-17 с-в., с което е признато за установено съществуването на задължението по равно на М. С. М. и Р. С. М. към „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№136/2016г. на РС – Луковит против наследодателя им С. М. И. за сумата 14 797.67лв., представляваща главница по договор за предоставяне на банков кредит от 09.10.2007г., ведно със законната лихва, считано от 05.04.2016г.; сумата 1 128.97лв. – договорна лихва за периода 05.06.2012г. - 15.08.2013г.; сумата 6 490.38лв. – наказателна лихва за периода 06.08.2012г. - 03.04.2016г., сумата 14 691.99лв. – изискуема лихва за периода 05.06.2010г. - 13.07.2011г. и сумата 1 075.44лв. - комисионна за управление за периода 27.09.2010г. - 05.07.2013г.

В обжалваното решение е отразено, че спорът е по предявен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК от „Райфайзенбанк (България) ЕАД против С. М. И. за признаване на задълженията, произтичащи от договор за кредит от 09.10.2007г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№136/2016г. на РС – Луковит. Въззивният съд е посочил, че ответниците М. М. и Р. М. са конституирани в хода на производството пред СГС като наследници на първоначалния ответник С. И., починал на 25.07.2016г. Съдът е отразил, че конституираните в хода на първоинстанционното производство ответници – синове на първоначалния ответник, не са оспорили предявения иск в едномесечния срок по чл.131 ГПК, като е акцентирал върху факта, че те са получили преписи от исковата молба и определението, с което са конституирани като ответници през месец май 2017г., а са изразили становище едва през октомври 2017г. Въззивният състав не е приел като доказателство представеното за първи път с въззивната жалба удостоверение за отказ на М. М. от наследството на С. И. като е посочил, че в случая е преклудирана възможността за приемане на това доказателство, тъй като удостоверението с дата 23.01.2018г. за вписан на 22.01.2018г. в особената книга на РС – Луковит по чл.49 ЗН на 22.01.2018г. отказ на М. М. от наследството на С. И., е било известно на страната и не е било представено пред първата инстанция. В тази връзка във въззивното решение не е обсъждан въпроса за начина на наследяването при последващ отказ от наследството, направен от единия син на длъжника, като съдът е дал отговор единствено възражението на ответниците за нищожност на уговорената в договора за кредит наказателната лихва, (представляваща неустойка за забава), поради прекомерност и противоречие с добрите нрави.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения установителен иск, въззивният съд на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение относно установената по делото фактическа обстановка и неоспорените от въззивниците правни изводи, касаещи сключването на 09.10.2007г. на договора за кредит между К. И. и „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД с поръчител С. М. И., анексите към договора, обявяването на кредита за предсрочно изискуем с писмо, получено от С. И. на 16.08.2013г., размерът на задълженията, установен от приетата пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, издаването на основание чл.417 ГПК на заповед за изпълнение на парично задължение против С. И. по ч.гр.д.№136/2016г. на РС – Луковит и подаденото възражение срещу тази заповед от С. М. И. на 05.04.2016г. Въззивният съд е приел за неоснователно твърдението на ответниците за нищожност на клаузата в т .1.7 от договора, с която страните са се съгласили, че при просрочие от страна на кредитополучателя на изплащането на главницата, в предвидените в погасителния план срокове, банката начислява и събира в допълнение към възнаградителната лихва по т.1.6 и наказателна надбавка от 13 пункта годишно. Според съда тази клауза не е прекомерна и не накърнява добрите нрави, тъй като в случая уговорената неустойка е с 7,01 пункта по-висока от размера на законната лихва и не излиза извън присъщите й функции.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не покрива общия и допълнителния селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросът на касаторите в т.1.1 от изложението: „ Как следва да се прилага Закона за наследството, когато по делото няма данни дали наследниците на починалия в хода на производството ответник са приели или са се отказали от наследството?“. На първо място въпросът е формулиран като общотеоретичен и в този смисъл не може да се приеме, че е обусловил решаващите изводи на съда. На второ място следва да се има предвид, че в хода на първоинстанционното производство - в откритото съдебно заседание на 01.1.2017г., ищецът е поставил въпроса относно приемането на наследството на починалия от двамата ответници. Съдът е пристъпил към разглеждане на спора по същество, след като по делото е представена изисканата от него служебно справка от РС-Луковит, в която е отразено, че към 12.12.2017г. няма вписан отказ от наследството на С. М. И., т.е по делото е имало данни, че М. М. не се е бил отказал от наследството. Отделно с оглед факта, отразен във въззивното решение, че М. М. е депозирал становище по иска на 16.10.2017г., следва да се приеме, че въззивният съд е преценил, че по делото има данни за приемане на наследството в хипотезата на чл.49, ал.2 ЗН. На последно място спецификата на извършените конкретни процесуални действия по време на първоинстанционното производство прави неотносима за конкретния случай практиката на ВКС, обективирана в решение №101/08.10.2019г. по гр.д. №2260/2018г. на ВКС, ІV г.о.

В т.1.2, 1.3 и 1.4 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, без да са поставени конкретни въпроси, се твърди, че изводите във въззивното решение противоречат на посочена в изложението практика на ВКС и задължителна практика на ВС. При липсата на формулирани конкретни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, не може да бъде допуснато касационно обжалване. В случая оплакванията на касаторите в т.1.2, 1.3 и 1.4 от изложението по своята правна същност представляват аргументи за евентуалната неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК, но не са правни въпроси. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на твърдението на касатора за наличие на основание по чл.280 ал.1, т.1 ГПК за допускане на касация. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че твърдението на касаторите за противоречие на решението с постановките в т.3 от ТР №148/1986г. на ОСГК на ВС (т.1.3) относно приложението на чл.9, ал.1 вр. ал.3 ЗН, в случая е неотносимо за спора, доколкото наследодателят на касаторите С. М. е поръчител по договора за кредит и в това си качество отговаря лично за задълженията, поети с договора ( а не само като наследник на К. И.).

Не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с оглед поставените в т.2.1 и т.2.2 от изложението два взаимносвързани въпроса, а именно: 1. „Преклудира ли се правото на отказалия се от наследство наследник по закон на починал в хода на първоинстанционното производство ответник да представи доказателства за отказа си от наследство с приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство, когато отказът от наследство е направен преди приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство, но не е представен към въззивната жалба?“ и 2. „ Следва ли въззивният съд да приеме като доказателство по делото и да обсъди направен отказ от наследство и да приложи неговите последици, макар доказателствата за това да са представени едва пред втора инстанция?“. Анализът на мотивите на въззивния съд, с които е отказал да приеме като доказателство представеното пред въззивната инстанция удостоверение за удостоверение от РС -Луковит от 23.01.2018г. за вписан на 22.01.2018г. отказ на М. М. от наследството на С. И., сочи, че въззивният състав стриктно е спазил забраната по чл.266, ал.1 ГПК за посочване на нови факти и доказателства пред въззивната инстанция. Доколкото не са налице нито една от хипотезите по чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК, изключващи забраната по чл.266, ал.1 ГПК, не може да се приеме, че отговорите на поставените въпроси са свързани с преодоляване на неясноти или противоречия при прилагането на конкретни правни норми, т.е. че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По аналогични съображения не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросът на касатора в т.2.3 от изложението: „Преклудира ли се с приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство правото на отказалия се от наследството наследник на починал в хода на първоинстанционното производство ответник да представи доказателства за това, при положение, че първоинстанционният съд не е дал срок за приемане на наследство по смисъла на чл.51, ал.1 ЗН, а само е указал да се представят доказателства за отказ от наследство без обаче да е указал последиците по смисъла на чл.51, ал.2 ЗН?“. Освен факта, че касаторите не излагат доводи защо считат, че така формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съобразно разясненията в т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, във въпроса не са отчетени обстоятелствата, поради които въззивният съд не е приел доказателството за направен отказ от наследство от М. М., а именно: че това доказателство не е за установяване на нововъзникнал факт и че страната е разполагала с него преди приключване на устните състезания пред първата инстанция, но нито го е представила, нито е поискала то да бъде допуснато в първоинстанционното производство по реда на чл.147 ГПК.

Не е значим за конкретния правен спор и не притежава характеристиката на въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК въпросът на касаторите в т.2.4 от изложението: „ Когато въззивният съд откаже да приеме и разгледа представено с въззивната жалба доказателство за отказ от наследство на наследник на починал в хода на първоинстанционното производство ответник по установителен иск по чл.422 ГПК във вр. с чл.417 ГПК като преклудирано, заличават ли се последиците на отказа от наследство и следва ли да се приеме, че наследникът отговаря за задълженията на наследодателя си или с оглед действието на отказа от наследство от момента на откриване на наследството, съдебният изпълнител е органът, който следва да приложи последиците от отказа от наследство?“. Не са предмет на спорното исково производство въпросите, свързани с начина на изпълнение на влязлото в сила съдебно решение, нито за евентуалното вътрешно разпределение на задълженията между ответниците (доколкото при отказ от наследството от единия ответник, цялото наследството на С. И., включително и задълженията, се получава от другия ответник).

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,