Определение № 3908 от 16.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3757/2025 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Х. К. Ц. с ЕГН [ЕГН] срещу въззивно решение № 331 от 23.06.2025 г., постановено по гр.д.№ 163/2025 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 326 от 19.12.2024г. по гр. д. № 1934/2021 г. на Районен съд – Ботевград. С последното е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК по отношение на касатора Х. К. Ц., че ищецът П. М. Г. е собственик на основание давностно владение на следния недвижим имот: реална част от новообразуван поземлен имот ***от кадастрален район ***по плана на новообразуваните имоти /ПНИ/ в м. “Б.” в землището на [населено място], [община], Софийска област, одобрен със Заповед № ОА-424/15.12.2003 г. на Областния управител, целият имот - с площ от 4700,38 кв.м., при съседи: имот № ***на [община], имот № ***на [община], имот № ***на [община], имот № ***на наследници на Р. И. Н., имот № ***на П. М. Г. и имот № ***на наследници на С. С. Я., която реална част е с площ от 1771 кв.м., при съседи на реалната част: имот № ***на П. М. Г., имот № ***на *** и останалата част от имот № ***, и която част е заключена между цифри 1-2-3-4-5-1 на скицата на л. 41 от делото на РС, приложена към заключението на вещото лице П. от 23.01.2023г., подписана от съда и представлява неразделна част от решението. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с чл. 200 ЗУТ и с правилата за придобивна давност, за допуснати съществени процесуални нарушения при обсъждане на свидетелските показания – били обсъдени само показанията на свидетелите на ищеца, и за необоснованост на извода, че ищецът е владял процесната реална част, а не е бил само държател и чу я е придобил по давност. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по два въпроса: 1. Задължен ли е въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства? 2. Длъжен ли е въззивния съд да следи служебно за приложението на императивна правна норма и да събира служебно доказателства, необходими за приложението й? Посочено е и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, но по него не са формулирани въпроси и не е обосновано приложението му. Ответникът по касация П. М. Г. оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване, тъй като по първият въпрос решението не противоречи на съдебната практика – съдът е препратил към мотивите на РС и същевременно е изложил и свои мотиви, като е обсъдил събраните доказателства. Вторият въпрос счита за неотносим, тъй като имота не попада в урбанизирана територия. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПС оспорва, защото е изключено предвид позоваването на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: С нот. акт № 49, т. I/1994 г. ищецът П. М. Г. е признат за собственик на основание параграф 4 “a”, ал. 1 от ЗСПЗЗ на дворно място, находящо се извън границите на [населено място], Софийска област, м. “Б.”, цялото от 600 кв.м., със застроено в него дървено бунгало със застроена площ от 22.80 кв.м. С протокол № 31/08.06.2006 г. той е въведен във владение на същия имот, който по ПНИ, одобрени със заповед № ОА-424/15.12.2003 г. на областния управител е пл. № ***в местност Б., землище на [населено място], [община]. Имотът е трасиран и за него е издадена скица № 12/29.05.2006 г., в която имот № ***, кадастрален район ***, по ПНИ на местност Б., землище на [населено място] е с площ 800.54 кв.м. Съседен на този имот е имот № ***на наследници на Г. Д. Й., от който е процесната реална част. С констативен нот. акт № 48, т. I от 21.04.2008 г. на нотариус № 319 по РНК Г. Д. Й. е призната за собственик на имот № ***, кадастрален район ***по ПНИ в м.“Б.”, землището на [населено място], с площ от 4700.38 кв.м. С нот. акт № 106, т. II от 04.09.2020 г. на нотариус No 418 по РНК, Г. Д. Й. продава на ответника Х. К. Ц. същия имот № ***по ПНИ. От заключението на СТЕ и обясненията на вещото лице в съдебно заседание се установява, че още при изготвяне на ПНО е заснета съществуващата на место ограда, с която процесната реална част е приобщена към имота на ищеца, придобит от него на основание пар.4а ЗСПЗЗ. Входът за тази оградена част и за останалата част е през оградата на реалната част, предмет на спора към пътя, като в останалата граница на имота има денивелация между имота и стария път за София. По делото са разпитани свидетелите В. И. Л., И. И. А., Д. И. С., посочени от ищеца, и И. С. Ч., К. Ц. К. и И. П. Н., посочени от ответника. Въззивният съд е приел, че от показанията на доведените от ищеца свидетелите В. И. Л., И. И. А., Д. И. С. се установява, че ищецът П. Г. има имот, в м.“Б.“, над язовир “Б.”, с площ от около 2-2,5 дка., който е ограден с дървена ограда с летви и има порта, от която се влиза от асфалтовия път в имота, като това е единственият вход. Според тези свидетели, описания имот го работи единствено ищецът и семейството му през всички години, откакто те знаят имота и ходят там – съответно над 30 години свид. В. Л., около 20 години свид. И. А., и от 2007-2008 г. св. Д. С.. През цялото това време това бил и единственият имот, който се обработвал на това място, а всичко наоколо било обрасло като гора. В имота има вила, стопанска сграда, имало тоалетна и кошери, овощни дървета. Част от мястото се ползвала за зеленчуци, а другата се косяла трева за добитъка. Мястото се подържало в изряден вид. През целия този период никой друг не е ползвал имота и не е имало спорове във връзка с имота. Свидетелят В. Л. заявява, че не познава Г. Й., а св. И. А. заявява, че я познава, защото са от едно село, но никога не я е виждал на този имот. Свидетеля Д. С. сочи, че преди да се появи ответникът Х. Ц., който претендира, че е купил имота, никой друг не се е появявал и не е имало спорове, никой друг не е работил имота, а ищецът и семейството му са си ползвали всичко. Доведената от ответника св. И. С. Ч. сочи че имотът е на майка й, бил 10.400 дка, но й възстановили само 4.7 дка, тъй като останалата част от имота бил раздаден по постановление. П. имал право на 600 кв.м. След възстановяването започнали да чистят мястото, но то било пълно с къпиняк, който и да се чистел, пак растял и през имота минавали животни. Майка й ходела с внука на свидетелката и насадили от 5 до 7 дръвчета и само месец след това всичко било изпочупено. Заявява, че това място било невъзможно да се поддържа и затова решили да го продадат. Когато е идвала комисия да мери мястото на майка й, нейният брат, макар че не е собственик, казал на П., че може да си вкарва колата в тяхното място, но когато решат да продадат мястото, да си намери друг подход да влиза. П. има къща там. Не е имало ограда между тяхното място и място на П., защото имало един вход, през който се влизало и там влизали и хората, които владеели по постановление, като тогава те му казали, че няма да слагат ограда. Разказва, че след като идвала комисията, с майка й ходели на пикник, ходели и берели къпини. От показанията на св. К. Ц. К. - баща на ответника, се установява, че от 1971 година започнали да ходят там, защото на 150 метра преди това място има къща на съпругата му. Започнали да ходят от време на време, в събота и неделя и един ден видял, че минава титулярката на това място – Г., с внука си. Тя му казала, че ще садят дръвчета и че мястото отдолу е тяхно. Носели две връзки дръвчета. Впоследствие Г. го питала дали може да намери някой да почисти мястото. После му казала, че там имало животни и няма да могат да опазят дръвчетата и се отказала повече да се занимава с това. Св. К. твърди, че между имота на П. с къщата и този имот имало тук-там някаква летвичка останала, а в момента в долния край има бодлива тел. Заявява, че не знае какво е ползвал П., но че има право да ползва 600 кв.м. Като го закупил синът му, за да си влезе в частта, която П. ползвал викали полиция, с пушка щял да стреля. Сочи, че е виждал кошери там. Имал и свидетеля кошери. Те били в мястото, което закупил синът му, но те си ги преместили, след като той решил да загради имота. Свидетелят И. П. Н. в показанията си твърди, че когато по параграф 4 им върнали имотите и те били там и чакали да отидат от кадастъра и да им сложат колчета, той бил там, с тях били П. и братът на И. - Г., и като премерили, понеже П. имал право на 600 метра, Г. му казал да минава през имота, но да знае, че като го продава, ще си го продаде. Преди възстановяването на собствеността това място го ползвал П., който имал кошери там. Възстановяването на собствеността било около 2000 година, когато е правен планът на новообразуваните имоти. П. ползвал имота, защото Г. му казал, че може да си го ползва. Имотът бил заграден с ограда с летви, а сега са упадали. Мястото, което ползвал П., било по-голямо от 600 кв.м. Въззивният съд е приел, че решението на РС е допустимо, че фактът на разпореждане със спорното право от ответника в хода на процеса след подаване и вписване на исковата молба не влияе на наличието на правен интерес от предявяване на установителния иск за собственост против ответника и на допустимостта му, като се е мотивирал, включително и с нормата на чл. 226, ал.2 ГПК. По същество, въззивният съд е приел, че е установено от показанията на разпитаните свидетели упражняване на владение от ищеца освен върху собственото му место и върху процесната реална част, която е приобщил към имота си, че фактическата власт е трайно установена от ищеца и е демонстрирал намерение пред собственика – ответник и праводателката му. Относно това дали цялата ползвана от ищеца площ – собствения му имот и процесната реална част са оградени, съдът е приел, че показанията на свидетелите не са противоречиви, а се подкрепят и от установеното от вещото лице, че оградата реално е заснета в плана от 2003г. Относно намерението за своене, съдът се е позовал на презумпцията, установена в чл. 69 ЗС, която не е оборена. За неоснователно е прието възражението, че не са доказани признаците на владението – да е трайно, непрекъснато и спокойно. Съдът е приел, че показанията на доведените от ответника свидетели са неясни, неконкретни и объркани, че по-голямата част от тях не може да бъде отнесена към точно определен момент или период от време, конкретни са само относно момента на реституция и по факти, които са безспорни или ирелевантни, но не доказват твърдението на ответника, че праводателката му се е грижила за имота, наемайки хора за почистването му, посещавала го е, засаждала е дървета, плащала е данъци и предупреждавала ищеца да премахне изградената от 6 него ограда. Относно свидетелите, доведени от ответника /сега касатор/ въззивния съд е посочил, че те освен, че не са конкретни относно време и място /по отношение на части от оградата/, се отнасят само до три еднократни действия на Й. непосредствено след реституирането на имота, а именно – първоначалното му почистване, засаждане на няколко дръвчета и изявление на нейния брат по отношение на ищеца, но тези действия са окачествени като негодни да смутят или прекъснат упражняваното от ищеца владение, тъй като не попадат сред изчерпателно изброените такива по чл. 116 от ГПК. Затова съдът е заключил, че ищеца е упражнявал владение, което е било постоянно и непрекъснато (доколкото действията, чрез които то се е обективирало, са нямали случаен характер, а са изразявали воля, трайно да се държи спорната площ по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица за период по- дълъг от шест месеца), спокойно (доколкото по делото не се твърди и не се доказва да е било установено с насилие или по скрит начин), явно (тъй като се е упражнявало по очевиден за всяко трето лице начин) и несъмнено (тъй като ищецът безспорно е държал вещта), а разпоредбата на чл. 69 от ЗС презюмира, че я е държал именно за себе си. С тези мотиви е потвърдено решението на РС, с което иска е уважен. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. В съответствие с нормата на чл. 226, ал.1 ГПК е прието, че не е отпаднал правният интерес от предявяване на установителния иск за собственост по отношение на ответника с факта на прехвърляне на имота след предявяване на иска и вписване на исковата молба. В този случай постановеното решение съставлява пресъдено нещо и за преобретателя - частен правоприемник, придобил права по сделка в хода на процеса. Съгласно чл. 298, ал.2 ГПК постановеното решение го обвързва и е задължително и за него независимо дали се е възползвал от възможността да встъпи в процеса. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК, за които съдът следи служебно. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда за конкретния резултат. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос, разрешен в обжалваното решение, който е от значение за изхода на делото, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Видно от съдържанието на подробно изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил доказателствата във връзка с оплакванията във въззивната жалба. По делото е установено не само от свидетелските показания, а и от СТЕ и заснемането по плана от 2003 г. на материализирана граница, че ищеца е оградил процесната реална част заедно със своя имот. Свидетелите на ищеца доказват, че тя е изчистена и се стопанисва от него, а свидетелите, доведени от ответника не установяват противното. Обстоятелството, че брата на праводателката на ответника е изразил съгласие, ищеца да влиза пред вход, който е във възстановения имот по ЗСПЗЗ и попада в процесната реална част и ищеца да си паркира там колата не кореспондира на установената фактическа власт от ищеца върху цялата процесна реална част, включваща и общия вход за двата имота. Според показанията на свидетелите на ответника, след възстановяването, собственицата нямало да огражда имота, не е изградена ограда между възстановения имот и имота, собственост на ищеца. Напротив Й. се отказала да стопанисва имота, защото имало животни и много растителност, която дори да се почисти, пак ще порасне. Ищецът не е ползвал само общия вход и не само е паркирал колата си в процесната реална част, а тя е приобщена към неговия имот, оградена е заедно с него, почистена е и се стопанисва от него заедно с придобития от него имот по пар.4а ЗСПЗЗ. Затова посочените два израза не опровергават извода за установено владение от ищеца При съвместна преценка на всички доказателства е обоснован извода за упражнявано владение, а не за извършени търпими действия или държане. Освен това според свидетелските показания, тези изрази не изхождат от собственика на имота. Тъй като първи въпрос не кореспондира на мотивите към обжалваното решение, то не е постановено в противоречие със съдебната практика на ВКС. Това въпрос е и неопределящ за крайния резултат по спора. Затова по него не се допуска касационно обжалване и на двете наведени основания – по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Вторият формулиран въпрос се свързва нормата на чл. 200 ЗУТ, която според касатора, съдът е следвало да приложи, но не е събрал служебно доказателства за прилагането и и не я е приложил. Процесната реална част е възстановена по ЗСПЗЗ. Към момента на предявяване на иска тя е част от поземлен имот ***от кадастрален район ***по плана на новообразуваните имоти /ПНИ/ в м. “Б.” в землището на [населено място], [община], Софийска област, одобрен със Заповед № ОА-424/15.12.2003 г. на Областния управител, целият имот - с площ от 4700,38 кв.м. Няма данни имота да попада в селищно образувание. Заснет е в кадастралната карта, но не е включен в ПУП, т.е. не попада в регулацията. Следователно не е част от урбанизираната територия и за него не се прилага ЗУТ. Затова втори въпрос е неотносим към настоящия казус и по него не се допуска касационно обжалване и на двете наведени основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Не кореспондира на данните по делото и твърдението, че останалата площ от имота извън процесната няма лице към път. Не е налице и очевидна неправилност. Очевидно неправилно е решението когато от мотивите му се установява, че съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Настоящата инстанция не констатира такива нарушения. Спорът е решен според установените факти по делото в съответствие с процесуалния закон. Решението е подробно мотивирано според оплакванията във въззиввата жалба и нормата на чл. 269 ГПК, видно от изложеното по-горе, а изводите не са формирани при нарушение на основни логически правила. Затова не се допуска касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски в доказания с договора за правна помощ размер 1500 лв., равняващи се на 766,94 евро. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение