Определение № 50725 от 12.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 394/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез прокурор при Апелативна прокуратура София против решение № 1067 от 25.10.2021 г. по в.гр.д. № 1839/2021 г. на Апелативен съд София, с което като е потвърдено решение № 260281 от 14.01.2021 г. по гр.д. № 15050/2019 г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден да заплати на Д. Н. Б. сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление и водено срещу нея наказателно производство по н.д.о.х.№ 6464/2015 г. по описа на Районен съд София. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба а подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД и с нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се неправилна оценка на обстоятелствата, имащи значение при определяне на размера на обезщетението и съответно на тяхното значение за определяне размера на причинените вреди. Иска отмяна на въззивното решение в обжалваната част. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпросите длъжен ли е въззивният съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да извърши преценка на всички конкретни съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ. Поддържа се, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т.3 и т.11 от ТР № 3/2005 г. по т.д. №3/2004 г. на ОСГК, както и на т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, а по втория – в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 59 от 15.03.2012 г. по гр.д. № 434/2011 г. на IV г.о., решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г. на IV г.о., решение № 391 от 28.10.2015 г. по гр.д. № 2899/2015 г. на IV г.о. и решение № 311 от 14.03.2018 г. по гр.д. № 300/2017 г. на IV г.о. Ответната страна по жалбата – Д. Н. Б., чрез пълномощника си адв.Х., е депозирала отговор, в който поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. За да потвърди решението на първоинстанционният съд, с което искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен до размера от 6 000,00 лв., въззивният съд е направил собствен анализ и преценка на събраните по делото доказателства и е достигнал до извод, че дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които са в причинно следствена връзка с незаконното обвинение, е именно в размер на 6 000,00 лв. Посочил е изрично и релевантните за спора обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението, а именно: продължителността на воденото наказателно производство – над 4 години, през който период ищцата е търпяла вреди, изразяващи се в негативни изживявания, стрес, безсъние, страх от осъждане, социален дискомфорт, затруднения при намиране на работа; постановената осъдителна присъда на първа инстанция – лишаване от свобода за 3 месеца с 3 год. изпитателен срок, която присъда е отменена от въззивния съд, чиито съдебен акт е потвърден от ВКС с решение от 04.02.2019 г., т.е. производството се е развило на три инстанции. При съвкупната преценка на всички установени по делото обстоятелства, въззивният съд е стигнал до извод, че с оглед вида, интензитета и продължителността на претърпените от ищцата болки и страдания, които макар и да не са довели до трайни негативни последици върху физическото и психическото й състояние, следва да бъдат обезщетени със сумата от 6 000 лв. Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените от касатора въпроси, които макар и да покриват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното значение, тъй като при определяне на неимуществените вреди, въззивният съд е извършил преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т.II на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд не е нарушил постановките на соченото постановление, нито дадените задължителни разрешения в ТР № 3/2005 г. по т.д. №3/2004 г. на ОСГК, както и на т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК. При определяне размера на неимуществените вреди е взел под внимание всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите си е посочил конкретните такива, имащи значение за размера на неимуществените вреди. Противно на доводите на касатора, в обжалваното решение въззивният съд е изложил мотиви за кои от изложените в исковата молба негативни преживявания е налице причинно – следствена връзка с конкретното обвинение. По приложението на чл.52 ЗЗД вр. чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ – как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“ изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, също не е налице сочения от касатора-ответник допълнителен критерий, тъй като даденото от въззивния съд разрешение, не е в противоречие с посочената в изложението съдебна практика на ВКС. В първото от сочените решения, с което е присъдено обезщетение в размер на 2 000 лв., за да намали присъденото от въззивния съд обезщетение съдът е отчел, че наказателното преследване е продължило около година и осем месеца, т.е. за сравнително кратък период, че обвинението не е за тежко престъпление, факта че спрямо ищеца не е налагана най-тежката мярка за процесуална принуда, както и липсата на трайни последици за психичното и физическото му състояние. Във второто решение, с което е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв., са отчетени също обстоятелствата, че воденото наказателно преследване е приключило в кратък срок – по-малко от една година, наложена е най-леката мярка за процесулна принуда и характера на повдигнатото обвинение за престъпление, което не е „тежко“, както и обществено икономическите условия в страната към м.02.2006 г. В третото от посочените решения на ВКС също е определено обезщетение в размер на 3 000 лв., при съобразяване на обстоятелствата, че наказателното производство, което не е за тежко престъпление, е продължило две години, т.е. сравнително кратък период, взета е най-лека мярка за неотклонение и факта, че незаконното обвинение не е довело до трайно отражение върху здравето, семейното и служебното положение на ищцата. В последното решение, с което е присъдено обезщетение от 6 000 лв., съдът е отчел продължителността на воденото наказателно производство – 4 години и половина, тежестта на повдигнатото обвинение – за престъпление, което е „тежко“ по смисъла на чл.93, т.7 НК, задържането на ищцата за период от 72 часа, както и постановяването на осъдителна присъда на първа инстанция, която впоследствие е отменена по реда на инстанционния контрол. От съпоставката на съобразените в сочените решения обстоятелства с тези по настоящото дело е видно, че не се констатира сходство във всички основни факти и обстоятелства, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД. Ето защо, поставения въпрос във връзка с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД не обуславя допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице релевираното в изложението на касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Насрещната страна по касационната жалба не претендира разноски за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,