Определение № 3977 от 13.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 989/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. Н. С. и Д. Н. С. (в качеството им на наследници на Н. А. С.), с адрес в [населено място], общ. Стара З., представлявани от адв. А. М., против решение № 201 от 12 ноември 2024 г., постановено по в.гр.д. № 336/2024 г. по описа на Апелативен съд – П., с което е обезсилено решение № 130 от 8 май 2024 г., постановено по гр.д. № 201/2024 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора в частта му, с която на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е обявен за нищожен поради накърняване на добрите нрави сключеният между Н. А. С. и Е. А. С. като продавачи и А. Н. С. като купувач договор за покупко-продажба, обективиран в н.а. № 4/03.01.2020 г., рег. № 156 по н.д. № 3/2020 г. на нотариус Д. Н., с който са продадени следните подробно индивидуализирани недвижими имоти: 1/ самостоятелен обект в сграда – апартамент с площ от 56,66 м 2, заедно с прилежащо мазе, идеални части от общите части на сградата и право на строеж върху дворното място; 2/ самостоятелен обект в сграда – гараж № 2 с площ от 25,60 м 2, заедно с прилежащото на гаража право на строеж върху дворното място; 3/ самостоятелен обект – гараж – дял 1 съгласно одобрен архитектурен проект за преустройство, разположен на първия етаж от жилищната сграда, заедно със съответния процент идеални части от общите части на сградата и прилежащото на гаража право на строеж върху дворното място, до размер на 2/8 ид.ч. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е обявен за нищожен поради накърняване на добрите нрави посоченият договор до размер на 2/8 ид.ч. и е отхвърлил този иск, както и предявения евентуален иск за обявяване на същия договор за нищожен като привиден и прикриващ дарение. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК, и като недопустимо и очевидно неправилно. Съдът не бил сезиран с иск за прогласяване на договора за покупко-продажба за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, а поради накърняване на добрите нрави и затова се произнесъл по непредявен иск. Съдът неправилно извеждал на преден план индивидуалната, субективна преценка на конкретния правен субект за морал и се произнесъл в разрез с принципите на справедливостта и добросъвестността. Договорената и заплатена сума за имотите била пет пъти по-ниска от пазарната им цена, което обосновавало абсолютна нееквивалентност и липса на етично поведение. Съдът допуснал процесуално нарушение, като без да се обоснове приел, че Н. С. се е лекувал в Република Турция и му била необходима сума от 15000 евро за лечение, за което обаче не били представени доказателства. Според касатора произнасянето на съда по иска по чл. 26, ал. 2, предл. последно ЗЗД, вр. чл. 17 ЗЗД, също било неправилно. Най-напред съдът неправилно приел, че ищците са направили само едно доказателствено искане, което по-късно било оттеглено. Доколкото с въззивната жалба се искало отмяна само на решението по главния иск, в отговора й ищците не са отправяли доказателствени искания. Съдът обаче отказал да им издаде поисканото удостоверение, което да им послужи пред НАП, с което ги лишил от възможността да докажат изложените в исковата молба обстоятелства и нарушил принципа на равнопоставеност на страните. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В отговор на касационната жалба ответниците Е. А. С. и А. Н. С., чрез адв. А. С., излагат становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и сочат доводи за неоснователност на жалбата по същество. По делото е установено, че с атакувания договор съпрузите Н. С. и Е. С. са прехвърлили на тяхната дъщеря А. С. собствеността върху процесните имоти, придобити по време на брака им в режим на съпружеска имуществена общност, като са си запазили правото на пожизнено и безвъзмездно ползване на същите. Н. С. е починал на 22.08.2022 г. и е оставил за наследници съпругата си Е., дъщеря си А. и децата от първия му брак – ищците А. С. и Д. С., чиито наследствени от него права са равни – в размер на по 1/8 ид.ч. от процесните имоти. Съдът е посочил, че субективното материално право на продавача по договора да се позове на неговата нищожност е наследимо и може да се упражни от всеки един от наследниците на същия, но до размера на наследствените му права, тъй като законът не допуска предявяване на чужди права пред съд, освен в изрично предвидените от закона случаи съгласно чл. 26, ал. 2 ГПК, какъвто настоящият не е. Наследникът не е процесуално легитимиран и няма правен интерес да оспорва договора изцяло извън наследствената си част от разпоредените с него имоти. При това положение е прието, че за разликата над общо притежаваните от двамата ищци 2/8 ид.ч. от прехвърлените имоти те не разполагат с право на иск за нищожност на договора и за тази разлика исковете се явяват недопустими, а първоинстанционното решение следва да се обезсили по главния иск за нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави за размера над 2/8 ид.ч. По делото е установено, че с процесния договор е уговорена продажна цена за имотите от общо 9000 лева при данъчна оценка от общо 98174,30 лева, като продавачите-съпрузи са си запазили правото на пожизнено и безвъзмездно ползване на същите. Според приетото и неоспорено заключение на оценъчна експертиза, към датата на сключване на договора – 03.01.2020 г., пазарната цена на апартамента е 39095 лева, на гараж № 2 – 16763 лева, и на гараж – дял 1 - 42570 лева, или общо за трите имота 98428 лева. Цената на правото на ползване е съответно 20720 лева, 8884 лева и 24422 лева, или общо 54026 лева, след приспадане на която пазарната цена на имотите се равнява на общо 44402 лева, или почти пет пъти по-висока от договорената. Според показанията на ангажираните от ответника свидетели Т. и С., през 2019 г. открили на Н. рак на бъбрека, което наложило провеждане на скъпо струващо около 15000 евро лечение в Турция и тъй като съпрузите похарчили всичко, с което разполагали, решили дъщерята да им даде парите си, спестени от абитуриентския бал и от стипендии, около 10000 лева, а те да я възмездят с имотите. От правна страна въззивният съд е посочил, че насрещните права и задължения по договора се определят по съгласие на страните и в съответствие с принципа на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД, ограничена единствено от повелителните норми на закона и добрите нрави. Последните съставляват неписани общо установени етични правила на морала, възпроизведени и като правни принципи, макар и не чрез изрични норми, които са от значение за обществото като цяло, поради което не се свързват с индивидуалната субективна преценка на конкретния правен субект за морал, а с утвърдените в обществото ценности. Не всяка нееквивалентност на престациите по договора представлява нарушение на добрите нрави като основание за неговата нищожност, а само тази, при която едната престация е толкова незначителна, че практически се приравнява на липса на такава, което води до несъвместимо с добрите нрави извличане на изгода от едната страна чрез злепоставяне на интересите на другата. Преценката се извършва към момента на сключване на договора. Тя не е обусловена единствено от стойностната съпоставка на договорената и пазарната цена на имота, доколкото продажбата на вещ под пазарната цена сама по себе си не е несъвместима с общоприетите норми за добросъвестност и справедливост, а се формира с оглед и на останалите обстоятелства, при които е сключена сделката. В тази връзка според въззивния съд обстоятелството, че договорената продажна цена за имотите е почти пет пъти по-ниска от пазарната им стойност, след приспадане на цената на запазеното от прехвърлителите право на ползване, само по себе си не сочи на значителна и очевидна нееквивалентност. Продажбата е предприета от съпрузите поради нуждата от парични средства за лечението на Н. във връзка с откритото му месеци преди това онкологично заболяване. Договорът е сключен при запазено с него право на пожизнено и безвъзмездно ползване на имотите от прехвърлителите, с което е гарантирано запазването на дотогавашното им местообитание, както и извличането на доходи от преустроения в автомивка гараж. Освен това продажбата е извършена в полза на тяхната 20-годишна тогава дъщеря, която, лишавайки се от правомощията да владее и ползва прехвърлените й имоти и предоставяйки целия си наличен финансов ресурс, с който да подпомогне лечението на баща си, е действала в съответствие с интересите на своите родители. Затова според съда не може да се приеме, че процесният договор накърнява добрите нрави, а напротив, е в унисон със семейните ценности и морала, поради което предявеният на това основание иск за прогласяване на неговата нищожност се явява неоснователен. Тъй като решението по главния иск е отменено, е възстановена висящността и по евентуално съединения иск. По него съдът е изяснил кога е налице относителна симулация, както и начина на доказването й. Доколкото ищците са наследници на прехвърлителя Н. по оспорения договор, който засяга наследствените им права, включително на запазена част от наследството, спрямо тях не се прилага ограничението за установяване на действителната воля на страните с гласни доказателства. Такива са поискани с исковата молба и са им допуснати с определението от 16.12.2022 г. по чл. 140 ГПК, но в съдебно заседание на 19.01.2023 г. те са се отказали от тях. Други доказателства не са ангажирани. От друга страна, твърдението им договорът да е относително симулативен като прикриващ дарение, тъй като приобретателят А., предвид младата й 20-годишна възраст, не е разполагала с парични средства за заплащане на договорената продажна цена, се опровергава от събраните свидетелски показания. Затова предявеният евентуален иск е отхвърлен като недоказан. Касационният съд приема, че не се обосновават поддържаните основания за допускане на касационното обжалване. По въпроса дали е допустим иск за прогласяване на нищожността на целия договор за покупко-продажба на недвижимия имот от лица, които не са собственици на процесния имот, но чиито права се засягат от съществуването или несъществуването на спорното право, в практиката на ВКС е даден отрицателен отговор. Така в решение № 295 по гр.д. № 2141/2013 г., III г.о., се приема, че когато ищецът не е собственик на целия, а само на идеална част от процесния имот, предмет на договора, предвид принципната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 ГПК да не се предявяват пред съда чужди права от свое име (освен в изрично предвидените от закона случаи на процесуална субституция), този ищец е процесуално легитимиран и има правен интерес да води иска за нищожност само до размера на своето право на собственост, чиято защита търси по съдебен ред, т.е. той може да предяви иска за прогласяване нищожността на договора само относно идеалната част от процесния имот, която е негова собственост. Процесуално легитимирани да предявят иск за нищожност на останалата част от договора, и признат от закона правен интерес от това имат (чл. 124, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 2 ГПК) единствено останалите съсобственици на имота. Поради това, когато само един от съсобствениците предяви иск за нищожност на целия договор, този иск като предявен в нарушение на императивната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 ГПК, а следователно - и поради липса на признат от закона правен интерес, е недопустим в частта му, с която нищожността се претендира относно идеалните части на останалите съсобственици, които не са предявили иска като обикновени другари в процеса на съсобственика си - ищец. Това разрешение е съобразено от въззивния съд. Доколкото в случая ищци са двама от наследниците на починалия прехвърлител, чиято припадаща се част от наследството е по 1/8 за всеки, то исковата претенция може да бъде допустима само за 2/8 ид.ч. от процесните имоти. Касаторите поставят и въпросите следва ли съдът да изследва само формалното съдържание на договора, или да го обсъди комплексно с всички обстоятелства, съпътстващи сключването му; налице ли е значителна и очевидна нееквивалентност на насрещните престации, когато договорената продажна цена за имотите е почти пет пъти по-ниска от пазарната им стойност, дори след приспадане на цената на запазеното от прехвърлителите право на ползване; допустимо ли е еквивалентността на насрещните престации, да се определя от съда е оглед дължимата сума за лечение на прехвърлителя, а не е оглед очевидната и явна нееквивалентност на насрещните престации по процесния договор. Заедно с тези въпроси следва да се обсъдят и питанията за установяването на здравословното състояние на прехвърлителя С. и преценката за еквивалентността на насрещните престации с оглед дължимата сума за лечението на прехвърлителя. Доколкото обобщено въпросите се отнасят до това как се извършва преценката за значителна и очевидна нееквивалентност на насрещните престации по договора за покупко-продажба, на първо място следва да се посочи, че в практиката на ВКС (напр. решение № 615 по гр.д. № 1208/2009 г., ІІІ г.о., решение № 24 по гр.д. № 2419/2015 г., III г.о., решение № 128 по гр.д. № 3170/2017 г., І г.о., решение № 128 по гр.д. № 3170 /2017 г., І г.о., решение № 24 по гр.д. № 2419/2015 г., III г.о.) последователно се застъпва становище, че продажбата на вещ на цена, по-ниска от пазарната, по принцип не е несъвместима с общоприетите норми за справедливост и добросъвестност. Накърняване на добрите нрави е налице при прекрачване на разумната граница на свободата на договаряне, при такава съществена нееквивалентност на насрещните престации, при която едната от тях е пренебрежимо малка в сравнение с другата – дотолкова, че с това се нарушават общоприети морални норми, въплъщаващи общественото разбиране за справедливост. Преценката за това не се ограничава единствено до сравняване на насрещните престации по договора, а обхваща и всички останали обстоятелства, установени по делото във всеки един конкретен случай, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните. Съдебната практика не формулира конкретно критерий за преценка на значителната нееквивалентност, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави. Приема се, че такава е налице, когато насрещната престация е практически нулева. Когато престацията не е толкова незначителна, съдът може само да извършва преценка дали не е налице сделка при явно неизгодни условия, сключена поради крайна нужда (унищожаемост по чл. 33 ЗЗД), ако такъв иск е предявен. В конкретния случай съдът е извършил преценка на еквивалентността на престациите по договора, като е установил каква е пазарната цена на имотите след приспадане на цената на запазеното право на ползване на прехвърлителите, както и каква е платената от купувача цена. Съдът е стигнал до извода, че пазарната цена е почти пет пъти по-висока от договорената. Събрал е доказателства за останалите обстоятелства, относими към момента на сключване на договора, като е посочил, че продажбата е предприета от съпрузите поради нуждата от парични средства за лечението на прехвърлителя С. във връзка с откритото му месеци преди това онкологично заболяване. Отчел е, че договорът е сключен при запазено право на пожизнено и безвъзмездно ползване на имотите от прехвърлителите, както и извличането на доходи от преустроения в автомивка гараж. Предвид изложеното, съдът е стигнал до извод, че приобретателката по договора е действала в интерес на своите родители, като е предоставила целия си наличен финансов ресурс за лечението на баща си, придобивайки в замяна голата собственост върху процесните имоти и лишавайки се от правомощията да ги ползва за неопределен период. Затова според съда не може да се приеме, че процесният договор накърнява добрите нрави, а напротив, е в унисон със семейните ценности и морала. Съдът е извършил необходимите процесуални действия за установяване на фактическата обстановка по делото, а изложените от него съображения са изцяло в съответствие с цитираната съдебна практика. Следва да се посочи, че влошеното здравословно състояние на прехвърлителя е било взето предвид като част от фактическата обстановка, при която договорът е сключен, съобразно задължението на съда да извърши цялостна преценка на всички обстоятелства, съпътстващи сделката. Макар ищците да не са посочили в исковата молба, че баща им е бил болен и се е нуждаел от средства за лечение, това е посочено в двата отговора на исковата молба. Няма пречка ответниците по делото да навеждат такива твърдения, за установяването на които съдът да събира доказателства. В случая съдът е приел, че прехвърлителят е имал нужда от средства за лечение, като се е позовал на събраните по делото свидетелски показания, които не са били оспорени. Липсва необходимост нужните за лечението суми да бъдат установявани с фактури или други документи, доколкото при произнасянето си по иска съдът съпоставя еквивалентността на насрещните престации на страните по договора, а не нужната на прехвърлителя сума с престацията на купувача. Платената по договора цена би следвало да се съпостави с нужната за лечението на прехвърлителя сума само в случай, че ищците твърдят, че процесният договор е сключен при крайна нужда. Такива твърдения в случая липсват, а и те биха били наведени във връзка с иск по чл. 33 ЗЗД, какъвто не е предявен. Касаторите поставят и въпроса следвало ли е съдът да се произнесе и отхвърли иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД с мотива, че липсва нееквивалентност на престациите, тъй като платената сума от купувача е с цел лечение на продавача и е в унисон със семейните ценности и морала, като съда приема дължимата насрещна престация само и единствено с оглед нуждите за лечение на прехвърлителя, след като такъв иск не е предявяван. Относно това питане следва да се посочи, че порокът по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е един – противоречие с добрите нрави, а наведените твърдения за обосноваването му могат да бъдат многобройни и различни, като не следва да се приема, че всяко едно самостоятелно твърдение е отделно основание по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. В този смисъл влошеното здравословно състояние на прехвърлителя може да бъде разгледано като част от фактическата обстановка, при която договорът е сключен, както е сторено в случая. Ищците нито са твърдели, нито съдът е приел, че договорът накърнява добрите нрави, тъй като платената по него продажна цена е по-малка от необходимата сума за лечението на прехвърлителя. В заключение, липсва произнасяне по непредявен иск. Въпросът допустимо ли е въззивният съд да постанови решение по неразгледания от първата инстанция евентуален иск, без да се произнесе по направените пред първоинстанционния съд искания на ищците за събиране на доказателства, а именно: искане за издаване на удостоверение, което да послужи на ищците пред НАП с което ищците ще установят, че ответницата А. С. не разполага с процесната сума, не взема предвид обстоятелствата по делото. С исковата молба ищците са поискали съда да задължи ответницата А. С. да представи документи, с които да докаже трудовите си доходи. В доклада си по делото съдът е приел, че тези доказателства са неотносими към спора, но е дал възможност на ищците да поискат издаване на съдебни удостоверения, въз основа на които да се снабдят с търсената информация. Ищците не са поддържали това доказателствено искане, а съдът не е длъжен да събира служебно такива доказателства. Предвид изложеното не е налице нарушение, което да обосновава допускане на касационно обжалване. По въпроса за правомощията на въззивния съд да се произнесе по всички обосновани оплаквания на въззивника, като извърши собствена оценка на събраните доказателства във връзка с твърденията на страните и изложи собствени мотиви по основателността на предявените претенции липсва противоречие на въззивното решение с цитираното от касаторите решение на ВКС. В него е прието, че въззивният съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. Така е сторено и в конкретния случай, като съдът е обсъдил доводите във въззивната жалба, заключението на съдебната експертиза и свидетелските показания. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Въпросът допустимо ли е при отхвърляне на главния иск по повод въззивна жалба от ответната по иска страна и при наличие на предявен евентуален иск, съдът да уважи претенцията по евентуалния иск, без да е налице искане в тази насока в хода на обжалването от страните по спора, е неясно формулиран. Независимо от това следва да се посочи, че съгласно трайно установеното в практиката на ВКС разбиране, че ако въззивният съд за разлика от първоинстанционния е достигнал до извод за неоснователност на главния иск, то се възстановява висящността по евентуалния такъв и съдът дължи произнасяне по него. Затова първата инстанция е длъжна да извършва процесуалния действия и по двата иска независимо от вида на съединяването им, както е и сторено. В хода на въззивното производство ищците не са се отказали от евентуалния иск, поради което след осъществяване на условието за разглеждането му въззивният съд се е произнесъл по него. Доколкото е отсъствала процесуална пречка за разглеждането на този иск и по него са били извършени всички необходими процесуални действия за събирането на доказателства, въззивната инстанция е постановила решението си в съответствие с практиката на ВКС и липсва основание за допускане на касационно обжалване. Неоснователно е твърдението на касаторите за недопустимост на въззивното решение. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случая обаче такъв порок не е допуснат. Неоснователно е твърдението на касаторите за очевидна неправилност на въззивното решение. Поддържаната квалифицирана форма на неправилността предполага законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, което да е установимо пряко от мотивите на решението. При проверка на обжалвания акт изброените пороци не се откриват. При този изход на спора на ответницата Е. А. С. следва да се присъди заплатеното адвокатско възнаграждение за производството пред касационната инстанция в размер на 3475 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,