Определение № 854 от 28.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2787/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 275 от 08.03.2023 г. по в. гр. д. № 2206/2022 г. на Софийски апелативен съд е обезсилено решение от 28.03.2022 г. по гр. д. № 3757/2021 г. на Софийски градски съд и е прекратено производството по делото в частта, с която е отхвърлен предявеният от Е. Д. В. срещу В. В. Т. иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото й на собственост по давност върху 1/2 идеална част от следния недвижим имот: апартамент № 8 с идентификатор [№] находящ се в [населено място], [улица], ет.3, състоящ се от антре, дневна с кухненски бокс, спалня, баня с тоалетна, мокро помещение, две тераси, със застроена площ от 68.42 кв.м., заедно с мазе № 6 с площ от 2.44 кв.м. и заедно с припадащите му се идеални части от общите части на сградата.

Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата част, с която е бил отхвърлен искът на Е. Д. В. за собственост по давност на другата Ѕ ид. част от същия апартамент.

Въззивният съд е приел следното:

С нотариален акт № 65 от 30.12.1997 г. на І нотариус при НС на СРС група физически лица, между които В. Т. Т. и ответникът В. В. Т. /син на първия/, като съсобственици на дворно място, находящо се в [населено място], [улица], са учредили право на строеж върху мястото в полза на “Риалти”ООД за построяване на жилищна сграда, като за учредителя В. Т. Т. се построява и му се отрежда в собственост апартамент № 8 на третия етаж, целият със застроена площ от 68.42 кв. м., заедно с мазе № 6 с площ от 2.44 кв. м. и с припадащите му се идеални части от общите части на сградата, а за сина му В. В. Т. е отреден апартамент № 7 на трети етаж, със застроена площ от 79.11 кв. м., заедно с мазе № 7 с площ от 2.70 кв.м. и с припадащите му се идеални части от общите части на сградата. Жилищната сграда е построена и въведена в експлоатация през 2006 г.

Прието е, че към 2006 г. В. Т. Т. и ищцата Е. Д. В. са живеели на семейни начала без сключен граждански брак, като през 2007 г. са приключили ремонта на жилището, нанесли се да живеят в него и е родено тяхно общо дете – Д..

На 05.08.2020 г. В. Т. Т. е починал и е оставил за наследници по закон ответника В. В. Т. /син/ и Д. В. Т. /син/, като всеки от тях наследява по 1/2 идеална част от апартамента.

След откриване на наследството ответникът В. В. Т. е изпратил нотариална покана на ищцата Е. Д. В. за заплащане на обезщетение за ползване на 1/2 идеална част от имота. В отговор на поканата ищцата изрично е заявила, че иска да изкупи тази 1/2 идеална част от имота, като за целта се направи оценка на същия. Оценка е била направена от къща „Амрита“, съгласно която средната пазарна цена на жилището възлиза на 127 100 евро към 16.12.2020 г. или 248 600 лева.

На 05.04.2021 г. пред Софийски районен съд е депозирана искова молба за делба на процесното жилище от ответника В. срещу брат му Д..

Във връзка с придобивната давност са разпитани следните свидетели:

Свидетелят Н. Н. посетил процесния апартамент към края на 2020 г. като оценител в консултантска къща “Амрита”. В. Т. се обадил във фирмата, за да поиска оценка на имота с цел делба. При посещението В. отворил входната врата на блока, а Е. В. го допуснала в апартамент № 8, за да направи оглед и оценка. При разговор с В. свидетелят останал с впечатлението, че тя знае предварително каква е целта на посещението му, поради която се прави оценката, а именно делба на дялове.

Свидетелите К. К. и Г. П. твърдят, че живеят в сградата, в която е построен процесният апартамент. Отношението на Е. и В. към жилището било еднакво. Всеки от свидетелите е бил домоуправител в периода от построяването на сградата и до момента. Входните такси и вноски за ремонтни разходи заплащала Е., тъй като В. бил безработен. К. чул от В. да казва, че Е. носела парите, тъй като той бил безработен и основно се грижел за детето. Свидетелят П. заявява, че В. и Е. живеели в апартамент № 8, считано от края на 2007 г. Сметките за входа заплащали както Е., така и В..

Свидетелката М. К. -Такова /бивша съпруга на В. Т., бракът с когото бил прекратен през 2006 г. /, посочва, че тя лично живеела в ап. № 7, а В., Е. и Д. - в ап. № 8. Двата апартамента били свързани с врата, която по-късно била затворена. В. ходел при нея и се хвалел, че неговият ремонт е много по-успешен. Докато работел на Малдивите, в Бахрейн и в Ю., спечелил достатъчно пари, за да обзаведе апартамента. Похвалил се, че е закупил кухня на “Бош” на стойност 10 000 лева. В. демонстрирал изключително чувство за собственост и това била една от причините да не се разбират с бившата си съпруга. След окончателно затваряне на вратата, която свързвала двата апартамента, останала обща тераса. Между М. и В. възниквали спорове, свързани с тази обща врата, с общата тераса и с имот, който притежавали в [населено място]. На терасата имало теч, но когато М. повдигала въпроса за ремонт, В. казвал, че е собственик на жилището и ще си прецени за терасата, както и за апартамента в [населено място] и не давал да се обсъжда темата за собствеността и ремонтите. В. никога не бил заявявал, че ап. № 8 не е само негов. Като майка на ответника В. Т. заявява, че синът й е бил касиер на блока и когато събирал таксите за месеца, баща му В. казал, че като собственик преценява да плати таксите в края на годината. Знае, че след смъртта на В. Т. на 05.08.2020 г. В. и Е. /като майка на непълнолетния брат на ответника - Д./ водили разговори за ап. № 8 и за разрешаване на въпросите, свързани с възникналата съсобственост между двамата братя.

При тези данни от правна страна въззивният съд е приел следното:

Ищцата няма правен интерес от установяване на собственост върху онази Ѕ ид. част от процесния апартамент, която нейният син Д. е придобил по наследство от своя баща. Ответникът В. Т. оспорва нейните права само по отношение на 1/2 ид. част от апартамента. Първоинстанционното решение е процесуално недопустимо в частта за Ѕ ид. част от апартамента като постановено по иск, лишен от правен интерес и при липса на правен спор, затова в тази част то следва да бъде обезсилено.

В останалата част първоинстанционното решение е правилно. Ищцата е осъществявала от 2007 г. фактическа власт върху процесния апартамент, но в качеството си на държател, а не на владелец. Правното основание на тази фактическа власт е предоставяне на жилището, индивидуална собственост на починалия В. Т., за съвместно ползване поради фактическо съжителство на семейни начала, но без сключен граждански брак и без наличието на съставено завещание в нейна полза. Вярно е, че съгласно чл.115, б.“в“ ЗЗД между съпрузите давност не тече и доколкото в случая няма сключен граждански брак, то по аргумент за противното няма пречка ищцата да се позове на изтекла в нейна полза давност, но за целта следва да докаже от субективна страна трансформиране на намерението си спрямо досегашния собственик на имота, а именно В. Т.. Съдът се е позовал на мотивите на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които за да придобие по давност правото на собственост, държателят следва да преобърне с едностранни недвусмислени действия държането във владение, като тези действия бъдат доведени до знанието на досегашния собственик. Завладяването и промяната следва да се манифестира пред собственика, а не пред трети лица – домоуправители на ЕС. Заплащането на такси и консумативи за жилището пред домоуправителя не е форма на манифестиране на намерение за своене. В настоящия случай такава промяна в намерението няма. Напротив, дори след смъртта на В. Т., през 2020 г., ищцата е направила извънсъдебно признание, обективирано в отговора на нотариалната покана на л. 53, че желае да изкупи процесната 1/2 ид. ч. от имота от ответника. Следователно към 2020 г. тя е съзнавала, че не е собственик на процесната идеална част - факт, който се потвърждава от св. Н. - оценител на недвижими имоти, направил оглед на апартамента в присъствието и със съгласието на ищцата.

Във връзка с твърдяното владение с намерение за своене, респ. на съвладение по Ѕ ид. част, осъществявано от единия фактически съжител спрямо другия, /или наред с него/, следва да се има предвид, че действителният собственик не е владелец на имота по смисъла на чл.68 ЗС, тъй като не свои чужд имот, а установената фактическа власт върху имота му от неговия фактически съжител е основана на облигационни и лични отношения. При това положение завладяването на имота от последния /своенето/ следва да е предпоставено от т. нар. преобръщане на владението. От друга страна няма как да бъде присъединено нейното владение към това на починалия Т., който е собственик на имота, а не негов владелец по смисъла на чл.68 ЗС.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата Е. Д. В..

В изложението към жалбата са формулирани следните въпроси във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК:

1. Съгласно чл.115, б.“в“ ЗЗД между съпрузи давност не тече. В кои случаи по аргумент от противното има своето значение, като се има предвид, че изричното споменаване в закона, че между съпрузи давност не тече, води до - във всички останали случаи тече;

2. Допустимо ли е да се въвеждат допълнителни ограничения върху действията на законите, които да разширяват или намаляват техния обхват, като се има предвид, че това ще доведе до още голяма правна бъркотия, която правото не търпи;

3. Допустимо ли е съдът да въвежда дискриминация в човешките отношения, като се има предвид, че допълнителните изисквания по отношение на придобивната давност при лица, споделящи едно домакинство, са въведени от съда;

4. Как се доказва намерение за своене, след като съдът приеме, че следва да се докаже намерение за своене само пред досегашния собственик, в случаите, когато и собственикът живее в процесното жилище.

Ответникът В. В. Т. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което подлежи на касационен контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, която прави разграничение между фактическа власт, която покрива характеристиките на владение по чл. 68, ал.1 ЗС, и фактическата власт, представляваща държане по смисъла на чл. 68, ал.2 ЗС, както и търпимите действия, осъществявани поради близките отношения със собственика на вещта. Както държането, основано на някакви договорни отношения, така и търпимите действия, не могат да доведат до придобиване на вещта по давност, освен ако не е демонстрирана спрямо собственика промяна на намерението и завладяване на вещта – решение № 12 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1840/2013 г., I г. о., решение № 1300 от 09.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5861/2007 г., II г. о., решение № 403 от 03.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 672/2008 г., I г. о., решение № 291 от 09.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 859/2009 г., II г. о., решение № 270 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1162/2009 г., II г. о., решение № 196 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 137/2018 г., I г. о., решение № 483 от 11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012 г., I г. о., решение № 117 от 30.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 166/2020 г., I г. о. и др.

В настоящия случай въззивният съд е отчел обстоятелството, че ищцата Е. В. е заживяла в процесния апартамент поради близките си отношения с неговия собственик В. Т. Т. и по тази причина тя не е установила владение по смисъла на чл.69 ЗС, което да доведе до придобиване по давност на апартамента или на Ѕ ид. част от него. Този извод на съда съответства на посочената практика на ВКС.

Поставените в изложението към касационната жалба въпроси, освен че са неясни, изхождат от неправилното разбиране, че съдът е въвел непредвидени в закона изисквания към придобивната давност. В действителност съдът е приложил закона съобразно фактите по делото и при отчитане на практиката на ВКС, посочена по-горе. Наличието на формирана практика на ВКС изключва възможността по поставените въпроси да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно приетото в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Тези изисквания в случая не са налице. По въпроса за придобивната давност, когато фактическата власт върху вещта е установена поради близки отношения със собственика, е налице богата практика на ВКС, която не се нуждае от уточняване и промяна по повод конкретното дело.

При този изход на делото на ответника В. В. Т. следва да се присъдят сторените разноски в размер на 6100 лв. по договор за правна защита и съдействие от 16.06.2022 г.

Воден от гореизложеното Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение