Определение № 1354 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4404/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 797/06.06.2025 г. по гр.д. № 2717/2024 г., с което Софийският апелативен съд, изменяйки решение № 2888/15.05.2024 г. по гр.д. № 10661/2021 г. на Софийския градски съд, на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД е осъдил А. Ц. М. да заплати на В. М.: · сумата 19 365.15 лв. – половината от платени вноски от ищеца в периода 09.08.2017 г. – 27.08.2021 г. като солидарен длъжник с ответника по договор за ипотечен кредит от 13.09.2012 г. с „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ведно със законните лихви от 27.08.2021 г. и · сумата 4 546.53 лв. – половината от платени от него вноски в същия период като солидарен длъжник с ответника по договор за потребителски кредит от 25.02.2017 г. с „Кредитприват – Фидор банк АГ“ Германия, ведно със законните лихви от 27.08.2021 г., като искът е отхвърлен за разликата над 4 546.53 лв. до пълния предявен размер за 57 938.86 лв., и въззивният съд е определил отговорността за разноските по делото. Решението се обжалва и от двете страни, съответно на обжалваемия интерес, с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност. Касаторът В. М. повдига въпроси, които допълнени и уточнени съгласно т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, се свеждат до следните: 1. При какви обстоятелства съдът е длъжен да приеме, че задължение по договор за кредит, сключен от единия съпруг по време на брака, е поето за задоволяване на нуждите на семейството? и 2. По какъв начин следва да извърши преценка на събраните доказателства в установяване момента на настъпила фактическа раздяла между съпрузите? и 3. Длъжен ли е въззивният съд да откаже да приеме доказателства, които не са били допуснати от първата инстанция, ако такова доказателствено искане не е направено във въззивната жалба или в отговора на въззивната жалба? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че решението е постановено при съществени процесуални нарушения - на чл. 236, ал. 2 и чл. 266, ал. 3 ГПК, което е причина да е необосновано и в нарушение на материалния закон. Касаторът А. М. повдига въпроси, които допълнени и уточнени според тълкувателното решение, се свеждат до следните: 1. За начина, по който съдът е длъжен да обсъди събраните доказателства по обратното доказване на презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД? 2. Длъжен ли е въззивният съд в решението да разгледа своевременно въведените възражения, включително доказателствените, на които се основават оплакванията в жалбата? и 3. При какви обстоятелства съдът е длъжен да приеме, че задължение по договор за кредит, сключен от единия съпруг по време на брака, е поето за задоволяване на нуждите на семейството? И този касатор се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и обосновава всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Всеки касатор претендира направените разноски по делото и оспорва касационната жалба на насрещната страна. По искането на касатора М. за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по иска, основан на договора за кредит от 13.09.2012 г. с „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД. Въззивният съд е приел, че с първоинстанционното решение искът е квалифициран по чл. 127, ал. 2 ЗЗД и уважен за сумата 19 365.15 лв., като решението обжалва ответникът М.. В исковата молба ищецът М. е обосновал качеството си на кредитор по претендираната с иска сума с твърдения, че с договор по н.а. № 158/2007 г. при равни дялове с ответницата са купили един апартамент в [населено място], платили са цената със средства от сключен от тях ипотечен кредит с „Банка ДСК“ ЕАД, на 11.09.2010 г. са сключили брак, на 13.09.2012 г. са сключили договор за нов ипотечен кредит с „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, по който са уговорили пасивна солидарност, със средствата от него са погасили кредита от „Банка ДСК“ ЕАД, на 09.08.2017 г. са се развели, от развода до предявяването на иска само ищецът е плащал анюитетните вноски по договора с „Райфайзенбанк „България“ ЕАД и претендира от ответницата половината от платеното. За обжалвания резултат от значение е само възражението в отговора на исковата молба, поддържано и с оплакванията във въззивната жалба, че съгласно декларация от ищеца от 18.08.2015 г. и споразумението по чл. 51 СК, утвърдено от брачния съд, ответницата да не дължи никаква част от вноските по договора от 13.09.2012 г., платени от ищеца след развода. Въззивният съд е приел, че представените писмени доказателства доказват верността на твърденията в обстоятелствената част на исковата молба по този иск; от заключението на вещото лице да се установява, че след развода до предявяването на иска ищецът е платил по договора за кредит от 13.09.2012 г. анюитетни вноски на обща сума 38 730.29 лв., а на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД ответницата му дължи сумата 19 365.15 лв. - половината от платеното. Приел е, че с този договор е уговорена солидарна отговорност на съпрузите и общият равен във вътрешните отношения на длъжниците интерес от поетото към към „Райфайзенбанк (България)“ АД солидарно задължение, произтича от това, че с предоставения кредит те са погасили първия кредит по договора с "Банка ДСК“ ЕАД, който им е послужил, за да придобият в обикновена съсобственост и при равни дялове апартамента. Заключил е, че презюмираният факт в чл. 127, ал. 1 ЗЗД за равенство в задължението за връщане на кредита във вътрешните отношения между страните, солидарни длъжници, не само не е опроверган, а се потвърждава от събраните доказателства. Неоснователно ответницата е възразила, че декларацията от 18.08.2015 г. опровергава презумпцията. С подписването й ищецът е заявил, че ще превежда 500 евро месечно по ипотечния кредит за апартамента и декларацията ще има сила и след развода на страните. С нея обаче ищецът не се е отказвал от правото да претендира половината от платеното по ипотечния кредит, произтичащо от равното участие на солидарните длъжници в дълга според техните вътрешни отношения. Със споразумението по чл. 51 СК, утвърдено от брачния съд с решението за развод, съпрузите са заявили, че са уредили имуществените си отношения и занапред нямат претенции един към друг. Със споразумението обаче не са уговорили нищо за задълженията по договора за кредит от 13.09.2012 г. и с него също не са уредили по нов начин вътрешните си отношения. Според така изложените мотиви в решението първият повдигнат въпрос от касатора М. го обуславя, но начинът, по който въззивният съд му е отговорил съответства на практиката на Върховния съд. В нея се приема, че презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД е за равенство на дълга във вътрешните отношения между солидарните длъжници. Приема се, че по предявен иск по чл. 127, ал. 2 ЗЗД в тежест на ищеца-солидарен длъжник е да докаже, че е удовлетворил кредитора, а в тежест на ответника-солидарен длъжник е да докаже неравенство в дълга и в частност, че според вътрешните отношения между солидарните длъжници платеното е равно или по-малко от участието на ищеца в дълга. Приема се, че по този начин ответникът провежда обратното доказване на презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД. В съответствие с практиката въззивният съд е приел, че по първия иск презумпцията по чл. 127, ал. 1 СК не е опровергана – равният интерес/участие на солидарните длъжници в дълга по договора за кредит от 13.09.2012 г. се обяснява с качеството им на съсобственици с равни дялове в апартамента, закупен със средствата от първия кредит, погасен с втория, тези отношения не са уредени по различен начин за след развода, а изложените в решението мотиви удовлетворяват начина, по който съдът е бил длъжен и е обсъдил събраните доказателства по неуспешно проведеното обратно доказване на презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД по този иск чрез декларацията от 18.08.2015 г. и споразумението по чл. 51 СК. По този въпрос е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. По исканията на касаторите за допускане на решението до касационен контрол по иска, основан на договор за потребителски кредит от 25.02.2017 г. с „Кредитприват – Фидор банк АГ“, Германия. Въззивният съд е приел, че с първоинстанционното решение той е уважен частично, съответно на обжалваемия интерес решението се обжалва от двете страни, а доколкото с оплакванията си в жалби те поддържат въведените доводи и възражения, предметът на произнасяне по този иск е идентичен с предмета, по който се е произнесъл първостепенният съд. Намерил е, че легитимацията на кредитор по иска М. е обосновал с твърдения, че на 25.02.2017 г. е получил потребителски онлайн кредит от „Кредитприват Фидор Банк АГ“, Германия за сумата 50 000 евро; с него е погасил други кредити, получени от него в периода 2014 – 2016 г. и използвани за нуждите на семейството; онлайн кредита е погасил на 02.03.2021 г. с договор за нов онлайн потребителски кредит от 12.02.2021 г., за периода от развода до предявяването на иска само той е плащал вноските към „Кредитприват Фидор Банк АГ“, Германия, а след това – по втория онлайн потребителски кредит, и претендира от ответницата сумата 57 938.86 лв. – левовата равностойност на половината от така платеното. Намерил е, че ответницата М. е оспорила иска с възражения, че кредитът от 25.02.2017 г. следва фактическата раздяла на съпрузите, настъпила на 18.08.2015 г., а предходните кредити, които ищецът твърди да е получил и погасил, също не са ползвани за нужди на семейството. Въззивният съд е приел, че в чл. 32 СК е правната рамка на спора по иска. Съгласно ал. 1, разходите за задоволяване на нужди на семейството се поемат от двама съпрузи. Съгласно ал. 2, съпрузите отговарят солидарно за задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството. Приел е, че като я отнася към общата разпоредба на чл. 127, ал. 1 и 2 ЗЗД, съдебната практика приема, че когато по време на брака единият от съпрузите е получил заем, при спор той трябва да заяви за какви конкретни семейни нужди е разходвана сумата. Ако получилият заема съпруг не заяви за какво е разходвана сумата, следва да се приеме, че заемът е за него, а за върнатите заемни средства другият съпруг не му дължи нищо. Само при надлежна индивидуализация на твърденията на ищеца за какви семейни нужди са разходвани заемните средства, би могло да се прецени проведено ли е пълно обратно доказване от ответника, че те са разходвани за нужди на семейството. При тази изходна позиция, въззивният съд е намерил, че през 2012 г. страните като съпрузи са се установили в [населено място], Германия. Там на 10.02.2014 г. е родена дъщеря им И., а от 18.08.2015 г. съпрузите са във фактическа раздяла. Изводът въззивният съд е основал на декларацията от 18.08.2015 г., с която ищецът е заявил, че ще превежда 500 евро месечно по ипотечния кредит на апартамента и ще плаща издръжка на дъщеря си И. за месеците от септември 2015 г. до януари 2016 г. До 18.08.2015 г. страните са живели заедно като семейство в апартамент в [населено място], нает с договор от 01.12.2015 г., но разривът помежду им доказва изявеното от ищеца в декларацията, обсъдено във връзка със заповед от 09.08.2015 г., с която му е наложена временна полицейска мярка „забрана за контакти с пострадалата А. М. в периода 09.08.2015 г. – 19.08.2015 г.“. Бракът е прекратен с решението за развод от 09.08.2017 г. Въззивният съд е намерил също, че на 25.02.2017 г. ищецът е получил онлайн потребителски кредит от „Кредитприват Фидор банк АГ“ Германия за 50 000 евро, погасен от него след развода със средствата от нов получен онлайн потребителски кредит, а верността на тези твърдения в исковата молба се установява от документ, приложен на лист 26 от първоинстанционното дело. Намерил е също, че от заключение на втора допълнителна експертиза се установява, че по сключени договори в периода 13.01.2014 г. – 21.10.2016 г. на ищеца са предоставени четири кредита, първият - по договор от 13.01.2014 г. за 7 152 евро, който ищецът погасява предсрочно на 02.03.2017 г. със сумата 4 649.28 евро – част от предоставените му средства по онлайн потребителския кредит от 25.02.2017 г. Намерил е, че само средствата от кредита от 13.01.2014 г. са били разходвани за нужди на семейството - единствено този договор предхожда настъпилата на 18.08.2015 г. фактическа раздяла, а средствата от другите три договора за кредит, получени от него в периода до 21.10.2016 г. той е разходвал за себе си – те следват фактическата раздяла. С тези мотиви въззивният съд е намерил, че вторият иск по чл. 127, ал. 2 ЗЗД е частично основателен до сумата 4 546.53 лв. – левовата равностойност на половината от 4 649.28 евро (9 093.06 лв.) - предсрочно погасен кредит по договора от 13.01.2014 г. със средствата, получени от ищеца по договора за онлайн потребителски кредит с „Кредитприват Фидор Банк АГ“, Германия. В откритото съдебно заседание от 16.05.2025 г. въззивният съд е приел писмени доказателства, представени от ответницата М. към молба от 24.11.2023 г. по гр.д. № 10661/2021 г., намирайки да не са допуснати от първата инстанция поради процесуално нарушение. Тези доказателства са били представени в границите на даден на ответницата от първата инстанция срок за допълнителни твърдения/възражения и доказателствени искания. Третият процесуалноправен въпрос, повдигнат от касатора М., е свързан с приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК, но макар да е обуславящ, въззивният съд не го е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Доказателствата са по относими факти, а с оплакванията във въззивните жалби страните изцяло са пренесли спора по втория иск пред втората инстанция. По този въпрос е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – общата и допълнителната, са налице по повдигнатия от касатора М. процесуалноправен въпрос, длъжен ли е въззивният съд в решението си да разгледа своевременно въведените възражения, включително доказателствените, на които се основават оплакванията във въззивната жалба. Във въззивната си жалба М. се е оплакала, че претенцията по втория иск е основана на твърдения за плащания от М. по сключен от него договор за потребителски кредит с „Кредитприват – Фидор банк“ АГ, Германия, но представения за това документ (на лист 26 от първоинстанционното дело) е превод от немски, изготвен от самия ищец, а твърденията на ищеца, че е сключил този договор, опровергават документи, представени на немски и в превод на български език (лист 243 – 256 от първоинстанционното дело). От тях се установява, че в „Кредитприват Фидор Банк АГ“, Германия няма информация на ищеца да е откривана банкова сметка. По възражението, че договор за онлайн потребителски кредит от 25.02.2017 г. ищецът не е сключвал, което ответницата прави, след като се е снабдила с документите на лист 243 - 256, респ. че съдът не следва да възприема заключенията на експертизите относно този договор, поддържано с оплакванията във въззивната жалба на М., въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС. Решението следва да се допусне до касационен контрол и по въпроса, повдигнат от касатора М.: По какъв начин съдът следва да извърши преценка на събраните по делото доказателства в установяване момента на настъпила фактическа раздяла между съпрузите? В своята практика Върховният касационен съд приема, че фактическата раздяла се изразява в трайното прекъсване на емоционалните, духовни и икономически връзки между съпрузите. Следователно при извършване на преценката досежно момента на настъпването на фактическата раздяла съдът е длъжен да вземе пред вид всички събрани доказателства за тези факти и обстоятелства. В противоречие с практиката, обжалваното решение не съдържа необходимите мотиви. Възприетият начален момент на настъпилата фактическа раздяла между страните – 18.08.2015 г., въззивният съд е основал на двата обсъдени в решението документа – декларацията и полицейската заповед, въпреки събраните по делото много други писмени доказателства в установяване на релевантния момент. По въпроса са налице общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Те са налице и по въпроса, при какви обстоятелства съдът е длъжен да приеме, че задължение по договор за кредит, сключен от единия съпруг, е за задоволяване на нуждите на семейството? Този въпрос повдигат и двамата касатори, но с оглед обжалваемия интерес, решението следва да се допусне до касационен контрол при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по искането на касатора М.. Въпреки правилната изходна позиция, която въззивният съд е изградил, посочвайки относимата за въпроса практика на Върховния касационен съд, в решението няма мотиви какви конкретни твърдения ищецът е изложил относно конкретните нужди на семейството, за които е разходван получения от него кредит по договора от 13.01.2014 г. При тези мотиви, съдът