Определение № 1947 от 19.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4411/2023 г.

Производство по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Ж. Л., подадена чрез пълномощника й адв. П. Г. от АК – В., против определение № 436 от 24.08.2023 г. по в.ч.гр.д. № 330/2023 г. на АС – Варна, с което е потвърдено прекратително определение № 2624/06.07.2023 г. по гр.д. № 2195/2022 г. на ОС - Варна. С частната жалба се излага доводи за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд, иска се неговата отмяна и връщане на делото за разглеждане на предявения иск. С приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди наличие на основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: Какъв е порокът на въззивно решение постановено при основание за наличие за спиране на производство по чл. 229, ал.1, т.4 ГПК? – противоречие с ТР № 1/9.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди се още и очевидна неправилност на определението като постановено в нарушение на чл.2 ГПК-отказ от правосъдие-основание по чл.280, ал.2 ГПК. Становище на насрещната страна не се изисква, по аргумент от чл.130 ГПК. Частната жалба е допустима. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното: Въззивното производство е било образувано по частна жалба на Д. Ж. Л. срещу определение № 2624/06.07.2023г. по гр.д. № 2195/2022 г. на ОС - Варна, с което производството е прекратено поради недопустимост на иска. Пред РС – Варна е било образувано гр.д.№7719/2022г. по предявен от Л. Ж. Л. против Д. Ж. Л. по иск с правно основание чл.30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазената част на ищеца от наследството на Ж. С. Л., поч. на 09.07.2020г., чрез намаляване на завещателно разпореждане в полза на ответницата. По това дело е бил предявен насрещен евентуален иск от Д. Л. срещу Л. Л., ако се уважи предявеният срещу нея иск по чл.30, ал.1 ЗН, да се осъди Л. Л. да й заплати 185 000 лв., представляващи половината от дадена от насрещната ищца на общия наследодател и получени от последния без основание, в периода 1.1.2002 г. до 1.06.2020 г. Този насрещен иск е отделен за разглеждане в отделно производство-настоящето, което е било спряно до приключване на спора по иска по чл.30, ал.1 ЗН. С влязло в сила решение № 957/21.03.2023 г., постановено по гр.д.№ 7719/22г. на РС – Варна, искът срещу Д. Л. по чл.30, ал.1 ЗН е уважен, като е постановено намаляване на завещателното разпореждане и възстановяване на запазената част на ищеца в посочения в решението размер, както и е постановено задържане на дарен на ответницата по иска гараж на основание чл.36, ал.2 ЗН. За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че с решението по гр.д.№ 7719/22г. на РС – Варна, при образуване на масата на наследството по чл.31 ЗН, е прието, че в наследството има само активи, т.е. наследодателката не е имала задължения към момента на откриване на наследството, и при така формираната маса на наследството са направени съответните изчисления, като съответно е намалено завещателното разпореждане, и липсата на задължение не може да се оспорва, като влязлото в сила решение по иска по чл.30, ал.1 ЗН преклудира всеки факт, относносим към съдебно признатото право с неговите белези, които съдът е установил с решението към приключване на устните прения, силата на присъдено нещо на това решение се разпростира върху индивидуализиращите белези на спорното право, като мотивите са допълнителен източник на данни относно предмета на решението и изясняват диспозитива на същото. А доколкото в настоящия процес с осъдителния иск се твърди, че наследодателката е имала задължения за връщане на получена парична сума без основание, то влязлото в сила решение по иска по чл.30, ал.1 ЗН е абсолютна процесуална пречка, правеща недопустим настоящия осъдителен иск, защото с него е формирана сила на присъдено нещо за липса на задължения в наследството, по аргумент и от т.5 на ТР № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е за неотносимо по каква причина спорът по иска по чл.30, ал.1 ЗН по гр.д.№ 7719/22 г. се е развил и приключил, преди да приключи спора относно твърдените задължения на наследодателя. При преценка на наведените основания за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че такива не са налице. Формулираният от касатора въпрос в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК не може да предпостави допускане на касационно обжалване. Такъв въпрос не е обусловил правните изводи в обжалваното въззивно решение по предмета на спора. Решаващите изводи на въззивния съд са съсредоточени върху преклудиращата сила на силата на пресъдено нещо на решението по гр.д.№ 7719/2022 г. на РС – Варна по предявения иск по чл. 30 ЗН, а не върху въпроса дали това влязло в сила решение е допустимо. Обосновката на частния жалбоподател по този въпрос е относима към довода му за допуснати процесуални нарушения от съда в производството по гр.д.№ 7719/2022 г. и наличие на порок на влязлото в сила решение по другото дело като постановено при наличие на основание това друго дело да бъде спряно до приключване на настоящето, които обаче доводи са неотносими към предмета на спора по настоящето дело. Липсата на относим правен въпрос от значение за спора, по който правен въпрос да се е произнесъл въззивния съд, както е разяснено в горепосоченото ТР № 1 по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно основание да не бъде допуснато касационно обжалване по него. Ето защо и соченото като противоречива съдебна практика ТР № 1/9.07.2019 г. по т.д.№ 1/2017 г. се явява неотносима съдебна практика, доколкото това ТР е постановено по въпрос, който не е обсъждан от въззивния съд в случая. Липсва общото основание за селекция по поставения въпрос, като една от кумулативните предпоставки за допускане касационно обжалване. Не се установява и твърдения от частния жалбоподател-касатор наличие на порок очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. В практиката на ВКС последователно се приема, че предметът на силата на пресъдено нещо съвпада с предмета на делото - тя обхваща спорното материално право с неговите характеристики - юридически факт, съдържание на правото, и страните по спорното правоотношение, както и техните наследници и частни правоприемници. В основанието на иска се включват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с всички негови характеризиращи белези - правопораждащ факт, съдържание, носители. Влязлото в сила решение е задължително не само за страните и техните правоприемници, но и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България- чл.297 ГПК, при което всеки от посочените органи при упражняване на служебната си дейност е длъжен да зачете постановеното с влязлото в сила съдебно решение, без да има право да пререшава въпросите, разрешени със сила на пресъдено нещо, когато същите следва да бъдат съобразени при последващ правен спор между страните. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно. В отношенията между страните е формирана сила на пресъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки последващ спор. Забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. В последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо (решение № 49 от 14.04.2011 г. по търг.д. № 561/2010 г. на ВКС, І т.о.; решение № 115 от 10.01.2012 г. по търг.д. № 883/2010 г. на ВКС, І т.о.; решение № 314 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 4301/2014 г., на ВКС, ІV г.о., решение № 178 от 02.01.2019 г. по гр. д. № 4579/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о.). Определението, с което съдът приключва съдебното дирене и дава ход на устните състезания има преклудиращо действие по отношение възраженията, оспорванията и исканията на страните за факти, от значение за спорното право, които са съществували до този момент (решение № 141 от 05.12.2016 г. по гр. д. № 1599/2016 г. на ВКС, ІІ г.о.). При иск за възстановяване на запазена част, в тежест на ответника по него е да установи, че в наследствената маса се включва повече имущество, поради което не е накърнена запазената част с разпореждането (решение № 1180 от 01.11.2000 г. по гр. д. № 1505/1999 г. на ВКС, II г. о., решение № 156 от 19.02.2009 г. по гр. д. № 5392/2007 г. на ВКС, IV г. о., решение № 1152 от 14.11.2008 г. по гр. д. № 4066/2007 г на ВКС). За съда съществува задължение да определи масата по указания в закона начин, но не и служебно да проверява и да събира доказателства за това дали наследодателят не притежава и друго имущество, което страните не сочат и за което по делото няма данни. Силата на прeсъдено нещо на решението, с което е уважен иск по чл.30, ал.1 ЗН, обхваща и обема на масата на наследството – имуществото, посочено по чл.31 ЗН, между които са и задълженията на наследодателя. След като с решението по иска по чл.30, ал.1 ЗН не е установено в масата на наследството по чл.31 ЗН на наследодателя Ж. Л. да е имало и парично задължение към Д. Л., то силата на прeсъдено нещо на това решение има преклудиращо действие и препятства в друг съдебен процес да се установява наличие на такова задължение на наследодателя, известно на наследника по иска, защото възражение и довод за такова задължение е следвало да е предмет на заявяване и разглеждане именно в процеса по иска по чл.30, ал.1 ЗН. Соченият от касатора порок на обжалваното въззивно определение - нарушение на задължението на съда по чл. 2 ГПК да разгледа и разреши молбата му за защита и съдействие, не е от естество да обуслови извод за очевидна неправилност на същото, доколкото законоустановено задължение на съда, съгласно чл.7, ал.1, вр. чл.130 ГПК, е, преди да даде разрешение по същество на предявения пред него иск, да извърши преценка дали искът, с който е сезиран е допустим, което включва и проверка за наличие на изискуемите от закона положителни предпоставки и отсъствие на процесуални пречки, като в случай на недопустимост, да се десезира, като прекрати производството, което въззивният съд (аналогично на първоинстанционния съд) е направил в случая. Изложеното изключва извод за процедиране в нарушение на чл.2 ГПК, доколкото е спазен друг основен принцип на гражданския процес- този на служебното начало по чл.7 ГПК. Дали решението по иска по чл.30, ал.1 ГПК страда от порок недопустимост и неправилност, не може да се преценява от съда по друго дело, в което това решение се преценява, защото съдът по другото дело- настоящето в случая, е задължен съгласно чл.297 ГПК, да го зачете като обвързващ съдебен акт. От прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени констатации за очевидна неправилност като основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК по смисъла на това понятие, както е изяснено в практиката на ВКС. Не се констатират нарушения, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното определение. Предвид изложеното, касационно обжалване на въззивното определение по делото не следва да се допусне. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: