Определение № 765 от 20.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 11/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение на Софийски апелативен съд № 967 от 11.06.2012 год., по в.гр.д.№ 3133/2011 год., след частична отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 40 от 16.06.2011 год., по гр.д.№ 203/2010 год., е уважен предявения от [фирма], гр.София установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, като е признато за установено по отношение на ответници [фирма], гр. София и А. С. Т., че същите дължат солидарно на ищцовото търговско дружество сумата 4 232.99 лв., представляваща непогасено задължение по два броя записи на заповед, всеки един от които за по 6 883.92 евро, издадени на 02.10.2007 год. от ответника ЮЛ и авалирани от ФЛ- ответник, за което парично вземане, ведно със законната лихва върху тази сума начиная от 31.08.2009 год. до окончателното и изплащане е издадена заповед за изпълнение, основана на чл.417, т.9 ГПК, по ч.гр.д.№ 2300/2009 год. на Пернишкия районен съд. В останалата част, с която исковата претенция, основана на чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК е отхвърлена за разликата над 4232.99 лв. до пълния размер на исковата претенция от 26 927.55 лв. е потвърден съдебния акт на първоинстанционния съд. Недоволни от въззивното решение на Софийски апелативен съд са останали и двете страни по спора, които са го обжалвали с оплакване за наличие на всички касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, като в срока по чл.287, ал.1 ГПК всяка едно от тях е възразила по допускане касационната жалба на насрещната страна до разглеждане по същество, въвеждайки алтернативно и несъгласие с твърдяните оплаквания. І. По касационната жалба на ТД [фирма]: Касационната жалба на ищцовото по спора ТД е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Тя касае въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за разликата над сумата от 4232.99 лв. до пълния размер на заявената искова претенция от 26 927.55 лв.. Основно касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че солидарният длъжник А. С. Т., в качеството си на авалист, притежава необходимата процесуална легитимация да повдига правопогасяващи възражения в хода на производството по предявения установителен иск, основан на чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, въз основа на обезпечените с процесните записи на заповед, каузални правоотношения между поемателя [фирма] и издателя [фирма]. Затова, при липсата на въведени от последния възражения за погасяване на задълженията му по обезпечените с издадените от него като гаранция записи на заповед, договори за финансов лизинг, сключени с [фирма], обсъждането им по същество от решаващия съд е недопустимо и изграденият краен правен резултат за частична основателност на предявения иск е процесуално незаконосъобразен. Приложното поле на касационното обжалване касаторът е обосновал с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определения за значим въпрос на процесуалното право, а именно: „Допустимо ли е авалист по запис на заповед, да противопоставя на поемателя възражения, които произтичат от каузално правоотношение, възникнало между издателя на менителничния ефект и поемателя по него, по което авалистът не е страна?” Като израз на визираното противоречие със задължителната практика на ВКС е посочено решение № 17 от 21.04.2011 год., по т.д.№ 213/2010 год. на ІІ т.о.. По отношение на формулираните, като релевантни за крайния изход на делото процесуалноправни въпроси, които доуточнени от настоящата инстанция в съответствие с постановките на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са: „Кой е релевантният за преценяване изискуемостта, дължимостта и размерът на вземането, претендирано в производството по чл.422, ал.1 ГПК, предвид обстоятелството, че установителният иск се счита за предявен от датата на образуване на заповедното производство?” и „ Подлежи ли на пълно или частично отхвърляне предявен установителен иск, когато след образуване на заповедното производство е извършено пълно или частично плащане на паричното вземане, предмет на издадената заповед за изпълнение?”, се поддържат селективните основания по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Първото от тях е аргументирано с различно спрямо възприетото в обжалвания съдебен акт разрешение в решения: на СГС от 28.03.2012 год., по гр.д.№ 10521/2011 год. и на Врачанския окръжен съд от 23. 07. 2009 год., по гр.д.№ 1104/2009 год., а второто- „със значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и развитие на правото”. ІІ. По касационната жалба на ТД [фирма], гр. София: Касационната жалба на ответника по иска [фирма], гр. София е редовна и процесуално допустима. Предмет на същата е частта на въззивното решение на Софийски апелативен съд, с която установителната искова претенция по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, заявена срещу касатора, в качеството му на ответник - солидарен длъжник е уважена до размера на сумата 4 232.99 лв.. Оплакването е за неправилност на обжалвания съдебен акт на въззивния съд, поради допуснато нарушение на закона. В инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба, допълнено с молба вх. № 10081/23.10.2012 год., изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят, чрез служебния си защитник - адв.М.М., се позовава на предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Твърдението му е „ в така атакуваната част от решението не е точно приложен закона и отмяната на тази част на решението ще доведе до точно прилагане на закона”. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Производството по делото следва да се спре на осн. чл.292 ГПК, поради следното: За да постанови обжалваното решение, с което е приел частична основателност на предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК въззивният съд се е позовал на сключените между страните по делото няколко договора за финансов лизинг, като е приел, че доколкото тези с №[ЕИК] и №[ЕИК], от в два поредни дни, предвиждат като вид на обезпечението записа на заповед, без да уточняват конкретния размер на вземането по ценните книги, които е следвало да бъдат издадени от ТД - лизингополучател и авалирани от неговия управител Ф., то процесните менителнични ефекти явно гарантират изпълнението именно на същите. Изложени са в тази вр. съображения, че щом лизингодателят не е обявил предсрочна изискуемост на всички вземания и не е развалил сключените с ответното ТД договори за финансов лизинг, каквито възможности са предвидени в ОУ, то вземанията които менителничните ефекти материализират, обезпечават плащането само на парични вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Съобразявайки така приетата за установена фактическа обстановка по делото и неоспореното в хода на делото допълнително заключение на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза за размера на неиздължените по тези два лизингови договора суми от страна на лизингополучателя, решаващият състав на Софийски апелативен съд е счел, че установителната искова претенция е основателна само да размера на сумата от 4 232.99 лв.. Зачитайки по този начин своевременно въведеното от ответника Ф. възражение за погасяване на паричните задължения по каузалното правоотношение, което издадените от лизингополучателя два записа на заповед обезпечават, въззивният съд е отговорил отрицателно на довода в допълнителната искова молба на ищцовото ТД, че в производството по предявен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК не могат да се черпят каквито и да било възражения от каузалните правоотношения между страните, вкл. за погасяване на дълга. Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че за да се прецени налице ли са поддържаните от касатора ТД [фирма] основания за допускане на касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение на Софийски апелативен съд, в частта, предмет на подадената от същия касационна жалба, с оглед втория и третия от поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправни въпроси, както и за правилното решаване на спора, следва да се изчака приключване на производството по ТР № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Предмет на същото, съгласно разпореждане от 11.02.2013 год. на Председателя на ВКС, са редица въпроси както на заповедното производство, така и на свързаното с него производството по чл.422, ал.1 ГПК, между които под т. 9 въпросите: „Към кой момент се установява съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение в производството по чл. 422 ГПК и намира ли приложение в това производство нормата на чл. 235, ал.3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение?”, а под т. 11,б.”в”: Допустимо ли е в производството по чл.422, ал.1 ГПК да се въвеждат правопогасяващи възражения за плащане и за прихващане?”. Касаторът ТД [фирма], гр. София въобще не е формулирал въпрос на процесуалното и/или материално право, съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, нито е аргументирал поддържания критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, който съгласно постановките в т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС не се изчерпва с възпроизвеждане на законовия му текст, поради което при отсъствие на процесуалните предпоставки на чл.280, ал.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на същия е неоснователно и следва да се остави без уважение. При липса на поставен правен въпрос от страна на жалбоподателя ТД [фирма], гр. София наличието на висящо т.д.№ 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС е ирелевантно за достъпа до касационен контрол. Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС