Определение № 2112 от 29.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2583/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 31 от 22.02.2023г. постановено по гр.д. № 453/2022г. на Пловдивски апелативен съд, с което е постановено следното: 1/ отменено е решение № 544 от 29.04.2022г. постановено по гр.д. № 1759/2021г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която Община Лъки е осъдена да заплати на В. Д. А. 238,50лв. имуществени вреди и вместо е постановено осъждане на Община Лъки да заплати на В. Д. А. сумата 50 лв. за освидетелстване и издаване на съдебно удостоверение и сумата 40,60лв. платена потребителска такса в болницата, двете суми, представляващи обезщетение за имуществени вреди от инцидент на 08.07.2020г. и е отхвърлен иска за заплащане на 147,90 лв. имуществени вреди, представляващи нощувки в хотел на съпруга на В. Д. А.; 2/ потвърдено е решението в останалите обжалвани части, а именно за осъждане на Община Лъки да заплати на В. Д. А. обезщетение за неимуществени вреди 12 000лв. от нападение на безстопанствено куче на 08.07.2020г., заедно със законната лихва от посочената дата до окончателното изплащане и е отхвърлен този иск до пълния предявен размер от 55 000лв. Касационни жалби са подадени и от двете страни по спора. Ищцата В. А. обжалва отхвърлянето на иска за неимуществени вреди за разликата над 12 000 до предявения от нея размер 55 000лв. Твърди нарушение на чл. 52 ЗЗД по отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди. За допускане на касационно обжалване сочи основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по въпросите: 1/ за критериите за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД; 2/ когато съдът е изброил релевантните факти за определяне на обезщетението, но не е направил оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно е преценил този принос, налице ли е нарушение на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Ответникът Община Лъки обжалва осъдителната част на решението. За обосноваване допускане на касационно обжалване сочи, че решението е очевидно неправилно, постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Правните въпроси са: 1/ длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да обсъди всички оплаквания във въззивната жалба; 2/ какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада когато докладът на първоинстанционния съд е непълен или неточен; 3/ възниква ли отговорност по чл. 49 ЗЗД за вреди, причинени от безстопанствени кучета, ако в общината е създадена стройна нормативна и фактическа организация за контрол по отношение на тези кучета; 4/ представлява ли нападение от безстопанствено куче прекосяването на улица с велосипед, при което кучето се удря в предната гума на велосипеда и управляващият велосипеда пада и получава увреждания; при инцидент с куче на платното за движение приложими ли са правилата на ЗДвП спрямо велосипедиста и длъжен ли е съдът да ги приложи; 5/ длъжен ли е въззивният съд да установи нередовност на исковата молба и как следва да процедира; изискване за редовност на исковата молба за обезщетение за вреди ли е да се посочи конкретно в какво се изразява нападението от куче. Сочат се допълнителните основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Страните взаимно оспорват жалбите си. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационните жалби са подадени в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и са допустими. Предявени са от В. Д. А. против Община Лъки искове по чл. 49 ЗЗД. Ищцата претендира 55 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди и 238,50 лв. обезщетение за причинени имуществени вреди, всички вреди в резултат от нападение от безстопанствено куче на 08.07.2020 г. на главната улица в с. Белица, Община Лъки, довело до падане от велосипед и наранявания. Твърди се, че на 08.07.2020 г. на главната улица в с. Белица, Община Лъки, ищцата е нападната от куче (без каишка), докато тя и другите членове на семейството карали велосипеди; кучето дошло от лявата страна, тръгнало право към нея и я нападнало; в резултат на това тя се прекатурила напред и наляво, паднала и получила различни травми. Тези обстоятелства по настъпване на увреждането се потвърждават от показанията на свидетеля А. А.. Той е карал велосипед след ищцата и сочи, че от лявата страна на пътя, от храсталаците изскочило куче, не много едро, мръсно-бяло на цвят и бягайки се е ударило в предната капла на велосипеда на ищцата. От удара на кучето във велосипеда, кормилната му система се е обърнала на дясно, а ищеца паднала напред и наляво. След удара кучето продължило в посоката, в която е тичало и изчезнало. При тези данни въззивният съд е намерил за ноторно известно, че удар на движещ се велосипед в друго движещо се тяло, което внезапно е пресякло траекторията на колелото, неминуемо води до загубване на равновесие и падане, с причиняване на различни травматични увреждания. Спорен по делото е въпросът дали кучето е безстопанствено или има собственик. Ответникът по иска Община Лъки твърди, че в общината няма безстопанствени кучета, редовно се провеждат действия по залавяне, кастриране, ваксиниране и обезпаразитяване на бездомните кучета; на територията на с. Белица са регистрирани 30 домашни кучета, които се отглеждат от техните собственици в дворовете. Не са постъпвали сигнали за безстопанствени кучета на територията на с. Белица през 2020 г., поради което не е налице бездействие от страна на служители на общината. Според показанията на свидетелката К. от разговор с П. М. тя разбрала, че инцидентът не е бил с безстопанствено куче, а с домашен любимец и ищцата е открила собственика. При преразпита пред въззивния съд свидетелката потвърждава, че П. М. изразил мнение, че кучето не е било бездомно и че според него са открили собственика; по-нататък в показанията си отрича П. М. да е казал, че ищцата или близките й са открили собственика на кучето. Самият П. М., разпитан от въззивния съд, заявява, че не знае ищцата да е търсила или намирала собственика на кучето и не знае дали то е бездомно или домашно. При тези доказателства съдът е приел, че не е доказано при условията на пълно и главно доказване, че кучето, предизвикало инцидента, е домашно. Този извод не се променя от обстоятелството, че в Община Лъки има създадена стройна нормативна и фактическа организация за контрол както по отношение на бездомните, така и по отношение на домашните кучета, което е видно от приетите писмени доказателства и събраните свидетелски показания. Близостта на ДДС „Кормисош“ също не е абсолютна гаранция за невъзможността от присъствие на безстопанствено куче в района. Поради това съдът е приел, че процесният инцидент е причинен от безстопанствено куче, поради което и на основание Закона за защита на животните - чл. 47, ал. 3 легитимирана да отговаря за причинените вреди е Община Лъки. Установено е от медицинската експертиза, че ищцата е получила следните травматични увреждания: контузия на гръден кош и корема, разкъсване на слезката, наличие на кръв в коремната кухина, оперативно е премахната слезката, охлузвания и кръвонасядания по левия горен крайник и левия долен крайник, кръвонасядания на корема. Въз основа на горното съдът е заключил, че са налице предпоставките на чл. 49 от ЗЗД и ответникът следва да репарира причинените вреди, макар и без вина, тъй като носи отговорност за безстопанствените кучета на територията на общината. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е ценил установеното от медицинската експертиза, психологическата експертиза, представената медицинска документация, както и свидетелските показания. Установено е, че вечерта след инцидента ищцата изпитвала силни болки, на следващия ден постъпила по спешност в болница, където са установени горепосочените травматични увреждания и е извършена операция по премахване на разкъсаната слезка. Вещото лице сочи, че тези травматични увреждания са причинени по механизма на удар или притискане с или върху твърд тъп предмет или неговото тангенциално действие и е възможно да възникнат от каране на велосипед и последващо падане от него - в резултат от нападение на куче, от лявата страна върху пътната настилка и удар на корема в предната лява част в кормилото на велосипеда. В устните обяснения вещото лице изяснява, че слезката може да бъде разкъсана само и единствено от механични фактори. Поради това съдът е намерил за неоснователно възражението на ответника, че влошаването на състоянието на слезката е в резултат на продължителното каране на велосипед. Възстановителният процес според експертизата е около 3-4 месеца при благоприятен ход, без настъпване на усложнения; по делото такива не се твърдят. Психологическата експертиза установява, че страхът, който е преживяван от ищцата съответства на нивото на по-висока тревожност, който е насочен не към нея самата, а към другите; не се отчитат патологични изменения на личността; неприятният спомен от инцидента е преодолян с помощта на семейството и липсват каквито и да било психични изменения, дължащи се на инцидента. Според показанията на свидетеля А. (свекър на ищцата) тя е била отчаяна след инцидента, затворила се е в себе си, самочувствието й е било подтиснато, през периода на възстановяване търпяла и силно притеснение да не се разболее от Ковид поради отслабения имунитет; около месец не можела сама да се обслужва и се нуждаела от чужда помощ. Свидетелят Д. А. (съпруг на ищцата) разказва, че непосредствено след инцидента ищцата се чувствала зле, не участвала в празнуването на рождения ден на едно от децата им; възстановявала се бавно; не се чувствала добре следващите 4 - 5 месеца, особено в периода на пандемията; притеснявала се да не се зарази, с оглед липсата на слезка. С оглед на всички тези фактически обстоятелства: претърпените медицински интервенции, времетраенето на оздравителните процеси, медицинската прогноза относно възстановяването, обемът и интензитета на изпитаните болки и страдания, личните и семейни притеснения, затрудненото осъществяване на ежедневни дейности, психичното състояние по време, в краткосрочен, в средносрочен и в продължителен аспект - липсата на психически изменения и при приложението на чл. 52 ЗЗД Пловдивски апелативен съд е приел, че сумата от 12 000 лв. е най-адекватен паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди. Като имуществени вреди са присъдени 50 лв. платени за освидетелстване и издаване на съдебно удостоверение и 40,60 лв. платена потребителска такса в болницата. По наведените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, ІІ г.о. намира следното: По жалбата на ищцата В. А.. Поставените въпроси са по приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди - за критериите, от които следва да изхожда съда, за необходимостта да се мотивира значението и приноса на всеки от релевантните факти за размера на вредите, съотв. на обезщетението. Нарушения на въззивния съд и отклонение от практиката на Върховния касационен съд в тази насока не се съзират. В изпълнение на указанията в ППВС № 4/1968 г., че понятието "справедливост" в чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а изисква преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, съдът е обсъдил всички установени по делото и значими фактически обстоятелства, имащи значение за размера на обезщетението - видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищцата, как се е отразило върху нея, конкретните й преживявания. Съдът е извършил преценка както на приетите две експертизи, така и на гласните доказателства, поотделно и в съвкупност. Въз основа на всички тези релевантни факти и обстоятелства и по свое вътрешно убеждение е определил размера на обезщетението. Сочените от ищцата обезщетения, присъдени по други дела за подобни увреждания, не обосновават основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Както бе посочено по-горе, практиката по приложението на чл. 52 ЗЗД акцентира на това, че справедливостта не е абстрактно понятие, а се базира на конкретно установените по делото обстоятелства. Ето защо следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване по жалбата на ищцата. По жалбата на ответника Община Лъки. Първият правен въпрос е за задължението на въззивния съд да изложи мотиви, в които да обсъди всички оплаквания във въззивната жалба. Въпросът е обоснован с оплаквания, че съдът не е дал отговор на възражението, че ищцата не е положила усилия за идентификация на кучето, което в случая е съществено предвид изискването на чл.47, ал.6 ЗЗЖ за видима маркировка, което цели отграничаване отговорността на общината от отговорността на стопанина на кучето. Твърди се също неправилна преценка на свидетелските показания, по-точно тези на св. М., които е следвало да бъдат ценени съгласно чл. 172 ГПК. Твърди се, че съдът не е дал отговор на възражението за съпричиняване от страна на ищцата с оглед качеството й на участник в движението, за когото важат разпоредбите на ЗДвП и по-конкретно чл. 20, ал.2 и чл. 123 ЗДвП. Видно е, че в отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за съпричиняване поради неадекватната маневра на ищцата, довела до прекатурване от велосипеда. Отговор на това възражение първоинстанционното решение не съдържа. Във въззивната жалба на ответника е направен довод в тази насока, развити са съображения, че велосипедистите са водачи на пътни превозни средства по смисъла на ЗДвП и за тях е приложимо правилото на чл. 20, ал.2 ЗДвП. Въззивният съд не е изложил съображения по това оплакване. При тези констатации действително е допуснато опущение от страна на въззивния съд. Същото обаче не може да обуслови достъп да касационно обжалване, тъй като неразглеждането на възражението няма отражение върху изхода на спора. Вярно е, че велосипедистите са участници в движението и правилото на чл. 20, ал.2 ЗДвП е приложимо и за тях, но в конкретния случай предвид внезапното навлизане на кучето на платното за движение (то връхлетяло отстрани, иззад храсталаци, както се установява), не може да се приеме, че ищцата е имала възможност да го възприеме, да реагира и да извърши действие, с което да предотврати сблъсъка. Така че, наведеното от ответника възражение за неспазване на чл. 20, ал.2 ЗДвП е твърде общо и не почива на конкретно установено обстоятелство каква маневра е могла и е трябвало да извърши ищцата. Що се отнася до доводите за неспазването на чл.123 ЗДвП за уведомяване органите на МВР за произшествието при пострадал човек, то предвид конкретните обстоятелства такова не е било необходимо, защото към момента на произшествието не е било ясно, че ищцата е пострадала сериозно; болките са се появили по-късно и необходимостта от операция е установена на другия ден. Неотносими към фактическата обстановка са твърденията на касатора Община Лъки, че изложените от въззивния съд съображения водят до извод, че за всяко блъснато куче на пътя собствениците на автомобили ще могат да претендират от общините обезщетение за вредите си. По възражението, че ищцата не е положила усилия за идентификация на кучето, с оглед изискването на чл.47, ал.6 ЗЗЖ за видима маркировка, което води до разграничаване отговорността на общината от отговорността на стопанина на кучето. Видно от делото, че ищцата е описала кучето по белезите, които е възприела по време на инцидента, включително като е посочила, че кучето е било без каишка. Тъй като инцидентът е настъпил изненадващо и кучето веднага след това е изчезнало от погледа на ищцата и на близките й, то друга идентификация не би могла да се изисква. Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване по този въпрос. Вторият въпрос е за правомощията на въззивния съд при непълен или неточен доклад в частта му относно доказателствената тежест. Касаторът визира, че първоинстанционният съд не е поставил изрично в негова тежест доказването, че кучето е безстопанствено, а в мотивите си е приел, че твърдението за бездомно куче е твърдение за отрицателен факт. Въззивният съд не е дал изричен отговор на тези доводи във въззивната жалба на ответника по иска и не е ревизирал доклада, но е обсъдил всички събрани доказателства и също е достигнал до извод, че кучето е било безстопанствено, изхождайки както от обстоятелството, че не е имало каишка, така и от липсата на данни за човек, който да е около него и да го надзирава. В соченото от жалбоподателя Решение № 50151 от 19.10.2022г. по гр.д. № 2598/2021г. на ІІІ г.о. се приема, че тежестта за доказване на факта, че кучето е безстопанствено, е на ищеца, който твърди да е пострадал от нападението му, доказването е пълно, с всички допустими по ГПК доказателствени средства, в това число и свидетелски показания за външния вид на кучето, неговото поведение и различните други възможни обстоятелства преди, по време и или след инцидента. При решаване на този спор по същество е прието за несъмнено установено по делото, че кучето не е имало стопанин като съдът е кредитирал показанията на свидетел - очевидец на произшествието, съобразил е останалите обстоятелства по делото и се е позовал на житейската логика. В настоящия казус съответно съдът е приел, че кучето, причинило инцидента с ищцата не е имало стопанин, изхождайки от показанията на свидетеля, че кучето е било само на пътя, без човек наблизо и че не е имало каишка, каквито се поставят на домашните кучета. Освен това, наличието на стопанин би могло да се установи от ответната община, предвид представения от нея списък на лицата, които се грижат за домашни кучета. В Решение № 308 от 03.01.2018г. по гр. д. № 1068/2017г. на ІV г.о., на което се позовава горепосоченото решение, се приема, че фактите, от които произтича обстоятелството, че кучето има собственик и фактите, от които произтича, че то е безстопанствено са положителни и подлежат на доказване, чрез всички допустими по ГПК доказателствени средства. По това дело искът срещу общината е отхвърлен, защото не е било установено по несъмнен начин, че кучето, ухапало ищцата, е било безстопанствено - по делото не е имало свидетел - очевидец, нито е установено местообитанието на безстопанствени кучета с агресивно поведение, нито има данни за подавани сигнали до общината за такива кучета. Предвид различието във фактическата обстановка в сравнение с настоящия спор, това разрешение не е приложимо и липсва противоречие с практиката по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Третият правен въпрос е дали общината носи отговорност по чл. 49 ЗЗД за вреди, причинени от безстопанствени кучета, дори ако е създала стройна нормативна и фактическа организация за контрол по отношение на тези кучета. Въззивният съд е отговорил положително като е отчел доказаните по делото действия на Община Лъки по овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на общината, но ги е намерил за недостатъчни и е счел, че при конкретните обстоятелства общината не може да бъде освободена от отговорност. Касаторът се позовава на противоречие с вече посоченото Решение № 50151 от 19.10.2022г. по гр.д. № 2598/2021г. на ІІІ г.о. В него е дадено принципно разрешение, че общината може да се освободи от отговорност само ако докаже, че предписаното от ЗЗЖ поведение, а именно задълженията на общината по чл. 41, ал. 1, чл. 42, чл. 47, ал.1, чл. 50, т. 2 и чл. 59 ЗЗЖ са изпълнени с дължимата грижа - взети са мерки за овладяване на популацията на безстопанствените кучета и на тяхното агресивно поведение, които са съответни на реалната ситуация и съобразяват финансовите, организационни и други възможности на общината. Въпреки този отговор по съществото на разрешавания спор е прието, че общината носи отговорност, тъй като установената проява на агресивно поведение на куче, което е под надзора на общината, свидетелства за бездействие от нейна страна по отношение на задължението по чл. 50 т.2 ЗЗЖ да вземе мерки за предотвратяване на подобни прояви. В настоящия случай положението е подобно - ответната община също е установила до голяма степен изпълнение на задълженията си по ЗЗЖ, но не би могла да се освободи от отговорност, след като не е могла да предотврати появата на нападателно безстопанствено куче на главната улица на с. Белица. Ето защо, доколкото преценката за изпълнение задълженията на общините по ЗЗЖ във всеки случай е конкретна, то противоречие с посочената практика не се разкрива. Четвъртият въпрос е фактически, а не правен - дали представлява нападение от безстопанствено куче прекосяването на улица с велосипед, при което кучето се удря в предната гума на велосипеда и управляващият велосипеда пада и получава увреждания; приложими ли са за такъв инцидент правилата за движение по пътищата на ЗДвП спрямо велосипедиста. По отношение приложимостта на правилата на ЗДвП съображения бяха изложени по-горе. Петият въпрос е: длъжен ли е въззивният съд да установи нередовност на исковата молба и как следва да процедира; изискване за редовност на исковата молба за обезщетение за вреди ли е да се посочи конкретно в какво се изразява нападението от куче. Въпросът е базиран на оплакването, че в исковата молба липсват твърдения за породата на кучето, неговата окраска и други отличаващи белези, както и за точното местоположение, откъдето е излязло кучето, в какво се е състояло нападението. Действително, в исковата молба се твърди единствено, че кучето(без каишка) излязло от лявата страна на пътя, от храсти от една тясна уличка, тръгнало към велосипеда, който тя управлявала и станали „на кълбо“ - ищцата, велосипеда и кучето. Възражение за необходимост от конкретизиране на обстоятелствата е направено от ответника и в първото съдебно заседание ищцата е уточнила, че кучето е било средно на ръст, над коляното на човек, бяло, но не снежно бяло, мърляво, неразпознаваема порода; кучето връхлетяло и се блъснало в предната гума на колелото, при което станало кълбо от нея, кучето и колелото. Същото описание на кучето дава и свидетелят А. А., неин свекър, който се е движил след нея и е очевидец на случилото се. Той потвърждава и механизма на произшествието - кучето се ударило в предната гума, закачило предната капла и това предизвикало преобръщане на велосипеда, при което ищцата паднала напред. При тази конкретизация не може да се приеме, че исковата молба е била нередовна с оглед необходимостта да се опише конкретно кучето, за което се твърди, че е безстопанствено и да се посочи как е причинило инцидента. Отделно, явно е, че възприятието за кучето е било кратковременно - от внезапната му поява до падането на ищцата. Предвид горното въззивният съд не е имал задължение да предприема действия за отстраняване нередовността на исковата молба. Соченото от жалбоподателя Решение № 130 от 03.05.2012г. по гр.д. № 412/2011г. на І г.о. не разглежда случай, подобен на настоящия, а дава само принципно разрешение за задължението на въззивния съд да извърши служебна проверка за редовността на исковата молба. Противоречие с него не се разкрива и касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска. Обжалваното решение не страда от очевидна неправилност. Законът е приложен в действащата му редакция и според точния му смисъл. Не е видимо нарушение на основни принципи на гражданския процес, нито на логически или опитни правила, изводите на съда са мотивирани и обосновани. Предвид изложеното и по тази жалба не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол. Разноски на страните не следва да се присъждат. Касационен контрол не се допуска по нито една от двете жалби и разноските остават в тежест на страните, които са ги направили. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.